"И боговете управлявали от Акакор. Те управлявали
хората и Земята. Те имали летателни апарати по-бързи, отколкото полетът на
птиците, кораби, които достигали до местоназначението си без платна и без
гребла, както през нощта, така и през деня. Те имали магически камъни, за да
наблюдават най-отдалечените места и можели да виждат градове, реки, хълмове и
езера. Всяко събитие, което се случвало на Земята или на небето се отразявало в
тези камъни. Но най-прекрасни от всички били подземните жилища. И боговете ги
дали на своите избранници като последни подаръци. Защото старите учители са от
една и съща кръв и имат един и същ баща."
из "Хрониката на Акакор",
Карл Брюгер
На 3 януари 1984 г., Карл Брюгер, кореспондент от немски произход,
който по това време пребивавал в щата Рио де Жанейро, Бразилия, бил убит посред бял ден от анонимен стрелец,
който стрелял от близко разстояние, докато се разхождал със своя приятел и
колега Ulrich Eucke на известния плаж Ипанема.
Карл Брюгер
В един град, където престъпността, бедността и маргинализацията
са едни от най-високите в света, никой не е обърнал много внимание на
изчезването на журналиста. Полицията образувала дело за разследване на случая, но
събирането на доказателства не е било много ефективно. Само е можело да се
разпознае оръжието, идентифицирано като портативен 9 mm картечен пистолет UZI,
който е често използван от военния персонал. Нападателят не е бил арестуван и следствието е
отишло в задънена улица.
Осем години преди смъртта си, Брюгер постига известен успех,
издавайки своята
книга
"Хроника на
Акакор. Мит и легенда на един древен народ на Амазония (1976)",
една от най-продаваните книги тогава в Европа и САЩ.
Тази творба от 12 глави беше кулминацията на една дълга история, която той е записал,
според устните разкази на Татунка Нара, метис и местен лидер на народа
Угха Монгулала, който му разказва една странна и фантастична приказка за древните
корени на неговите хора.
РАЖДАНЕТО НА ЛЕГЕНДАТА ЗА АКАКОР
Да се върнем през 1977г. Историята разказва, че когато
членове на германската търговска авиокомпания Swissair се разхождали из град
Манаус в централната провинция Амазония, към тях се приближил просяк,
облечен в окъсани дрехи, който ги помолил да му купят малко храна. Изненадата
дошла, когато дошлия от неизвестното, успял да се изрази на перфектен немски,
предизвиквайки недоумението на екипажа и най-вече на опитния летец, командир
Фердинанд Шмид. През 1977 г. в
средна Европа се публикува критична статия за историята на Акакор. Сравненията
между изявленията на книгата и записите показват сериозни отклонения. Според
тази статия, в никакъв случай не може да се очаква от един индианец от джунглата
да представи толкова рафинирани и напредничави концепции като тези,
отбелязани в книгата на Брюгер ”Хрониката на Акакор”. Споменава се също, че по
подходящ начин в тази книга са били отбелязани цели пасажи от старите
митологични легенди.
Мистериозният индианец Татунка Нара е принц на загубеното
племе от джунглата-Унга Монгулала. Също така става ясно, че един контингент от
2000 германци е пристигнал във Акакор през последните години преди Втората световна война 1941-1939, търсейки
убежище в този древен подземен град, създаден от учители, идващи от звездите.
Връщайки се обратно в Германия, все още впечатлен от историята на Татунка
Нара, командир Шмид решил да докладва и да се срещне извънредно с журналиста
Карл Брюгер, който работел като сътрудник за националния обществен телевизионен
оператор ARD, един от най-важните комуникационни канали на Европа. Роден в Мюнхен през1941, Брюгер в допълнение към титлата си
на журналист е имал и изследвания по социология и история. С течение на
времето той става известен специалист по Американски аборигенски култури. Заинтригуван
от гласуваното доверие, германският кореспондент решава да приеме предизвикателството
и да замине за Бразилия в търсене на "принца на подземния свят." При
пристигането си, той започва серия от разследвания и след една година, те биват
увенчани с успех.
Татунка Нара
Карл Брюгер пише:
"На 3 март 1972 година се срещнах лесно в гр.Maнаус с M., командващ бразилския контингент в
джунглата. Това се случи в бар на име "Слава Богу", където се
сблъсках за първи път с бял индиански вожд. Той беше висок, имаше дълга тъмна
коса и фино монолитно лице. Кафявите му мрачни и подозрителни очи, бяха характерни
за метис. Taтунка Нара носеше избелял офицерски тропически костюм, който е получил като подарък, както обясни по-късно. Носеше кожен широк колан със сребърна катарама и това беше
наистина изненадващо. Първите няколко минути разговора ни не вървеше. С
безразличие, Taтунка Нара изрази своите впечатления от Белия град с
хилядите забързани хора, мокрите улици, високи сгради и непоносим шум. Когато той
преодоля своите първоначални резерви и подозрения към мен, тогава ми разказа
най-невероятната история, която някога съм чувал. Taтунка Нара ми каза за племето
Угха Монгулала, народ, който е бил "избран от боговете" още преди
15000 години. Той разказа за две големи бедствия, които са сполетели
земята и заговори за Лхаса, законодателят, син на боговете, който управлявал
континента Южна Америка, както и за отношенията му с египтяните, за произхода на
инките, пристигането на готите и за пристигането на 2000 германски
войници. Той разказа за гигантските каменни градове и подземни селища, които са
били построени от божествените предци. И потвърди, че всички тези събития са били
записани в документ, наречен "Хроника на Акакор".
Но Бругер се съмнявал.
"Историята изглеждаше твърде необикновена: една легенда
плюс непроходимите гори на непроницаемата джунгла, един продукт на тропическа
топлина и мистична сила. Когато Татунка Нара приключи с историята си, аз вече
имах записани дванадесет ленти с тази фантастична приказка.”, пише Брюгер.
Въпреки несигурността на мястото, журналистът решава да
сондира
и проучи за други данни сред
регионалните си контакти, за да се види дали може да намери допълнителни данни,
които да потвърдят историята. Когато тази история се потвърждава и от други
източници, Брюгер е изненадан. Той знаел, че Татунка Нара се появява за
пръв път на сцената през 1968 година. Когато един вестник споменава за някакъв индиански
лидер, който е спасил живота на дванадесет офицери, после те му съдействали да му
бъде издадено разрешително за работа, според бразилските закони, както
и документ за идентичност. Според няколко свидетели, мистериозния лидер говорил лош
немски и включвал само някои думи на португалски, но бил много добре запознат с
няколко индиански езика, говорени в планините на Амазонка. Няколко седмици след
пристигането си в Манаус, Татунка Нара изведнъж изчезнал без следа.
През 1969 г. избухва насилствена конфронтация между дивите
племена и белите заселници в провинция
“Божията Майка”, една област на границата На Бразилия и Перу. "Лидерът на
индианците, които според сведенията в перуанската преса бил известен като
Татунка("голяма водна змия"), избягал след разгрома в Бразилия. За
да се предотврати повторение на атаките на въстаниците, правителството на Перу поискало екстрадирането му от Бразилия, но бразилските власти отказват да
сътрудничат. Военните действия в граничната провинция “Madre de Dios“
продължават до 1970 и 1971 година. Дивите индийски племена избягали в недостъпни гори близо до изворите на река Рио Яко. A Татунка Нара
изглеждало, че потънал в дън земя. Перу затваря границата с Бразилия и
започва систематичното нахлуване на девствените гори. Според очевидци,
перуанските индианци са споделили съдбата на своите бразилски братя: биват
убивани или измират от заболявания, донесени от белия човек. През същата година е имало тежка суша в региона на народа Угха Монгулала. Заради глада, Taтунка Нара
решил да рискува и да се излезе на светло, търсейки храна и помощ от
"Белите варвари", като по този начин облекчи мъките, които
заплашвали народа му.
Каква е била неговата увереност се вижда в думите на един
свещеник:
"Облечени в дрехите на германски войници, изоставени от
миналото в Акакор и след труден път, Татунка и хората му пристигнаха по река Рио
Бланко в един от големите градове, разположени по границата между Бразилия и
Боливия. Тук той отиде при първосвещеника на “Белите варвари” в града, като
след това смяташе да се срещне с дванадесет бели офицера. Разкривайки тайната
на Акакор, той разказа за окаяното състояние на неговия народ. Като доказателство
за тази история, той показа два старинни документа, разказващи за боговете и най-накрая
убедил напълно епископа. Договориха молбата му и се върнаха заедно с него в
Акакор. Пристигането им в Акакор, е предизвикало ожесточени спорове с Висшия
съвет. Старейшините и военачалниците отказали всякакъв контакт с епископа. За да се
избегне всякакво възможно предателство, Татунка дори поискал да поставят в
плен свещеника, само и само за да може да се обсъди и получи от своите старейшини справедливи решения за мир. След безкрайни
дискусии, Върховният съвет предоставил период от шест месеца, по време на който
епископа трябвало да разкаже на собствените си хора за тежкото положение на
Угха Монгулала. За да може да ги убеди в тяхната история, те му дали няколко писания от Ранните Отци. В случай, че
не е успеел да убеди “Белите варвари”, епископа се задължил да върне документите
обратно в Акакор. В продължение на шест месеца нашите скаути чакаха на
уговореното място за срещата в горната зона на Червената река. Белият
първосвещеникът не се върна. Малко по-късно щях да науча, че той е загинал в самолетна
катастрофа. Пратениците на първосвещеника съобщили на Висшия съвет на
Акакор, че той бил изпратил документите за далечен град, наречен Рим."
Татунка Нара /по-високия/
В края на 1972 г., Татунка Нара разказа своята история на
бразилските власти, за да ги убеди да предприемат действия по въпроса. С
помощта на дванадесет офицери, чийто живот бе спасен, той влезе в контакт с
бразилските секретни служби. Също така призова службата за защита на индианското
население-FUNAI и разговаря със, секретаря на Посолството на Федерална
република Германия в Бразилия. Той каза, че около 2000 германски войници са били
разтоварени в Бразилия по време малко преди Втората световна война, които са все още
живи в Акакор, столицата на неговия народа. Секретарят не повярвал на
историята и е отказал на Татунка Нара всеки по-нататъшен достъп до посолството. FUNAI
се съгласи да сътрудничи само, след като много от детайлите на историята на
Татунка Нара бяха проверени чрез едно допитване до неизвестни индиански племена
на Амазонка през лятото на 1972 година. Секретните служби формираха експедиция да установят контакт с
мистериозния народ Угха Монгулала и
Татунка Нара е бил инструктиран да направи всички необходими приготовления. Въпреки това, тези планове бяха прекъснати от съпротивата на местните власти в
провинция Акре. След личните указания на управителя Francisco Wanderley Dantas,
Tатунка Нара е бил арестуван. Малко преди екстрадирането му до перуанската
граница, негови приятели го освободиха от затвора в Рио Бранко и той се върна в
гр. Манаус. Със събраните данни, Брюгер решил да предприеме експедиция до
Акакор като вземе за водач Татунка Нара и един фотограф със себе си. Но това
приключение едва не завършило с трагедия.
Снимки от архивите на Карл Брюгер, където виждаме
куполни странни образувания
Брюгер пише:
"Напуснахме Maнаус на 25 септември 1972 година.
Отидохме нагоре по река Пурус, доколкото можахме с наета лодка и след това
взехме кану с извънбордов двигател, за да достигнем до района на изворите на
река Яко на границата между Бразилия и Перу. След това ще продължим пеша през
ниските полета на Андите, за да достигнем до Акакор. Необходимото време сме
пресметнали да е около шест седмици и вероятно ще се върнем в началото на ноември. Нашият екип
се състои от хамаци, комарници, прибори за готвене, храна, дрехи за обичайната
джунглата и медицински превръзки. Като оръжие имаме два револвера, един
Уинчестър 44, ловна пушка и мачете. В
допълнение, носим си снимачна техника, два магнетофона за запис и камери.
Първите дни бяха много различни от това, което очаквахме:
няма комари, водни змии или пирани. Река Пурус беше като езеро без брегове с
джунгла на хоризонта, с нейните тайни, които стоят зад една зелена стена. В
първото селище, до което стигнахме беше Sena Madureira. Обаче, то е последното
място, преди да се навлезе във все още неизследваните погранични региони
между Бразилия и Перу. Това място е типично за Амазония: прашни глинени пътища,
порутени бараки и неприятна миризма на застояла вода. Осем от всеки десет души
страдат от болестта бери-бери, проказа или малария. Хроничното недохранване е
оставило тези същества в състояние на тъжно примирение. Заобиколен от
бруталността на необятността и изолирани от цивилизацията, зависещи главно от
захарната тръстика, те дават всичко, което спестят, за алкохол, единственият начин
да избягат от една реалност без надежда.
Влязохме в един бар, “за да кажем сбогом на цивилизацията” и
попаднахме на един човек, който твърдеше, че познава добре планините по горното
течение на река Пурус. Търсейки там злато, той е бил пленен от индианците
Хайша, полу-цивилизовано племе, което се намира в района при изворите на река
Яко. Но неговото внимание ни обезсърчи: говореше ни за канибалски ритуали и
отровни стрели. На 5 октомври, заместихме лодката с кану. От тук всичко зависи от
Taтунка Нара. Нашите карти описват течението на река Яко, но по един неясен
начин. Индианските племена, които живеят в този регион, все още не са се
свързали с бялата цивилизация. При мен и моя спътник фотограф доминира
усещането за дискомфорт. Има ли, в края на краищата, място, наречено Акакор? Можем ли да се доверим
на Taтунка Нара? Но необходимостта за приключения е по-наложителна от нашата
собствена тревожност.
Дванадесет дни след напускане на Maнаус, пейзажът започва да
се променя. Досега реката изглеждаше като море без брегове. Сега ние се плъзгаме
под лиани и надвиснали дървета. След един завой на реката, ние открихме една
група от златотърсачи, които са изградили примитивна фабрика на брега на реката
и промиват едър пясък със сита. Приехме поканата им да прекараме нощта при тях
и да чуем техните истории за странни индианци с боядисани в червено и синьо
коси, носещи отровни стрели. Пътуването се превърна в експедиция срещу нашите
собствени съмнения. Ние сме само на десет дни от нашата предполагаема цел. Монотонната диета, физическото усилие и страха от неизвестното
са отпечатали своето върху всеки от нас. Това, което в Манаус изглеждаше
фантастично приключение, сега се превърна в кошмар. И главно, ние осъзнаваме,
че искаме да се върнем назад и да забравим всичко за Акакор преди да е станало
твърде късно. Но все пак ние не сме видели нито един индианец. На хоризонта
първите заснежените върхове на Андите се появяват, зад нас се разстила зеленото
море на Амазонската низина. Татунка Нара се готви да се върне към своя народ. Той
боядиса тялото си, правейки странна церемония: червени ивици по лицето и тъмно
жълто по гърдите и краката. Неговата коса беше вързана с кожена лента, украсена
със странните символи на Угха Монголала.
На 13 октомври, ние бяхме принудени да се върнем назад. След
опасно преминаване през бързеи, кануто сякаш бе хванато в джакузи, изпълвайки
ни с тревожност. Нашия комплект от камери, опаковани в кутии, изчезнаха в
гъстите храсти до брега, половината от
нашата храна и медицински медикаменти също бяха загубени. В тази отчайваща
ситуация, ние решихме да се откажем от експедицията и да се върнем към Манаус.
Татунка Нара реагира раздразнено: започна да се държи враждебно и войнствено.
На следващата сутрин, J. и аз събрахме нещата от последното ни лагеруване. Taтунка
Нара, нарисуван с цветовете на войната на своя народ, само с една препаска върхи
тялото си, тръгна по една пътека по
сушата, за да се върне към своя народ. Това беше последният ми контакт с лидера
на Угха Монголала."
Минало е дълго време, преди Карл Брюгер да се върне и да се срещне отново с Taтунка Нара. С публикуването на
книгата, славата на Акакор се разпространила навсякъде, прескачайки всички
граници. В устната хроника пред германския журналист, лидерът на Угха Монгулала
разказал за звездните посетители пристигнали в Южна Америка преди около 15
500 години от звездната система Шверта/Schwerta/, която е била команден пункт
за дистанционно управление и "център на империя, съставена от много
светове, намиращи се в пределите на нашата вселена." Дошли са 130 фамилии
и са заселили континента Южна Америка. Те са цивилизовали хората и
основали племето на Угха Монгулала, което означава "Избрани
съюзническите племена." И за да се запечат завинаги техния съюз, са се присъедини към хората. Затова членовете
на това племе приличат по цвета на кожата си на звездните посетители от Шверта.
Taтунка описва тях като подобни на нас физически, с изключение на една
подробност: чужденците имали по шест пръста. Те построили всичко 26 града,
най-вече под земята, три от които били избрани за основни. Град Акакор се
намира отвъд река Пурус във висока
долина, разположена на границата, която разделя Бразилия от Перу. Районите на Madre
de Dios (Перу) и Acre (Бразилия) се посочват като граници на на тяхната
територия.
Забележителен долмен, намиращ се в региона на Южна Бразилия
На езика Шверта, Акакор означава Крепост. Целият град е
обграден от каменна стена с тринайсет порти. Те са толкова тесни, че това
позволява преминаването на хора, но само един по един. Равнината на Изток, от
своя страна, е защитена от каменни наблюдателни кули, в които избрани воини организират наблюдението
срещу врагове. Акакор е разположен и
разпределен в правоъгълници. Две основни пресечни улици разделят града на
четири части, съответстващи на четири универсални точки на боговете, които го основали.
Големият Храм на Слънцето и една каменна врата, издълбана от един-единствен
блок се намират на голям площад в центъра. Храмът е с изложение на Изток, към
изгряващото Слънце и е украсен със символични изображения на Старите
Майстори. Във всяка ръка, всяко божествено създание държи скиптър, в горния
край на който, има глава на ягуар. Фигурата е украсена с животински орнаменти. Странен начин на
писане, който може да се тълкува само от нашите свещеници, съобщава за основаването
на града. Всички каменни градове, построени от Старите Майстори имат
подобни врати. Най-впечатляващата сграда е Великият Храм на Слънцето. Нейните
външни стени са голи и са украсени с артистично издълбани камъни. Таванът
е отворен, така че лъчите на изгряващото слънце да могат да достигнат до едно огледало
направено от злато, датиращи от времето на Старите Майстори, което е монтирано
в предната част. Каменни фигури на животни в естествен размер са разположени
при входа на храма от двете му страни. Вътрешните стени са облицовани с
релефи. Върху една голяма каменна арка в предната стена на храма са издълбани първите писмени закони на Старите Майстори.
След това следва крепостта-град Аканис "построен върху един тесен език на земята, близо до Мексико, където се
срещат двата океана. Последния от трите най-важни центъра е Акахим, който е може
би от най-загадъчния град и който е на север от Бразилия, на границата с
Венецуела.
"Така изглежда Акакор с каменната врата, Храма на
Слънцето и сградите за принца и свещениците. A един камък издълбан във формата
на удължен пръст посочва пътя към града. Действителният вход за града е скрит
зад един огромен водопад. Водите му падат от височина от около 300 метра." Татунка Нара разказал: "Аз
мога да разкрия тези тайни, защото от 400 години Акахим е само руини. След
ужасните войни срещу Белите варвари, хората на Aкахим изоставиха разрушените си
къщи и храмове в района и се оттеглиха в подземните домове. Тези жилища са
подредени подобно на звездите от съзвездието на боговете и са свързани с дълъг трапецовиден тунел. Днес, само четири от
къщите все още са обитаеми, а останалите девет са напълно празни. Някога,
когато Акахим е имал мощ, е наброяват около 5000 души. Акакор и Акахим са
комуникирали помежду си чрез подземен проход и огромна система от огледала,
разположена вътре. Тунелът започва от Великия Храм на Слънцето в Акакор, продължава
под коритото на Голямата река и завършва
в центъра на Aкахим. Системата от огледала се простира от планината Aкай и
продължава над линията на Андите до планината
Roraina, както я наричат Белите варвари. Тази система от сребърни огледала,
всяко от които е еквивалентно на височината на един мъж, е монтирана на голямо
бронзово скеле. Всеки месец, свещениците комуникират чрез тази система,
обсъждайки най-важните събития на език съставен от тайни знаци. По този начин
нацията на Aкахим получила за първи път новините за пристигането Белите Варвари в
страната наречена Перу."
Писмеността на народа Угха Монгулала
Освен описанието на подземните градове, има и други важни
разкрития, които допълнително засилват енигмата.
Taтунка Нара говори също и за извънземна технология и древни документи, които
до сега са скрити в подземните крепости:
"Моите хора са запазили само в паметта си историята за
империята на Шамон /Samon/ и даровете на управителя Лхаса, пергаментовите свитъци и зелените
камъни. Нашите свещеници са ги съхранили в подземията на религиозните сгради на
Акакор. Там и до сега се намира летящия диск на господаря Лхаса, който може да преминава
през планините и водите. Той също е запазен. Неговия цвят е като на блестящо злато
и е изработен от неизвестен метал. Неговата форма е като цилиндър, по-висок е
от двама мъже, поставени един над друг, и има същата ширина. Вътре има място за
двама души. Той няма платна или гребла. Но нашите свещеници казват, че летящия
диск на господаря Лхаса може да лети по-бързо от най-бързия орел и да се премества между
облаци леко като листо на вятъра. Странната форма на кораба е също толкова мистериозна. Шест големи
стъпки е дълга една част, приличаща на сребърен поднос. Има три крака напред и назад.
Тези три крака приличат на бамбукови бастуни, които могат да се сгъват и да се
движат. Имат по дължина ролки подобни на
момини сълзи. Верни на желанията на нашите Стари Майстори, свещениците събират
всички знания и ги съхраняват в подземни жилища. Обектите, които свидетелстват
за нашата история от преди 12 хиляди години се
съхраняват в стая, издълбана в скалата. Там са и най-мистериозните
рисунки на нашите древни отци. Те са гравирани в зелено и синьо върху непознат
за нас материал. Нито вода, нито огън, могат да ги унищожат."
Татунка продължил: "Една от картите показва, че нашата Луна не е първата,
нито е единствената луна в историята на Земята. Ние знаем, че Луната е
започнала да се доближава до Земята и започнала да се върти около нея преди
хиляди години. Преди това време светът е изглеждал различно. На Запад, където на картите на Белите Варвари
е отбелязано само вода, е имало голям остров. Също така в северната част на
океана е имало огромна земна маса. Според нашите свещеници, тези места са
били потопени под приливната вълна по време на Първата Голямата Катастрофа,
която е била войната между две божествени раси. Те добавят, че тази война
донесла опустошение за Земята и световете на Марс и Венера, както ги наричат
Белите варвари. В Акакор са запазени тела на пришълците в автоконсервирано
състояние. Влязох в една религиозна сграда и отидох до мястото, където
се появяват първите лъчи сутрин, малко след изгрев слънце. Облякъл златистия
костюм на господаря Лхаса, слязох по едно голямо и просторно стълбище. Заведоха ме в една
стая, а сега дори не мога да кажа дали тя беше голяма или малка. Таванът и
стените са целите в синьо. Нямаше начало, нито край. На един издялана каменна
плоча имаше хляб и съд с вода, символизиращи живота и смъртта. Дълбока тишина се
възцари в стаята. Изведнъж един глас, който сякаш идваше отвсякъде ми нареди да
се изправя и да отида в съседната стая, която приличаше на Великия храм на
Слънцето. Стените и бяха покрити с много и различни инструменти.
Искреше и блестеше във всички цветове. Три големи плочи потънали в земята,
блестяха като желязо. Гледах с почуда странните инструменти за известно време.
Бях с толкова заслепени очи от ярка светлина, че ми отнема много време, за да
разпозная нещо, което никога няма да забравя. В центъра на стаятата, чиито
стени излъчваха загадъчни светлинни, имаше четири блока от прозрачен камък.
Когато, пълен с ужас, успях да се приближа, аз открих четири мистериозни същества:
четири живи мъртъвци, четири заспали хора, трима мъже и една жена. Те лежаха в
течност, която достигаше до гърдите им. Те са като хората във всички отношения,
само че имаха по шест пръста на всяка ръка и шест пръста на краката си."
Когато тази информация беше предоставена на вниманието на
изследователите, Erich Von Däniken, изследовател от швейцарски произход, е бил
един от първите, които са възобновили изоставеното изследване от германския
журналист. В книгата на Карл Брюгер ”Хроника на Акакор”, Däniken се е появил в качеството на редактор,
пишейки пролога, тъй като имал опит по темата. Имайки приключенски дух, който този швейцарски писател е показал толкова добре
в своите отпечатани книги, за никого не било изненада намерението му да започне
експедиция в търсене на изгубения град, въпреки проваления опит Брюгер. Но от
самото начало имал дори по-големи трудности.
Ерих фон Деникен
Швейцарецът разсказва подобности
за провала на операцията:
"Преди две години бях в
контакт с един човек на име Фердинанд Шмид от Манаус, без да
ми покаже никакво отношение към книгата на Брюгер. Г-н Шмид е бил през целия си
живот пилот на компанията Swissair. След пенсионирането той прие мисията да
работи за Червения кръст в Бразилия. Тази мисия го отвежда в Манаус и в рамките
на своите дейности, той е имал
възможност да се срешне много пъти с Taтунка Нара. Тогава Татунка е разказал на г-н Шмид историята на
своето племе, точно по същия начин,
както по-късно тази история е
публикувана от Брюгер. Шмид и аз си разменихме няколко писма, а след това имаше
едно интервю в Цюрих. Аз предложих да направим една експедиция на територията на
племето на Taтунка, като единствен начин да се провери до каква степен е вярна
тази необикновена история. Шмид се завърна
в Манаус и като опитен пилот, експедицията започна с планиране на програмата как Татунка
да заведе една малка група до местата, където неговото племе живее. Експедицията
е планирана за първата половина на юли, 1977, и трябва да достигне в най-кратки
срокове на територията на племето, използвайки два хеликоптера. Ние трябваше да
го направим с разрешението на комисаря по индианските въпроси на бразилскита организация FUNAI. За лидер на
експедицията бе определен Taтунка Нара, защото той единствен знае
местоположението на мистериозния град. Въпреки моето огромно любопитство, аз не
исках да се хвърлям сляпо в едно приключение, което за мен би довело до
значителни финансови усилия. След предварителни разговори, Фердинанд Шмид убеди
индианския лидер да се върне сам за сега в Акакор, да се присъедини към племето
си и да събира убедителни доказателства за съществуването на техническите
артефакти, както са описани от него. Например, Taтунка можеше да направи снимки
от тях. Представянето на тези документи щеше да означава сигурно решение за
стартиране на експедицията във всичките
и подробности. Татунка получи камера, лесна за използване, а също и нов извънбордов
двигател за лодката си. В края на март той напусна Maнаус с указания да се
върне след два месеца. Taтунка никога не се появи. Сега, тъй като индианците
нямат толкова остро понятие за точност колкото ние, затова и забавянето е нещо обикновенно за тях, освен, че е възможно да
има забавяне, наложено от неблагоприятните атмосферни условия. Понякога,
притоците на Рио Негро, носят толкова малко водна маса, че на моторната лодка и
се налага да изчака следващите дъждове. На 10 юли се приземих в Maнаус. Taтунка
все още не се е появил. Забавянето е месец и половина. Без неговото присъствие,
би било абсурдно да се започне експедицията с хеликоптери. Но компанията, която
отдава под наем хеликоптерите нямаше да иска да обездвижи за дълго време своите
скъпи джаджи. Те настояха, най-малко четири седмици предварително да ги
предупредим, когато сме готови да ги използваме. Така че, ако бях дал зелена
светлина на въпроса на 10 юли, ние би трябвало да тръгнем напред в джунглата
след четири седмици, с или без Taтунка. До средата на юли, ако Taтунка все още не
се е появил, аз ще отменя експедицията. Взех билет за полет, за да се върна в
Европа и на последния ден от престоя ми
там, се появи Taтунка с лодката си на брега на Рио Негро. Първият му въпрос
беше дали сме получили снимките, доставени преди десет дни от търговски товарен
кораб с указания, да бъдат предадени на нас. Разбира се, ние не сме получили
нищо. Татунка заяви, че е бил с племето си в град Акахим и отново повтори
твърденията си относно техническите материални артефакти на боговете в този
град. Както и да е, не носи никакви доказателства. Когато ние го укорихме, той
ни отговори, че негово задължение е да търси добрата съдба на своя народ, а не
за нас. Каза, че не може да предаде нищо, което неговия народ смята за свещено
на нас, за да можем ние да ограбим тяхната Църква. Разговорът ни продължи
дванадесет часа и все още не знам какво да мисля за цялата тази история. Това,
което той ни разказа, че не е неразумно, нито е невъзможно ... но е изключително
малко вероятно!. Taтунка забеляза моето недоверие и обеща да говори с неговите
свещеници онази нощ ... "
Ерих фон Деникен продължава:
"Taтунка каза, че индианците са знаели да комуникират
екстрасензорно или както бихме казали ние, телепатично. Въпреки че, според Taтунка,
този вид комуникация не използва думи или фрази, но силна концентрация на
чувства и усещания като глад, любов, приятелство, омраза, щастие, война, вражда
и така нататък. Това би позволило, чрез символи да се създаде разбираемо
изпращане и приемане на отдалечено разстояние. Той каза, че всички индианци
практикували този вид телепатична комуникация от ранно детство...Аз отлагам за 24ч. завръщането си в Европа. На
следващия ден, Татунка се появи и с
голямо спокойствие каза, че е успял да обясни на свещениците си, че самия той не
може да се яви пред мене с празни ръце, тъй като аз, като бял човек бих
пренебрегнал такова представяне. Сега свещениците му дали разрешение да донесе
някакво доказателство, способно да ме убеди. Ето защо, той каза, че отново ще
се върне в Акакор, за да донесе доказателства и да се върне обратно в Манаус. Г-н Шмид прие да ми
се обади по телефона и да ми каже, когато всичко това стане. Taтунка и досега
не е донесъл обещаните доказателства. Аз все още чакам."
Когато Taтунка е
свързва с Däniken, той показа
непубликувани данни за крепостите, като историята се различава в известна
степен от версията на Карл Брюгер. Един такъв пример е Акахим. Индианецът казал, че тази крепост "съдържа един
мистериозен обект, който отдавна е даден на свещениците от боговете дошли от
небето с един блестящ кораб. Древен обект, който според преданията ще започне
да пее в момента, в който тези богове ще се завърнат на Земята. И, че наскоро
този предмет започнал издаването на странен звук, подобен на жужащи пчели,
предизвиквайки по този начин силен плам и почит в сърцата на народа."
Това мотивира желанието на писателя да открие извънземен
обект. Въпреки първоначалните си резервации, Däniken дава зелена
светлина за реализацията на експедицията. Отново възловите въпроси опират до
Taтунка и Шмид. Бразилското правителство разрешава, но с условието, че участие
в експедицията ще вземе и Roldão Pires Brandão, известен археолог. Два дни преди
да пристигнат в Акахим се случва една объркваща случка с участието на Pires
Brandão, който е бил прострелян в ръката, а този факт е описан като
"нещастен случай". По време на един полет над пресечен терен, Brandão
Pires наблюдава странни формации в джунглата. При завръщането си от полета, той осъзнава, че тези могили не са нормални, а
наподобяващи пирамиди. По това време група британски изследователи се опитват
да достигнат Aкахим чрез Венецуела. Страхувайки се да не загубят първенството
на тази новина, археологът съобщил за откритието си на списание "Veja",
едно от най-важните в Бразилия. На 1 август 1979 г., доклад от пет страници,
показа невероятната находка. Новината се разпострани по света.Четири години
по-рано, през 1975 г., спътникът ”Landsat“, принадлежащ на NASA, засече десет
пирамидални образувания в югоизточната част на Перу, във високата зона на провинция “Божията майка”.
Бележки:
Карл Брюгер е имал татуирана костенурка на гърдите си,
еднаква като тази, която също има Taтунка Нара на същото място по тялото си.
Това е емблема на племето Угха Монгулала. Куршума на убиеца попаднал точно там.
Татунка казва на Карл Брюгер, че неговите свещениците:
"знаят как да предадат мисълта си без да използват думи. Това им позволявало
да общуват с други хора на по-дълги разстояния по-подробно, но този метод може
да се осъществи само, ако сърцето ви е щастливо или тъжно. За тази комуникация
е нужно точно познаване на наследството на Боговете и абсолютна власт над
умствените сили.
По време на
5-та глобална среща на "Международното Астрономическо Дружество",
проведена през юли 1978 г. в Чикаго, Däniken направен подробно и продължително
отчитане на фактите ... изразявайки надежда, че въпросът дали може да се получи
мечтания контакт с подземната цивилизация на Акакор, най-после ще бъде решен. Но три
месеца по-късно, в списание "Ancient Skies ", орган на сдружението,
се споменава ...че много известен писател, споменатия Roldão, е
имал множество дребни проблеми, които наред с други дреболии и раняването му със
собствените му оръжие поради небрежност при боравенето с него, са предизвикали
завръщането на експедицията, когато тя е била само на два дни път преди да
достигне Акахим.
Маршрутът следвал течението на Рио Негро, а след това навлезе
в приток на Амазонка, където регионът е планински трябвало да продължат своето
пътуване пеша. Преди да стигнат до основата на хълма, Brandão се наранил с оръжието си и за щастие
му било оказана бърза помощ навреме и макар да имал висока температура, той продължил. После след обаждане до полицейския участък,
изпратили хидроплан. Групата се качва и се прехвърля без
загуба на време назад към Манаус.
Очевидно е, че самонараняването
на Brandão, е с цел да се спре експедицията, организирана от Däniken, след като
вече е намирено точното местоположение на пирамидите. По този начин за
Бразилия остана откритието, което
ще позволи прииждане и на други
чуждестранни експедиции, за да обикалят района.
Почти веднага възниква кохорта от противници, които
твърдят, че тези възвишения нямат нищо общо с пирамиди, а са само малки хълмове. Däniken
се почувствал длъжен да отговори и категорично го направил на първа страница на
списание ”Ancient Skies” (септември-октомври 1979 г.) в гореща тема с надпис
"Aкахим съществува", илюстриращ снимка на форма на пирамида.
Следва продължение
Превод: Миоджералвомбо
Това е реалността. Никой не е принудил никой да вярва в приказката за Satoshi. Но това, което се случва е същото, което стана и с представянето на Интернет по-рано. Митът "Satoshi" се представя с голяма хитрост, за да бъде насърчено приемането му и развитието му.През 1994-96 г. Интернет означаваше свобода на информацията. Безплатна комуникация и свобода като цяло. Ако хората можеха да се върнат в онова време, то тогава те биха се уверили, че това наистина е така.
.jpg)