"Свободата - това е неотменимото ни право да изберем на кого или на какво да робуваме."
За хората, които се интересуват от духовно познание, вероятно е известно разделението, което се прави в различни книги или учения за разликата между Егото и Душата. Често пъти те биват противопоставяни като Егото се обявява за основен враг и препятствие по пътя на духовното развитие. Подобна гледна точка поражда обаче много объркване. Както обикновено, за мен отговорът е в търсенето на средата и в намирането на правилните функции на тези двете. Много хора обявили война на Егото преставят да бъдат ефективни в света, защото не знаят, че всъщност егото е инструмент за осъществяване на връзката ни с материалния свят и като такова е инструмент на душата за творчество на Земята. Проблемът с Егото не е, че го имаме, а че го използваме неправилно. Неправилно в дадения случай означава да подчиняваме на неговата воля импулсите на Душата, а не обратното – Душата да бъде шефа, а егото – инструмента, с който тя реализира своите импулси във външния свят. За подобна роля на егото говори Керъл Пирсън в прекрасната си книга „Да събудиш героите в теб“, но най-добре за разликата между тези двете и мястото им в духовната еволюция на човечеството смятам, че е е представено в книгата на Памела Крибе „Ченълингите на Йешуа„, откъдето е цитаът по-долу:„Егото е частта от душата, ориентирана към материалния, външния свят. По същество егото е инструмент на душата за нейното проявление като физическо същество във времето и пространството. То придава на съзнанието фокус. Егото придава на съзнанието конкретност, вместо океаничност, придава му качеството „тук и сега”, вместо „навсякъде и винаги”. То превежда вътрешните импулси в конкретна материална форма. Егото е онази част от вас, която като мост осъществява връзката между духовната и физическата ви части.За душата като нефизическа духовна същност е крайно неестествено да бъде фиксирана във времето и пространството. Душата е независима от всяка материална форма. Когато летите насън, вие се свързвате с тази независима и свободна ваша част. От друга страна, егото ви свързва и фиксира. То ви позволява да действате във физическата реалност. Като такова, егото изпълнява ценна роля, която няма нищо общо с понятията „добро” и „зло”. Когато действа в балансирани ситуации, то е неутрален и незаменим инструмент на душата, обитаваща Земята във физическо тяло.
Но когато егото започне да управлява съзнанието на душата, вместо да служи като неин инструмент, тя излиза от равновесие. Когато егото диктува на душата (което е характеристика на съзнанието, основано на егото), то не изпълнява функцията само да превежда вътрешните импулси в материална форма, а започва да контролира и избирателно да потиска тези импулси, т.е. ви представя изопачен образ на реалността. Небалансираното его винаги се стреми към власт и контрол и от тази позиция ще интерпретира всички факти като позитивни или негативни.
Настоятелно препоръчваме в ежедневния живот да изобличавате вашите собствени действия, мотивирани от желание за власт и контрол. Опитайте се да наблюдавате колко често ви се приисква да подчините вещи или хора на вашата воля, дори ако правите това в името на благородни цели. Колко често се чувствате раздразнени, ако нещо не върви според вашите желания? Важно е да осъзнаете, че зад нуждата да контролирате винаги стои страхът да не изгубите контрола. Така че се запитайте: какво рискувате, ако отпуснете контрола, ако освободите нуждата от предвидимост? Кой е най-дълбокия ми страх?
Цената, която плащате за това да държите всичко „под контрол”, е напрегнато и ограничено отношение към живота.
Когато се осмелявате да живеете според вътрешното си вдъхновение и правите само онова, което ви носи радост, това ще сътвори в живота ви един естествен ред. Ще се чувствате релаксирани и щастливи и без да изпитвате нуждата да променяте потока на живота. Това означава да живеете без страх – да живеете, изпълнени с доверие към онова, което ще ви поднесе животът. Можете ли да го направите?”
"Ченълингите на Йешуа"-Памела Крибе
*******************************************
РАЖДАНЕТО НА ЕГОТО
Но може би, поради необходимостта от развитие на материалния свят, за да могат различията и контрастите да показват, към какво да се стремим, дори е възможно тези красиви високоразвити същества, живеещи в Любов и Радост, да е възникнала непреодолима потребност да познават себе си като творческа индивидуалност, но в техния РАЗУМ да се е получило разделение. И възприятието от абстрактно и цялостно става фрагментирано, тъй като се обезпечава само скромна част от Разума – ума. Сега всичко се разделя, конкретизира, получава оценки, награждава се със съждения и предизвиква емоции – реакции към външното. Хората постепенно започват да отъждествяват себе си с вторичното: смъртното тяло и ограничения ум, т.е. с това, което не сме. А с каквото се идентифицираме, такива и ставаме, оттук – потапяне в света на формите и материите и все по-голямо отдалечение от себе си като от Дух. Божественият разум е като скрит зад завеса и е оставен малък процеп, който се нарича ум.
И се ражда ЕГОТО – комплексът от убеждения, основан на разделението. Появява се ясна граница: това съм аз, мое, а всички и всичко наоколо са не-аз и чуждо, а значи и потенциално опасни. Тогава егото си поставя за цел със всички средства да извоюва изживяването си и е това, с което човек се отъждествява. А това е преди всичко тяло – безупречно създадена, но материална форма, поради което е обречена да бъде временна. Така в съзнанието здраво се вкоренява страхът от смъртта. Този огромен, чужд и непонятен Свят се възприема като враждебен: тъй като не ни е по силите да унищожим това, което смятаме за истинското си АЗ.
И започва сражението на човека с околните и света, който го е приютил, основано на страха. Този страх за себе си се проявява в несвършваща битка за такова „място под слънцето”, където според личността, нищо не я заплашва. А там, където е борбата, там е и агресията, носеща неприемането, съпротивлението, желанието да завземеш за себе си и спокойно да разрушиш всичко това, което според убежденията не е АЗ. Появяват се многочислени проблеми, чрез които подсъзнателния страх от смъртта се проявява в безкрайни варианти – злоба, чувство за вина, раздразнение, превъзходство, снизходителност и др.п. при това егото ти се държи така, като че ли то е най-добрия ти приятел, който се грижи за интересите ти. То има добре отработен метод: или като защитава себе си да обвини за неудачите си другите, или мазохистки да се самоизмъчва за грешките.
Така се ражда образът в теб – психологически комплекс от представата за себе си. И тъй като той е създаден от ограничения, разделящ ум, то той е крайно далечен от реалността. Но ние му вярваме безпрекословно и без да подозираме лъжливостта му, го правим програмист на живота си. А тялото е идеално измислена компютърна система и живеейки под командата на съзнанието (сферата на егото), изпраща сигнали в мозъка – какво да вземе под внимание, кое да игнорира, какво да прави, как да мисли, от кого да се страхува.
И във вътрешния свят расте разделението, което пренасяйки се вън, се разраства в пропаст между човека и всичко, което го обкръжава. Затова пък мнимото му АЗ укрепва, а също и вярата, че Бог е някъде далеч.
А колкото по-силна е илюзията, толкова повече тя се маскира и не ни позволява да забележим себе си. Но когато разберем, кои не сме и къде е източника, правещ възможно толкова грешното възприятие, ние излизаме от ролята на заблуждаващата се, на самотната, на пълната с неувереност, личност.
********************************************
И се ражда ЕГОТО – комплексът от убеждения, основан на разделението. Появява се ясна граница: това съм аз, мое, а всички и всичко наоколо са не-аз и чуждо, а значи и потенциално опасни. Тогава егото си поставя за цел със всички средства да извоюва изживяването си и е това, с което човек се отъждествява. А това е преди всичко тяло – безупречно създадена, но материална форма, поради което е обречена да бъде временна. Така в съзнанието здраво се вкоренява страхът от смъртта. Този огромен, чужд и непонятен Свят се възприема като враждебен: тъй като не ни е по силите да унищожим това, което смятаме за истинското си АЗ.
И започва сражението на човека с околните и света, който го е приютил, основано на страха. Този страх за себе си се проявява в несвършваща битка за такова „място под слънцето”, където според личността, нищо не я заплашва. А там, където е борбата, там е и агресията, носеща неприемането, съпротивлението, желанието да завземеш за себе си и спокойно да разрушиш всичко това, което според убежденията не е АЗ. Появяват се многочислени проблеми, чрез които подсъзнателния страх от смъртта се проявява в безкрайни варианти – злоба, чувство за вина, раздразнение, превъзходство, снизходителност и др.п. при това егото ти се държи така, като че ли то е най-добрия ти приятел, който се грижи за интересите ти. То има добре отработен метод: или като защитава себе си да обвини за неудачите си другите, или мазохистки да се самоизмъчва за грешките.
Така се ражда образът в теб – психологически комплекс от представата за себе си. И тъй като той е създаден от ограничения, разделящ ум, то той е крайно далечен от реалността. Но ние му вярваме безпрекословно и без да подозираме лъжливостта му, го правим програмист на живота си. А тялото е идеално измислена компютърна система и живеейки под командата на съзнанието (сферата на егото), изпраща сигнали в мозъка – какво да вземе под внимание, кое да игнорира, какво да прави, как да мисли, от кого да се страхува.
И във вътрешния свят расте разделението, което пренасяйки се вън, се разраства в пропаст между човека и всичко, което го обкръжава. Затова пък мнимото му АЗ укрепва, а също и вярата, че Бог е някъде далеч.
А колкото по-силна е илюзията, толкова повече тя се маскира и не ни позволява да забележим себе си. Но когато разберем, кои не сме и къде е източника, правещ възможно толкова грешното възприятие, ние излизаме от ролята на заблуждаващата се, на самотната, на пълната с неувереност, личност.
********************************************
ЕГО
Какво представлява егото или актуалното "аз"? Това, от една страна, е съвкупността от представи за света, идеите, концепциите, обичайните начини на поведение и реакции, а, от друга страна, система от програми на подсъзнанието, регулиращи неговото поведение, възприемане, мислене и прочие. В егото можем да отделим три пласта: осъзнаван /представи, концепции/, полусъзнаван, и накрая — несъзнаван /подсъзнателни програми/. Вторият пласт е твърде важен, тъй като с него работи съзнанието. В дадени
моменти съзнанието сякаш се докосва до полусъзнаваните неща: ако върху тях се фиксира вниманието, те,макар и частично влизат в съзнанието. Ако не се фиксира - отплуват в подсъзнанието. Такова е, например,чувството за леко неудобство от собственото поведение в определена ситуация.
Съзнанието, външният свят и духът постоянно въздействат на егото. Но то не е склонно да се променя, напротив, оказва съпротива на всеки опит за промяна. Това е известно на всеки, който се е опитвал да се усъвършенствува.
Главната функция на егото е да поддържа човека на определено еволюционно равнище. Докато той е нормално адаптиран във външния свят, егото не се променя, ако върху него не оказват натиск външната среда, съзнанието или духът.
Главната задача на духа се състои в постепенната трансформация на егото, в доближаването му до себе си, тоест - в развитието на актуалното "аз" към потенциалното "аз". При това паралелно протичат следните процеси. Първо, съзнанието се разширява и човек започва да осъзнава все повече както външния, така и вътрешния свят, а това означава, че съзнанието започва да контролира подсъзнанието. Второ,
протича смяна на подсъзнателните програми: старите, примитивни програми се трансформират в по-сложни, диференцирани, някои умират, а понякога възникват и нови.
Какво означава изразът: съзнанието контролира дадена подсъзнателна програма? Можем да разгледаме няколко степени на самообладание. Ще се спрем на програмата за ревност, чиято същност се крие в това, че при съответна ситуация тя предизвиква у субекта чувството ревност.
При първо ниво на контрол осъзнаваме, че съществуват програми, тоест знаем, че чувствата, изпитвани в дадена ситуация произничат от един източник в психиката.
При второ ниво на контрол се появява умение да се справим с резултатите от действията на програмите, тоест можем да се държим така, сякаш дадена програма не е заработила. В дадения пример това означава, че ще успеем да се справим с изблиците на ревност.
Трето ниво на контрол представлява умение да регулираме в определени граници интензивността на дадена програма. Например, ние си казваме: "Ще ревнувам наполовина", и наистина, чувството за ревност действително намалява двойно. Снижавайки енергията на програмата, на входа й ние получаваме сигнал с информационен характер, тоест съобщение от следния тип: "Възниква ситуация, в която има смисъл да се
говори за ревност". След това можем да размишляваме върху тема "ревност".
Четвърто ниво ни дава умението по своя воля да включваме или изключваме дадена програма и да регулираме резултата, независимо от външната ситуация.
Пето ниво е възможност да включим дадена програма към друга програма или, обратно, да
блокираме подаването на данни от една програма към друга.
Нека разгледаме еволюционната трансформация на програмата за ревност. В началото тя е била частот много стара програма за защита на семейството от враждебна среда. И като такава е била напълно адекватна на егото на древния човек. Но с течение на времето тя се е превърнала, от една страна, в примитивна архаика по отношение на излъчваните енергийно-информационни импулси, и от друга страна,не съответствува на етиката и еволюционното равнище на съвременния човек. Днес чувството за ревност
не е желание да се съхрани семейството, а разновидност на чувството за собственост, при това на жива душа. Ревнивецът всъщност е робовладелец.
Опитите да се подтиснат резултатите от работата на програмата за ревност обикновено нямат успех в смисъл, че афектът се изтласква в подсъзнанието. Единственият начин за овладяване на тази програма е разширяване на същностното съзнание. При него ревнивецът започва да възприема съперника като част от себе си. Да си припомним оня хумористичен израз: "нашата любовница". В този случай програмата за ревност не е унищожена, а е трансформирана: изгаря само онази част от нея, свързана с отрицателните афекти, но вниманието бива насочено към другия както върху себе си; това е същия тип внимание както в древните времена, но на друго, по-високо равнище. Обособяването и усложняване на подсъзнателните програми са обичайни спътници на еволюционния растеж. Опитите за пряко подтискане на действащите програми обикновено води до регресия и опростяване - явление, добре известно в психоанализата. Но регресиращата програма отклонява човека от еволюционния път, тъй като онези програми, които се развиват, използват по-висши видове енергии, съответствуващи на по-висши чакри, към които се приспособява цялата човешка психика. Ето защо ако някоя програма рязко регресира, тя ще започне да изисква по-низши енергии, което субективно се преживява като необяснимо притегляне от "гадни" ситуации. У човека се появяват "низки" желания. Типичен пример е регресията на либидото при неговото подтискане. В нормални условия мъж, общуващ с определен кръг хора, се интересува от жените в този кръг, като в неговото сексуално възприемане тези жени участвуват не само със своя животински магнетизъм
/енергията на свадхищана/, но и със своята емоционалност /енергията на манипура/, умението да се обличат добре и да водят интересни разговори /енергията на вишудхи/, житейските им възгледи /аджна/ и други подобни. Но ако този мъж претърпи неуспешни опити да завърже връзка, може да стане така, че неговото либидо да бъде подтиснато, да регресира и той да престане да възприема всички видове енергии, освен първия вид, и то в неговия най-груб вариант.
Колкото е по-проста една програма и с колкото по-низши енергии работи, толкова по-трудно е за съзнанието да я контролира. Ето защо един от ефективните пътища за самообладание именно е обособяването на програмите и пренасочването им към по-високи енергии. Има и други начини и в психоанализата един от тях се нарича катарзис. Тогава регресиралата програма се въвежда в същностното съзнание и тъй като не съответства на еволюционното равнище на пациента, тя изгаря и престава да има енергийна власт над него.
Въздействието на духа върху познанието се осъществява меко. Духът внимателно регулира енергийните потоци, постъпващи както от външния, така и от тънките светове. Той леко коригира съществуващите програми или пък създава нови, със скромни енергийни изисквания. Духът сякаш намеква, че предоставя възможност на егото да се променя в дадено направление.
Егото притежава способност да реагира на измененията във външния свят, който въздействува върху човека твърде силно. Затова и подсъзнателните програми, създадени за взаимодействие с външната реалност, също са мощни, поради което работят с низши енергии. Духът разговаря с нас меко, тихо, чрез енергии, по-висши от онези, с които сме привикнали. Егото шуми, спори, заплашва. Гръмките гласове на дълг, чест и съвест принадлежат на егото, а не на духа. Но при тях понякога също има тихи гласове.
Авторът е длъжен да подчертае още веднъж, че в този трактат егото се разглежда като актуално, тоест текущо, но не низше "аз". По същия начин духът въздействува и върху съзнанието. Той меко и ненатрапчиво помага за разширяване на съзнанието, предлагайки му да погледне на света от различни страни, да помисли в друга насока, да се опита да усети нещо различно. При това човек може да не се вслуша в неговия глас и да не изпълни онова, което духът му казва. И няма да последва непосредствено наказание. Но е пропусната
възможността да бъде развързан поредният кармичен възел. И впоследствие това ще стане по-трудно. Тук трябва да се добави, че въздействията на външния свят и на духа върху егото са съгласувани, тъй като Атман /индивидуалния дух/ се явява и като Брахман /световния дух/. А това означава, че външните събития, случващи се на човек, се опитват /и това се нарича Провидение/ да го променят в същото направление, в което се опитва да го променя и духът, действащ отвътре. Ако човек се съпротивлява и упорства в своето нежелание да промени егото, то външният свят и духът го подлагат на все нови и
нови изпитания /това се нарича Съдба/. Процесът продължава дотогава, докато не се получи промяната.
Какво представлява егото или актуалното "аз"? Това, от една страна, е съвкупността от представи за света, идеите, концепциите, обичайните начини на поведение и реакции, а, от друга страна, система от програми на подсъзнанието, регулиращи неговото поведение, възприемане, мислене и прочие. В егото можем да отделим три пласта: осъзнаван /представи, концепции/, полусъзнаван, и накрая — несъзнаван /подсъзнателни програми/. Вторият пласт е твърде важен, тъй като с него работи съзнанието. В дадени
моменти съзнанието сякаш се докосва до полусъзнаваните неща: ако върху тях се фиксира вниманието, те,макар и частично влизат в съзнанието. Ако не се фиксира - отплуват в подсъзнанието. Такова е, например,чувството за леко неудобство от собственото поведение в определена ситуация.
Съзнанието, външният свят и духът постоянно въздействат на егото. Но то не е склонно да се променя, напротив, оказва съпротива на всеки опит за промяна. Това е известно на всеки, който се е опитвал да се усъвършенствува.
Главната функция на егото е да поддържа човека на определено еволюционно равнище. Докато той е нормално адаптиран във външния свят, егото не се променя, ако върху него не оказват натиск външната среда, съзнанието или духът.
Главната задача на духа се състои в постепенната трансформация на егото, в доближаването му до себе си, тоест - в развитието на актуалното "аз" към потенциалното "аз". При това паралелно протичат следните процеси. Първо, съзнанието се разширява и човек започва да осъзнава все повече както външния, така и вътрешния свят, а това означава, че съзнанието започва да контролира подсъзнанието. Второ,
протича смяна на подсъзнателните програми: старите, примитивни програми се трансформират в по-сложни, диференцирани, някои умират, а понякога възникват и нови.
Какво означава изразът: съзнанието контролира дадена подсъзнателна програма? Можем да разгледаме няколко степени на самообладание. Ще се спрем на програмата за ревност, чиято същност се крие в това, че при съответна ситуация тя предизвиква у субекта чувството ревност.
При първо ниво на контрол осъзнаваме, че съществуват програми, тоест знаем, че чувствата, изпитвани в дадена ситуация произничат от един източник в психиката.
При второ ниво на контрол се появява умение да се справим с резултатите от действията на програмите, тоест можем да се държим така, сякаш дадена програма не е заработила. В дадения пример това означава, че ще успеем да се справим с изблиците на ревност.
Трето ниво на контрол представлява умение да регулираме в определени граници интензивността на дадена програма. Например, ние си казваме: "Ще ревнувам наполовина", и наистина, чувството за ревност действително намалява двойно. Снижавайки енергията на програмата, на входа й ние получаваме сигнал с информационен характер, тоест съобщение от следния тип: "Възниква ситуация, в която има смисъл да се
говори за ревност". След това можем да размишляваме върху тема "ревност".
Четвърто ниво ни дава умението по своя воля да включваме или изключваме дадена програма и да регулираме резултата, независимо от външната ситуация.
Пето ниво е възможност да включим дадена програма към друга програма или, обратно, да
блокираме подаването на данни от една програма към друга.
Нека разгледаме еволюционната трансформация на програмата за ревност. В началото тя е била частот много стара програма за защита на семейството от враждебна среда. И като такава е била напълно адекватна на егото на древния човек. Но с течение на времето тя се е превърнала, от една страна, в примитивна архаика по отношение на излъчваните енергийно-информационни импулси, и от друга страна,не съответствува на етиката и еволюционното равнище на съвременния човек. Днес чувството за ревност
не е желание да се съхрани семейството, а разновидност на чувството за собственост, при това на жива душа. Ревнивецът всъщност е робовладелец.
Опитите да се подтиснат резултатите от работата на програмата за ревност обикновено нямат успех в смисъл, че афектът се изтласква в подсъзнанието. Единственият начин за овладяване на тази програма е разширяване на същностното съзнание. При него ревнивецът започва да възприема съперника като част от себе си. Да си припомним оня хумористичен израз: "нашата любовница". В този случай програмата за ревност не е унищожена, а е трансформирана: изгаря само онази част от нея, свързана с отрицателните афекти, но вниманието бива насочено към другия както върху себе си; това е същия тип внимание както в древните времена, но на друго, по-високо равнище. Обособяването и усложняване на подсъзнателните програми са обичайни спътници на еволюционния растеж. Опитите за пряко подтискане на действащите програми обикновено води до регресия и опростяване - явление, добре известно в психоанализата. Но регресиращата програма отклонява човека от еволюционния път, тъй като онези програми, които се развиват, използват по-висши видове енергии, съответствуващи на по-висши чакри, към които се приспособява цялата човешка психика. Ето защо ако някоя програма рязко регресира, тя ще започне да изисква по-низши енергии, което субективно се преживява като необяснимо притегляне от "гадни" ситуации. У човека се появяват "низки" желания. Типичен пример е регресията на либидото при неговото подтискане. В нормални условия мъж, общуващ с определен кръг хора, се интересува от жените в този кръг, като в неговото сексуално възприемане тези жени участвуват не само със своя животински магнетизъм
/енергията на свадхищана/, но и със своята емоционалност /енергията на манипура/, умението да се обличат добре и да водят интересни разговори /енергията на вишудхи/, житейските им възгледи /аджна/ и други подобни. Но ако този мъж претърпи неуспешни опити да завърже връзка, може да стане така, че неговото либидо да бъде подтиснато, да регресира и той да престане да възприема всички видове енергии, освен първия вид, и то в неговия най-груб вариант.
Колкото е по-проста една програма и с колкото по-низши енергии работи, толкова по-трудно е за съзнанието да я контролира. Ето защо един от ефективните пътища за самообладание именно е обособяването на програмите и пренасочването им към по-високи енергии. Има и други начини и в психоанализата един от тях се нарича катарзис. Тогава регресиралата програма се въвежда в същностното съзнание и тъй като не съответства на еволюционното равнище на пациента, тя изгаря и престава да има енергийна власт над него.
Въздействието на духа върху познанието се осъществява меко. Духът внимателно регулира енергийните потоци, постъпващи както от външния, така и от тънките светове. Той леко коригира съществуващите програми или пък създава нови, със скромни енергийни изисквания. Духът сякаш намеква, че предоставя възможност на егото да се променя в дадено направление.
Егото притежава способност да реагира на измененията във външния свят, който въздействува върху човека твърде силно. Затова и подсъзнателните програми, създадени за взаимодействие с външната реалност, също са мощни, поради което работят с низши енергии. Духът разговаря с нас меко, тихо, чрез енергии, по-висши от онези, с които сме привикнали. Егото шуми, спори, заплашва. Гръмките гласове на дълг, чест и съвест принадлежат на егото, а не на духа. Но при тях понякога също има тихи гласове.
Авторът е длъжен да подчертае още веднъж, че в този трактат егото се разглежда като актуално, тоест текущо, но не низше "аз". По същия начин духът въздействува и върху съзнанието. Той меко и ненатрапчиво помага за разширяване на съзнанието, предлагайки му да погледне на света от различни страни, да помисли в друга насока, да се опита да усети нещо различно. При това човек може да не се вслуша в неговия глас и да не изпълни онова, което духът му казва. И няма да последва непосредствено наказание. Но е пропусната
възможността да бъде развързан поредният кармичен възел. И впоследствие това ще стане по-трудно. Тук трябва да се добави, че въздействията на външния свят и на духа върху егото са съгласувани, тъй като Атман /индивидуалния дух/ се явява и като Брахман /световния дух/. А това означава, че външните събития, случващи се на човек, се опитват /и това се нарича Провидение/ да го променят в същото направление, в което се опитва да го променя и духът, действащ отвътре. Ако човек се съпротивлява и упорства в своето нежелание да промени егото, то външният свят и духът го подлагат на все нови и
нови изпитания /това се нарича Съдба/. Процесът продължава дотогава, докато не се получи промяната.
''Карма и подсъзнание''
Авесалом Подводни
Авесалом Подводни
Няма коментари:
Публикуване на коментар