МИСТЕРИИТЕ НА ЧАМОКО, КАНЬОНА НА БАДАХОС-ВРАТАТА МЕЖДУ СВЕТОВЕТЕ

Остров Тенерифе е последният от Канарските острови, който е завладян и накрая е включен към Испанската корона през 1496. Това направил католическия владетел  Алфонсо Фернандес де Луго.  След завладяването, императорската фамилия прави разделение на земи, води, пещери и други завладени стоки между  католическите монарси, което става на 5 ноември 1496. Документите за безвъзмездно дарение и  собственост  са подписани от Дон Алфонсо. В тях за първи път е споменато името Каньонът на Бадахос /Barranco de Badajoz/ през 1497 г., обозначаващо едно дефиле, каньон или клисура, известно до момента с името Чамоко. Дерето на Бадахос или Чамоко/Chamoco/, овраг или каньон, е част от община Guimaras в югоизточната част на острова.

                                            Chamoco

Има седем мини за добив на вода, разположен в Каньона на Бадахос.  Първата се нарича "Acaymo", а последната "Izaña". Общата дължина  на всички е 14 930м.

 “Acaymo” е известна също като "Черната пещера" и има дължина от 1975 метра.

“El Almagre “е първата, която се намира от дясната страна на дерето и има дължина 2 900 метра.

“Chamoco” е най-познатата и най-дългата. Тя е с дължина 4086 м. 

“Aceviño” е дълга 2275 м, със сгради, които са служили на миньорите и складове за машини и инструменти.

“Nuestra señora del Socorro” е дълга 1879 м.

“El Cañizo” е най-късата  мина с дължина 1815 метра.

“Izaña” е най-старата мина, чиито разкопки са започнали през 1912 година. Дължината на тази мина не е известна, тъй като са били направени няколко разклонения в неизвестни тунели и впоследствие мината е  претърпяла няколко свлачища, което прави невъзможно да се измери нейната дължина. Безспорно Каньонът на Бадахос е място на голяма телурова сила, която няма да остави безразличен всеки, който се осмели да се подвизава в него.

Каква тайна крие Каньонът на Бадахос?

Там е налице  своеобразна смес от няколко неща. Има извънземни посещения и  също това е триизмерна врата, където се формира един безкраен кръг. Какво може да се  каже за странното и загадъчно присъствие на "Белите хора", с бели дрехи, чиято кожа е твърде бяла, излъчващи много бяла светлина,  както твърдят, че често са виждали местните жители на Гуимар /Guimar/,  община, намиращи са в близост до Каньона на Бадахос ?  

Най-удивителната  историята е несъмнено тази, която е наречена "Момичето с крушите". Това се случило през 1905 г. Някакви родители изпращат дъщеря си до дерето да събире плодове за десерт. Неочаквано момичето изчезнало, вкарвайки смут в цялата община. Мястото се претърсвало в продължение на няколко дни, но безуспешно като не открили и следа от момичето. Сякаш било погълнато в земята. Петдесет и три години  по-късно, момичето си дошло у дома, точно така сякаш, че било навън за  няколко минути. Родителите му се били  променили поради неумолимото течение на времето,  но малката се появила на съща възраст и в същия аспект, в който изчезнала преди десетилетия.

Момичето по-късно ще разкаже, че докато да събирало  круши, видяла едно много висок същество облечено в бяло, което привлякло вниманието и. Тя смело го придружила навътре в една пещера, след което се спуснали по стълба до  някаква странна на вид на градина, където имало и други бели същества. Момичето си поприказвало с тези хора за известно време, а след това първото същество я  взело и върнало обратно до мястото, където тя била отишла да бере круши. След изчезването на детето през 1905г.,  пещерите били покрити с камъни, така че  да не се губят повече хора.

Чамоко е едно  от най-специалните места в света за търсачите на НЛО не само от Испания, но и от всички страни. Въпреки, че има малко научни доказателства,  огромното количество свидетелски показания  не само спекулации, защото нещо  очевидно се случва там в действителност. НЛО, бели същества, телепортации, странни песнопения и редки светлини са само част от историите,  повечето от които известни на местните жители от Тенерифе.

През 1912 г. двама работници прокопавали галерии за търсене на  вода в мината “Izaña”,  която се намира  на края на дерето и е най-дълбока, както и най-малко проучена. Те са работили всеки ден, когато изкопаната стена  се сринала изведнъж, разкривайки широка нова галерия,  до тогава неизвестна.

В този момент, Невъзможното се представило пред  тях. Те видели три светещи хуманоидни същества, съвсем близо до тях, които левитирали над земята. Двамата работници избягали от галерията,  търсейки помощ от Гражданската Армия. Часове по-късно се върнали на същото място, където открили галерията, но там царял пълен мрак, без никаква присъствие  или следа. По-рано единия от миньорите разказал, че тези извънземни му казали къде да копаят, за да намерят вода. Както в случая на миньорите, които се срещнали с тези светещи същества, така и за случая с “момичето с крушите”, няма запис в регистрите на Гражданската Гвардия. Момичето реално е пътувало във времето.

Това е подобно все едно, че вървите през гората и изведнъж минавате през един невидим отвор и се появате, например в 2057 година. Никой не знае местонахождението си и изведнъж се появява на повече от половин век напред във времето, но на същата възраст, в които е изчезнал за миналото. Това  се е случило с това малко момиче. Ако някой е наблюдавал момичето през 1905 г, в момента, в който то преминава през тази мултидименсионална врата, той би видял само как детето изчезва във въздуха. Момичето се появило в бъдещето точно на същото място, където е изчезнало. Има изследователи, които са пътували до миналото минавайки през очертанията на такава врата. Около една секунда е времето, което може да отнеме прехвърлянето през един портал.

В този случай, вместо машина на времето, е използван един триизмерен естествен отвор. Странните “Бели хора” не могат по никакъв начин да управляват размерите на вратата, защото това е естествен портал през измеренията. Полковник Фосет, който изчезнал в тропическите гори на Амазонка е минал през същия подобен портал. Той е точно такъв случай случай.

Тази врата не е винаги на  едно и също място в Каньона на Бадахос. В един момент е на едно място и на следващата секунда вече се намира в друга позиция. Тази порта е подобна на портала свързващ измеренията в Зоната на Мълчанието в Мексико. Има също и на други подобни  в Перу и в Аржентина, в провинция Кордоба. Има много триизмерни врати на Земята. Това е същото, което в квантовата физика наричат ​​"виртуален хоризонт" с гигантска гравитация. В Зоната на Мълчанието по-рано са изчезвали и други хора, но до този момент, те са по-малко от десет.

Други хора също са виждали "крилати" същества в клисурата. На съседния остров Ла Палма са снимали един от онези "Бели хора."  Извънземни нямат някаква връзка с триизмерната врата, макар че има много отвличания. Те са там, за да търсят минерали. Често са фотографирани странни кръгове, които се появяват в снимки от Каньона на Бадахос. Това са енергийни топки.

Съществуват снимки на фигури и лица, издълбани върху един от склоновете на Каньона на Бадахос. Те са  направени от тези извънземни, макар, че  фигурите нямат никакво значение. Те са нещо подобно на нашия обичай да правим дърворезба или някаква фигура в дърветата, когато ходим на екскурзия, за да оставим по този начин следа от нашето пътешествие. Морфологично казано,  извънземните, които търсят минерали и посещават клисурата са с  много ясна сива, почти бяла кожа. Често, когато са снимани, хората ги вземат за духове или етерни същества,  защото тяхната кожа  е мазна и фосфоресцира.

Те идват от една планета на име Рама III, която се върти около звезда, подобна на нашето слънце. Планетата се намира на дистанция приблизително около 140 000 000 км в орбита на своето слънце и на 256 000 000 светлинни години от Земята. Субектите от тази раса са високи около 1.80 или 1.90 m за мъжете и около 1.60 или 1.70 m. за жените. Те продължават да посещават и до сега Каньона на Бадахос. Техния междузвезден космически кораб е акостиран откъм тъмната страна на Луната. Размерите му са е много големи,  около 40 км в диаметър, колкото един град приблизително  Той не лежи на лунната повърхност, а обикаля в орбита,  но винаги така, че да не се вижда от Земята.

През 2005 г. трима приятели провели експедиция, която отразили в детайли в дневник. Те разказват, че докато слизали по пътеката, всички имали чувството, че нещо се носи над главите им. Често навеждали главите си  от страх, че нещо може да се блъсне в тях. Почти инстинктивно, отбелязва фотографа Teyo Bermejo, дори и без да вижда нищо, започнал да снима с фотоапарата си.

След това, когато погледнал снимките успял да види едно крилато създание. Тъмнината ги обградила отвсякъде напълно и можело да се използва само светлината, която идвала от фенерчетата. И отново небето било осветено от нещо, което се предполага, че лети над тях, а след няколко минути чули мистериозен  звук от пляскане и плачещо дете. Дълбоки и странни звуци достигали до тях, което значително изплашило туристите. Има много свидетели, които твърдят, че са имали подобно преживяване.

Друг феномен, който може да се види е, че когато правели снимки  на фестивала на Девата от Канделария, камерите зафиксирали странна стрелка –образ на един облак, който се появява и сочи към Каньона на Бадахос.

La Basílica de Candelaria.

Много изследователи поставят хипотезата, че нацистите са търсили нещо  в Каньона на Бадахос. Това се основава от една странна дръжка на нацистка кама  намерена  на 28-ми юли, 1991 в района на една от мините,  която показва крилато същество.

Тези истории представят Каньонът на Бадахос като вход към друг, подземен свят или друго измерение, в което времето тече много по-различно. Но това не е реалност за нашето визуалното възприятие.  Мнозина вярват, че дерето е врата между световете с размерите на порта, която може да бъде пресичена в двете посоки. Много хора са имали възможност да видят тези колебания на пространство-времето в дълбоката пропаст.

Странното вино на една  странна фамилия 

До ден днешен съществува един винопроизводител на особено странно вино от община Guimar, която е в близост до дерето на Бадахос. Ето какво разказва един свидетел:

“Моят приятел Даниел, председател на вино кооперацията на Guimar ми се обади и каза, че иска да го придружа, за да посети един производител, който приготвял виното си в една от пещерите в дерето на Бадахос, която била негова фамилна собственост . Всички в Тенерифе знаят какво има в пропастта на Бадахос и искам да кажа, че това не е НЛО или паранормални явления, които се публикуват в списания и които са често чиста фантазия. Ние знаем, че нещата се случват,  ние ги пазим в паметта си, защото те са верни, но книгите на науката често ги отвхърлят. Тези неща нямат никаква възможност за репликация в лаборатории, следователно, хората на науката не могат да ги докажат и затова ги отричат ​​в техните книги. Двама от тях, хора на науката  като нас, знаят, че тези неща са там, които от време на време явно  ни напомнят за себе си. Всички те имат някакъв магически и неизвестен прозход.

 Даниел повтаря едно и също посещение както всяка година, и знае , че резултатът ще бъде като всички предишни времена. Както и други винопроизводители в региона , това семейство е свързано свързани с кооперацията. Качеството на това вино е много особено. То е нещо повече от вино, но не бих казал, че това е нектар на боговете, просто е много различно на вкус. На малката площадка, която води до пещерата е племенникът на Argelio, собственик на фермата. Той ни видя, че идваме от далеч и ни очакваше любезно. Той ни посрещна с думите: “Добър ден, дон Даниел и компания, разполагайте се на тези столове и пийнете малко вино. Знам, че последния път когато се видяхме, ти настояваше да говориш с чичо ми, за да ти разкрие тайната на виното си. Аз също знам, че някои от съседите, които са в кооперацията, говориха  с него и ясно го помолиха да участват в дружеството като наши партньори,  защото това партньорство ще засили респекта към техните вина и по този начин ще получат повече признание .

Изба: Ayosa de Guimar

Знам, че избата на ”Ayosa” успява да продава своите вина на мъж от Норвегия, който ги разпитвал за специално за нашата изба. Разберете ме, дон Даниел, не чичо ми е този, който не иска градът да просперира с вината си. Ние не можем да се сдружаваме с никого, защото нещата не могат да бъдат по друг начин. Истината е, че виното не е тайна  или по-скоро, тайната се знае от всеки в долината , но никой не иска да го вярва, макар всички ние  да го считаме за истина. Чичо ми има  своята пещера в дерето на Бадахос, както и много други съседи последваха примера му да правят виното тук. Комбинацията от подправки няма да повтарям, защото това е известно на всички, както и всичко за бъчвите, където виното отлежава. Това не е тайна, метода е същия като това вино, което всеки може да си  купи в магазина. Следователно, тъй като няма какво да се крие, чичо ми няма да може да помогне на другите да си подобрят вината. Регулаторния съвет прегледа бутилките  на чичо ми  преди да ги регистрира и то не показа по-високо качество. Запечаха ги такива, каквито са и ние не можем да им променим съдържанието след това.                 

Дон Даниел, нали знаеш, че на мен и на всички от нашето семейство са ни лепнали прякора Инкубус. Това е така, защото ние чакаме Инкубусите да изпълнят бъчвите с вино, докато то отлежава и след това виното се превръща в нещо друго. Мнозина вярват, че прякорът са ни го дали, когато сме копали и коригирали водните галерии  през 1912 г. Тогава,  когато работниците известяват Гражданската Армия /​​Guardia Civil/ за мистериозни неща, които се случиха по време на строителните работи. Не, ние сме Инкубус от много по-дълго време и никой  не може да каже от кога това е така. Но аз знам , че семейството винаги е имало това вино. Това вино и “Белите хора” идват при нас заедно с него – това е нашето правило.

Някои спекулират, че връзката на семейството ни с “Белите Същества” предшества донасянето на лозите по тези земи. Казват, че “Белите Същества” вече са знаели за нашето семейство още по време на гуанчите и след това ни казали как да накисваме някои спиртни напитки и как да приготвяме специално вино, което те после използват за своите церемонии. Но това е друга история, а сега ние сме в регулирана кооперацията.

Ние имаме същите лозя, както и останалата част от съседите, може би земя на малко на по-висок място, но по същество е една и съща. Ние прибираме  реколта на същите дати през септември и приготвяме гроздовия сок в нашата пещера, тъй както всички производители го правят в своите пещери, които също са на ръба на пропастта на Бадахос. Не ме питай какво ще се случи след прибиране на реколтата. Аз не знам. От този момент чичо ми е единствения, който управлява и подготвя гроздовата ферментация. Наистина, никой от семейството ни не  идва по това време в пещерата, само чичо ми. Чак, когато е напълно готово, чичо ни вика нас- цялата фамилия на Инкубусите, и можем да се опитаме новото вино. Никога никой не ни е казвал да не се влиза в пещерата. Но ние всички Инкубуси знаем какво да правим, без да ни се казва нещо. Моите деца, които са деца, не играят в близост до пещерата, където виното  ферментира, нито майка им приближава до това място. Аз не съм казал нищо, но те вече знаят  и се стремят да се забавляват  другаде. Какво се случва в пещерата по време на ферментацията- знае само чичо ми. Всички добре познават чичо ми, ти и цялата долина, но никой от нас не иска да  вярва, че това е точно така.

Това вино е направено от “Белите хора” то носи споменът за тяхната светлина. Дон Даниел, не ме гледай с този поглед на удивление, защото ти добре знаеш, че не говоря глупости. Моят чичо, знаеш ли, е самотник , не е имал приятелка или любовни афери и по неговото време винаги е предизвиквал коментари около личността си.  Истината е, че той е знаел каква ще е съдбата му още от детството си. Той е знаел, че е Инкубус  и ще влезе в предначертаната си роля. Неговата роля както казват сега, не е тествана от жена, затова той е бил запазен за брака си с “белите хора в пещерата“. Така,  че той няма друго потомство освен това вино и по закона на живота, сега е дошъл моя ред да ме научи. Вижте, семейството ми има договор с “Белите същества”.

И той не може да се нарушава, не че има проклятие. Нито пък има някаква заплаха за провал. Много е просто, ние трябва да продължим партньорството си с тях за новото вино, което ще се получи всяка идваща година. Понякога възникват грешки в изпълнението на Завета ни. Понякога стават малко бъркотии, нали знаеш  момичето от село San Juan , който отиде да  набере круши, заспало под едно смокиново дърво и като се събудило, били минали много години.... Или глупостта на кооперациите от 1912г ...Най-накрая, пропуските понякога могат да надхвърлят отношенията извън семейството, но обикновено тогава всичко изглежда само като някакво чудо. Това е, докато дойде време да подновим или направим нови винени бъчви и да ги пълним отново, за да може Алиансът  да продължи. Моят чичо ми каза  няколко пъти,  че трябва да се доверя на “Белите хора”, ако искам да продължа да правя нашето единствено по рода си вино всяка есен и че мога да  повторя цикъла на производството му само, ако вярвам в Инкубус." 

Коментари на участници и свидетели на случки в Каньона:

"Това, което се случва в Каньона е невероятно. Аз живея в Guimaras и всяка сутрин се събуждам и гледам каньона. В дъното на селото съм и мога давидя каньона с отчетлива яснота. Това, което се случи е доста интригуващо. Както казах, аз спя с лице към дерето в моята къща на приземен етаж. Това стана през лятото на 2007г. Една вечер лежах буден през нощта,  както винаги се случва, защото аз страдам от безсъние. По едно време реших да отида до моята градина, за да се освежа малко. Нощта беше тъмна и това, което видях  беше най-големия шок от моя живот. Три светлинни лъчи танцуваха в такт равномерно по планинския склон. Светилната им беше твърде силна, за да бъде от фенерче! Трите светлини бяха напълно хоризонтални, подравнени. Аз много се уплаших и се върнах в леглото си, опитвайки да заспя. На следващата сутрин чух разни слухове из града, но не съм казал нищо за случилото се, което видях. Да не се забравя, през нощта е добре да сте много внимателни и с уважение към дерето, както го заслужава. "        Güimarera

"Вчера, в Деня на Вси Светии, ние решихме да се изкачим на клисурата на Бадахос, братовчед ми с приятелката си, съпругът ми и аз. Около 17:05 часа, когато започнахме да ходим, да правим  снимки и записваме видеоклипове, се случи нещо странно. Стигнахме до галериите, до които не бихме могли да имаме достъп, тъй като те бяха затворени. Спряхме да ядем омлет и да починем за малко. Беше вече около 18:00 часа и ние бяхме  в дерето единствените, а нощта наближаваше. Взехме фенерчета и докато слизахме всеки разказа по една страшна история или какво си представял, че може да се случи. Изведнъж една светлина се появи от дъното на дерето и се чу музика за фон! Една много странна музика в стил кънтри. Светлините идеха от цялата повърхност на терена. Трима от нас подскочиха на един камък встрани. Братовчед ми не дойде до камъка веднага, но когато и той се качи при нас, си дадохме сметка колко тъмно беше станало. Успяхме да видим ,че по навътре  има някаква фигура и аз насочих фенерчето към нея, когато видяхме лицето на човек, от което се парализирахме. Беше мъж на около 60 години с рошава брада до гърдите  и с празен поглед. Братовчед ми продължи да го осветява,  когато казах:  да вървим ! Ана и аз слязохме от камъка , когато мъжът тръгна към нас, пресичайки пътя ни. Ние почти се спънахме. Последва бързо ходене и осветявахме нервно пътя си напред.  Ускорихме  темпото, слушайки  шума, в който се беше превърнала странната музика. Съпругът ми погледна назад и видя блясъка на фарове, идващи към нас, а ние започнахме да тичаме. Пътят изглежда да продължи вечно всеки път, когато колата се чувстваше по-близо. Моят съпруг извади ключовете за колата ни, които бяха в неговата раница и ние най-накрая отворихме вратите и. Четиримата бягайки се втурнахме вътре и бързо напуснахме мястото. Погледнахме назад и светлините на фаровете все още бяха зад нас. Няколко метра по-късно загубихме следите на това превозно средство. Ние не знаем дали това е дух или човек, но знаем , че всичко, което се случи в онзи момент,  беше по-истинско и по-страшно от когато и да е било, и че това се е случи с нас. Никога не знаеш какво е в действителност. Сега ние вярваме, свръхестествени неща се случват там."
02 ноември 2012. Мелани

Запис на звуци от Каньона на Бадахос:

Една нощ в Каньона на Бадахос:

Това е историята на група приятели, които отишли за една нощ в дерето през декември 2000 г. Рей, един от членовете на групата, ни разказа историята:

“Бях чувал за "Barranco де Badajoz". Ние всички се съгласихме да отидем за един уикенд, за да прекараме една нощ и да проверим дали е вярно това, което се говори за тази клисура. В сряда, в средата на седмицата, ние обсъдихме  всичката информация, която бяхме  намерили. Очевидно най-известната история е, че странни бели хора са били наблюдавани и странните шумове, които са се чували. Не помня колко вицове казахме за тези "бабешки приказки", както казваме ние тук, така че ние решихме да отидем до дерето, че в събота.

Качването към дерето

В събота в 9 часа сутринта, Aлехандро, Тони, Исус, Августин, Наусет и Рей бяха на входа на дефилето готови да прекарат нощта там. На хода на дефилето спряхме за кратка почивка да проверим отново спалните чували и други неща. Шофьора на автобуса изглеждаше изненадан и притеснен: - Ще прекараме нощта в каньона? - Да - Пазете се ... Шофьорът започна да се смее и направи кратък коментар на отдавна отмонал случай за нещо, което приличало на филм на ужасите. Без да се отдаваме голямо значение на думите му, започна нешето пътуване вКаньона Чамоко.  

По пътя направихме  няколко снимки на мястото. Не лъжа това, което беше казано, че природата в каньона се отличава с голяма  красота. Изкачването беше много тихо, без  да се бързаме. По пътя  видяхме няколко изоставени домове на бивши работници, които са работели за  прехраната си в галериите на дерето. Радваме се на добра температура (около 17 º C) за декември, посред зима.

Пристигайки в горната част на каньона, разгънахме едно одеяло на земята, оставяйки чувалите, храната и всичко необходимо, за да прекараме нощта. Мястото е малка тераса, където можете да видите останките на някои релси на галерията малко по-назад. Имахме изглед от двете страни на формираното на V-образно дефиле, като виждахме часно останалата част и цялата растителност  назад, откъдето бяха дошли.

Направихме проверка на мястото и галерията за вода, от която идваха  релсите. Те продължаваха  няколко километра във вътрешността на планината и след известно време на проучване, не успяхме да видим техния край и се върнахме. Около 2 следобед навсякъде беше много тихо. Смях и вицове за легендите и нищо друго. Тишината в каньона беше почти пълна и беше прекъсната само от звука на някои птици и някои пърхащи гълъби. Това ще бъде от значение по-късно в историята. Около 4 часа, минаха 4 човека с коне. Поздравихме групата и ни попитаха дали ще прекараме нощта на мястото. Получихме нов отговор: "бъдете внимателни ". Очевидно историите бяха много горещи за този каньон. Имаше повишена несигурност в групата за момент, но тя изчезна след известно време. В 18:30 , слънцето започна да залязва. Групата беше много спокойна, уверена и не вярвахме на разказаните истории. Също така се изясни, че групата е доста скептична относно всички тези истории. Със залеза на слънцето също дойде и спадане на температуратаПрез нощта стана доста студено (около 7 º C) . И там, в центъра на каньона , в полунощ и зловеща тишина,  нощта ни обгърна.

В началото на нощта

Около 10 часа през нощта започнаха да се чуват шумове от скални падания, което не се бе случвало в тишината на деня. Те продължиха през цялата нощ. Това беше много странно, но никой не беше параноик група. Първо помислих,  че това може да бъде нощно животно, търсещо храна, мишки, прилепи или дори някои буревестник, които много често, за да хвърлят предмети като малки камъни. Намирането на това логично обяснение ме държа спокоен  за известно време.Към 11 часа, в момент, когато цялата група мълчеше, започнах да чувам шепота  от непознати гласове с металически тембър около площта пред галерията. Можах да различа мърморенето на по-сериозен глас и на друг по-остър глас. Гласът на един мъж и една жена в ускорено шепот, перфектно разграничени,  но нито дума не можеше да се разбере от този странен разговор. Само мърморене. Никой не каза нищо за тези шумове, но по погледите на останалите можех да разбера напълно, че те са били чути от всеки. Спокойствието, че всичко е наред, започва да си отива. Бяхме съвсем сигурни, че няма никой друг в каньона, който  инспектирахме целия следобед така че,  ако някой дойде през нощта трябваше да се попадне непременно на нашата група, тъй като имаше само един достъп до дерето. Шепотът спря на няколко минути. Приятелите от групата се страхуваха да попитат: Чухте ли това? О, и ти ли чу също, какво би могло да бъде? ... Опитах се да не мисля много и все пак запазих спокойствие...

В тъмната нощ

За известно време всичко беше тихо. Ние не чувахме нищо друго освен непрекъснатите падания през нощта. Почти бяхме забравили всичко, което се е случило досега. Изведнъж Исус с почти с тънък глас, шепнешком се обърна към останалата част от групата:” Бързо, бързо, погледнете надолу!. Всички с изключение на Августин, който  беше дълбоко заспал, гледахме между двете страни на V-образния каньон, поредица от светлини, движещи се от единия склон към другия. По средата на  пътя си, обектът спря, превърна се в светеща топка и се върна в точката, където беше преди няколко секунди. Тогава той той се снижи от лявата страна  и се скри от погледа ни. Всички бяха в шок . Нямаше никакъв коментар. Самият обект имаше четири светлини , образуващи квадрат и три други светлини през тях ги пресичаха по диагонал. Нервите ни не бяха никак спокойни. Мърморенето на гласовете ставаше все по-силно. Бяхме уплашени до смърт. Алехандро събуди Аугустин, за да говори с него, защото бяхме много нервни, а той беше може би единственият, който може да им помогне да запазим спокойствие. Но преди да му каже какво се е случило, дойде внезапно значително повишаване на температурата на въздуха. От една студенина от около 7 º C до комфортна топлина, дори по-силна от тази през деня. Августин помисли, че си правим някаква шега, но започна да вярва на казаното,  когато видя лицата на останалите и  чувствайки покачването на температурата. Изминаха само 3 минути и топлината ,   обратно се превърна в силен студ, както преди. Докато групата коментира това, което се случва с температурата, топлината се обърна отново, но този път не трая повече от 1 минута. Останалата част от нощта цареше силен студ.

На сутринта

Нерви и  още нерви. Никой не искаше да спи и се опитахме да се редуваме да останем будни. Мислехме, че никога няма да дойде деня, за да се измъкнем от тази проклета скала. Около 4 сутринта  изведнъж се чу силен шум  в горната част на склона. Постепенно идваше по-близо. Това определено беше един огромен камък, който се разпадаше. Изведнъж се чу силен гръм и трясък само на крачка от Наусет и всички ние се спуснахме  притеснен да разберем какво е станало, защото в тъмнината на нощта не видяхме нещо, но ако то беше паднало върху него, би го е убило съ сигурност. Шумът от търкалянето, ни подсказваше, че размерите трябва да бъдат на камък- гигант.   Отидохме до мястото, където той трябваше да е паднал. Нямаше нищо. Останалата част от нощта продължи  като чувахме шепот и стъпки  навсякъде около нас. Около 7 сутринта слънцето започва да изгрява. Събрахме бързо екипировката за излитане от мястото колкото се може по-рано. Уплашени до смърт за всеки от нас, това беше  най-лошата нощ, която е прекарал в живота си. Преди да тръгнем помълчахме за малко, за да се опитаме да чуем някои малки падащи камъни, но нищо.   Отново  търсихме огромния камък, който беше паднал наблизо, но там нямаше нищо. Така че събрахме всичките си неща и  се махнахме възможно най-бързо от това дере на  Бадахос, за да не забравим  никога случилото се.

Забележка на Алехандро:

Само коментирам, че не трябва да се приема с лека ръка така наречените “бабини приказки” . Ние съжаляваме, че така ги бяхме приели преди това. Бих искал също да кажа, че можете да отидете там 20 пъти и да се  разочаровате, без да не намерите нищо странно,  а друг път просто отидете и изведнъж по невнимание да се сблъскате с нещо, което ще ви обърне представите за всичко. Ние не сме първите, които имат някакъв странен опит там, нито ще бъдем последните. Разказвал съм историята хиляди пъти, а за тези, които смятат, че сме били пияни или надрусани с нещо (винаги има някой, който си мисли така),  аз ще кажа, че не е така. Който иска да го отиде и да провери сам. Знам много добре какво се случи онази нощ , защото аз го видях със собствените си очи. Съществуват винаги някои глупави или зомбирани отрепки, които са  доста скептични по отношение на тези въпроси."

Превод: Миоджералвомбо

източник 1

източник 2

източник 3

източник 4

източник 5

източник 6

източник 7

ТАЙНАТА НА КУХАТА ЗЕМЯ-III ЧАСТ. МИСТЕРИОЗНИЯ ПОДЗЕМЕН ГРАД АКАКОР, СТОЛИЦАТА НА ДРЕВНИЯ НАРОД УГХА МОНГУЛАЛА

"И боговете управлявали от Акакор. Те управлявали хората и Земята. Те имали летателни апарати по-бързи, отколкото полетът на птиците, кораби, които достигали до местоназначението си без платна и без гребла, както през нощта, така и през деня. Те имали магически камъни, за да наблюдават най-отдалечените места и можели да виждат градове, реки, хълмове и езера. Всяко събитие, което се случвало на Земята или на небето се отразявало в тези камъни. Но най-прекрасни от всички били подземните жилища. И боговете ги дали на своите избранници като последни подаръци. Защото старите учители са от една и съща кръв и имат един и същ баща."
                                           из "Хрониката на  Акакор", Карл Брюгер

На 3 януари 1984 г., Карл Брюгер, кореспондент от немски произход, който по това време пребивавал в щата Рио де Жанейро, Бразилия,  бил убит посред бял ден от анонимен стрелец, който стрелял от близко разстояние, докато се разхождал със своя приятел и колега Ulrich Eucke на известния плаж Ипанема.

                                  Карл Брюгер

В един град, където престъпността, бедността и маргинализацията са едни от най-високите в света, никой не е обърнал много внимание на изчезването на журналиста. Полицията образувала дело за разследване на случая, но събирането на доказателства не е било много ефективно. Само е можело да се разпознае оръжието, идентифицирано като портативен 9 mm картечен пистолет UZI, който е често използван от военния персонал. Нападателят не е бил арестуван и следствието е отишло в задънена улица. 

Осем години преди смъртта си, Брюгер постига известен успех, издавайки своята  книга "Хроника на Акакор. Мит и легенда на един древен народ на Амазония (1976)",  една от най-продаваните книги тогава в Европа и САЩ. Тази творба от 12 глави беше кулминацията на една дълга история, която той е записал, според устните разкази на Татунка Нара, метис и местен лидер на народа Угха  Монгулала, който му разказва една странна и фантастична приказка за древните корени на неговите хора.

РАЖДАНЕТО НА ЛЕГЕНДАТА ЗА АКАКОР    

Да се върнем през 1977г. Историята разказва, че когато членове на германската търговска авиокомпания Swissair се разхождали из град Манаус в централната провинция Амазония, към тях се приближил просяк, облечен в окъсани дрехи, който ги помолил да му купят малко храна. Изненадата дошла, когато дошлия от неизвестното, успял да се изрази на перфектен немски, предизвиквайки недоумението на екипажа и най-вече на опитния летец, командир Фердинанд  Шмид. През 1977 г.  в средна Европа се публикува критична статия за историята на Акакор. Сравненията между изявленията на книгата и записите показват сериозни отклонения. Според тази статия, в никакъв случай не може да се очаква от един индианец от джунглата да представи толкова рафинирани и напредничави концепции като тези, отбелязани в книгата на Брюгер ”Хрониката на Акакор”. Споменава се също, че по подходящ начин в тази книга са били отбелязани цели пасажи от старите митологични легенди. 

Мистериозният индианец Татунка Нара е принц на загубеното племе от джунглата-Унга Монгулала. Също така става ясно, че един контингент от 2000 германци е пристигнал във Акакор през последните години преди  Втората световна война 1941-1939, търсейки убежище в този древен подземен град, създаден от учители, идващи от звездите. Връщайки се обратно в Германия, все още впечатлен от историята на Татунка Нара, командир Шмид решил да докладва и да се срещне извънредно с журналиста Карл Брюгер, който работел като сътрудник за националния обществен телевизионен оператор ARD, един от най-важните комуникационни канали на Европа. Роден в Мюнхен през1941, Брюгер в допълнение към титлата си на журналист е имал и изследвания по социология и история. С течение на времето той става известен специалист по Американски аборигенски култури. Заинтригуван от гласуваното доверие, германският кореспондент решава да приеме предизвикателството и да замине за Бразилия в търсене на "принца на подземния свят." При пристигането си, той започва серия от разследвания и след една година, те биват увенчани с успех.

Татунка Нара
Карл Брюгер пише:

"На 3 март 1972 година се срещнах лесно в гр.Maнаус  с M., командващ бразилския контингент в джунглата. Това се случи в бар на име "Слава Богу", където се сблъсках за първи път с бял индиански вожд. Той беше висок, имаше дълга тъмна коса и фино монолитно лице. Кафявите му мрачни и подозрителни очи, бяха характерни за метис. Taтунка Нара носеше избелял офицерски тропически костюм, който е получил като подарък, както обясни по-късно. Носеше кожен широк колан със сребърна катарама и това беше наистина изненадващо. Първите няколко минути разговора ни не вървеше. С безразличие, Taтунка Нара изрази своите впечатления от Белия град с хилядите забързани хора, мокрите улици, високи сгради и непоносим шум. Когато той преодоля своите първоначални резерви и подозрения към мен, тогава ми разказа най-невероятната история, която някога съм чувал. Taтунка Нара ми каза за племето Угха Монгулала, народ, който е бил "избран от боговете" още преди 15000 години. Той разказа за две големи бедствия, които са сполетели земята и заговори за Лхаса, законодателят, син на боговете, който управлявал континента Южна Америка, както и за отношенията му с египтяните, за произхода на инките, пристигането на готите и за пристигането на  2000 германски войници. Той разказа за гигантските каменни градове и подземни селища, които са били построени от божествените предци. И потвърди, че всички тези събития са били записани в документ, наречен "Хроника на Акакор".

                                               Татунка Нара

Но Бругер се съмнявал.
"Историята изглеждаше твърде необикновена: една легенда плюс непроходимите гори на непроницаемата джунгла, един продукт на тропическа топлина и мистична сила. Когато Татунка Нара приключи с историята си, аз вече имах записани дванадесет ленти с тази фантастична приказка.”, пише Брюгер.
Въпреки несигурността на мястото, журналистът решава да сондира  и проучи за други данни сред регионалните си контакти, за да се види дали може да намери допълнителни данни, които да потвърдят историята. Когато тази история се потвърждава и от други източници, Брюгер е изненадан.  Той знаел, че Татунка Нара се появява за пръв път на сцената през 1968 година. Когато един вестник споменава за някакъв индиански лидер, който е спасил живота на дванадесет офицери, после те му съдействали да му бъде издадено разрешително за работа, според бразилските закони, както и документ за идентичност. Според няколко свидетели, мистериозния лидер говорил лош немски и включвал само някои думи на португалски, но бил много добре запознат с няколко индиански езика, говорени в планините на Амазонка. Няколко седмици след пристигането си в Манаус, Татунка Нара изведнъж изчезнал без следа.

През 1969 г. избухва насилствена конфронтация между дивите племена и белите заселници в провинция “Божията Майка”, една област на границата На Бразилия и Перу. "Лидерът на индианците, които според сведенията в перуанската преса бил известен като Татунка("голяма водна змия"​​), избягал след разгрома в Бразилия. За да се предотврати повторение на атаките на въстаниците, правителството на Перу поискало екстрадирането му от Бразилия, но бразилските власти отказват да сътрудничат. Военните действия в граничната провинция “Madre de Dios“ продължават до 1970 и 1971 година. Дивите индийски племена избягали в недостъпни гори близо до  изворите на река Рио Яко. A Татунка Нара изглеждало, че потънал в дън земя. Перу затваря границата с Бразилия и започва систематичното нахлуване на девствените гори. Според очевидци, перуанските индианци са споделили  съдбата на своите бразилски братя: биват убивани или измират от заболявания, донесени от белия човек. През същата година е имало тежка суша в региона на народа Угха Монгулала. Заради глада, Taтунка Нара решил да рискува и да се излезе на светло, търсейки храна и помощ от "Белите варвари", като по този начин облекчи мъките, които заплашвали народа му.

Каква е била неговата увереност се вижда в думите на един свещеник:

"Облечени в дрехите на германски войници, изоставени от миналото в Акакор и след труден път, Татунка и хората му пристигнаха по река Рио Бланко в един от големите градове, разположени по границата между Бразилия и Боливия. Тук той отиде при първосвещеника на “Белите варвари” в града, като след това смяташе да се срещне с дванадесет бели офицера. Разкривайки тайната на Акакор, той разказа за окаяното състояние на неговия народ. Като доказателство за тази история, той показа два старинни документа, разказващи за боговете и най-накрая убедил напълно епископа. Договориха молбата му и се върнаха заедно с него в Акакор. Пристигането им в Акакор, е предизвикало ожесточени спорове с Висшия съвет. Старейшините и военачалниците отказали всякакъв контакт с епископа. За да се избегне всякакво възможно предателство, Татунка дори поискал да поставят в плен свещеника, само и само за да може да се обсъди и получи от своите старейшини  справедливи решения за мир. След безкрайни дискусии, Върховният съвет предоставил период от шест месеца, по време на който епископа трябвало да разкаже на собствените си хора за тежкото положение на Угха Монгулала. За да може да ги убеди в тяхната история, те му дали  няколко писания от Ранните Отци. В случай, че не е успеел да  убеди “Белите варвари”,  епископа се задължил да върне документите обратно в Акакор. В продължение на шест месеца нашите скаути чакаха на уговореното място за срещата в горната зона на Червената река. Белият първосвещеникът не се върна. Малко по-късно щях да науча, че той е загинал в самолетна катастрофа. Пратениците на първосвещеника съобщили на Висшия съвет на Акакор, че той бил изпратил документите за далечен град, наречен Рим."

    

Татунка Нара /по-високия/             

В края на 1972 г., Татунка Нара разказа своята история на бразилските власти, за да ги убеди да предприемат действия по въпроса. С помощта на дванадесет офицери, чийто живот бе спасен, той влезе в контакт с бразилските секретни служби. Също така призова службата за защита на индианското население-FUNAI и разговаря със, секретаря на Посолството на Федерална република Германия в Бразилия. Той каза, че около 2000 германски войници са били разтоварени в Бразилия по време малко преди Втората световна война, които са все още живи в Акакор, столицата на неговия народа. Секретарят не  повярвал на историята и е отказал на Татунка Нара всеки по-нататъшен достъп до посолството. FUNAI се съгласи да сътрудничи само, след като много от детайлите на историята на Татунка Нара бяха проверени чрез едно допитване до неизвестни индиански племена на Амазонка през лятото на 1972 година. Секретните служби  формираха експедиция да установят контакт с мистериозния  народ Угха Монгулала и Татунка Нара е бил инструктиран да направи всички необходими приготовления. Въпреки това, тези планове бяха прекъснати от съпротивата на местните власти в провинция Акре. След личните указания на управителя Francisco Wanderley Dantas, Tатунка Нара е бил арестуван. Малко преди екстрадирането му до перуанската граница, негови приятели го освободиха от затвора в Рио Бранко и той се върна в гр. Манаус. Със събраните данни, Брюгер решил да предприеме експедиция до Акакор като вземе за водач Татунка Нара и един фотограф със себе си. Но това приключение едва не завършило с трагедия.

            

Снимки от архивите на Карл Брюгер, където виждаме куполни странни образувания
Брюгер пише:

"Напуснахме Maнаус на 25 септември 1972 година. Отидохме нагоре по река Пурус, доколкото можахме с наета лодка и след това взехме кану с извънбордов двигател, за да достигнем до района на изворите на река Яко на границата между Бразилия и Перу. След това ще продължим пеша през ниските полета на Андите, за да достигнем до Акакор. Необходимото време сме пресметнали да е около шест седмици и вероятно ще  се върнем в началото на ноември. Нашият екип се състои от хамаци, комарници, прибори за готвене, храна, дрехи за обичайната джунглата и медицински превръзки. Като оръжие имаме два револвера, един Уинчестър 44,  ловна пушка и мачете. В допълнение, носим си снимачна техника, два магнетофона за запис и камери.

Първите дни бяха много различни от това, което очаквахме: няма комари, водни змии или пирани. Река Пурус беше като езеро без брегове с джунгла на хоризонта, с нейните тайни, които стоят зад една зелена стена. В първото селище, до което стигнахме беше Sena Madureira. Обаче, то е последното място, преди да се навлезе във все още неизследваните погранични региони между Бразилия и Перу. Това място е типично за Амазония: прашни глинени пътища, порутени бараки и неприятна миризма на застояла вода. Осем от всеки десет души страдат от болестта бери-бери, проказа или малария. Хроничното недохранване е оставило тези същества в състояние на тъжно примирение. Заобиколен от бруталността на необятността и изолирани от цивилизацията, зависещи главно от захарната тръстика, те дават всичко, което спестят, за алкохол, единственият начин да избягат от една реалност без надежда.

Влязохме в един бар, “за да кажем сбогом на цивилизацията” и попаднахме на един човек, който твърдеше, че познава добре планините по горното течение на река Пурус. Търсейки там злато, той е бил пленен от индианците Хайша, полу-цивилизовано племе, което се намира в района при изворите на река Яко. Но неговото внимание ни обезсърчи: говореше ни за канибалски ритуали и отровни стрели. На 5 октомври, заместихме лодката с кану. От тук всичко зависи от Taтунка Нара. Нашите карти описват течението на река Яко, но по един неясен начин. Индианските племена, които живеят в този регион, все още не са се свързали с бялата цивилизация. При мен и моя спътник фотограф доминира усещането за дискомфорт. Има ли, в края на краищата,  място, наречено Акакор? Можем ли да се доверим на Taтунка Нара? Но необходимостта за приключения е по-наложителна от нашата собствена тревожност.

Дванадесет дни след напускане на Maнаус, пейзажът започва да се променя. Досега реката изглеждаше като море без брегове. Сега ние се плъзгаме под лиани и надвиснали дървета. След един завой на реката, ние открихме една група от златотърсачи, които са изградили примитивна фабрика на брега на реката и промиват едър пясък със сита. Приехме поканата им да прекараме нощта при тях и да чуем техните истории за странни индианци с боядисани в червено и синьо коси, носещи отровни стрели. Пътуването се превърна в експедиция срещу нашите собствени съмнения. Ние сме само на десет дни от нашата предполагаема цел. Монотонната диета, физическото усилие и страха от неизвестното са отпечатали своето върху всеки от нас. Това, което в Манаус изглеждаше фантастично приключение, сега се превърна в кошмар. И главно, ние осъзнаваме, че искаме да се върнем назад и да забравим всичко за Акакор преди да е станало твърде късно. Но все пак ние не сме видели нито един индианец. На хоризонта първите заснежените върхове на Андите се появяват, зад нас се разстила зеленото море на Амазонската низина. Татунка Нара се готви да се върне към своя народ. Той боядиса тялото си, правейки странна церемония: червени ивици по лицето и тъмно жълто по гърдите и краката. Неговата коса беше вързана с кожена лента, украсена със странните символи на Угха Монголала.

На 13 октомври, ние бяхме принудени да се върнем назад. След опасно преминаване през бързеи, кануто сякаш бе хванато в джакузи, изпълвайки ни с тревожност. Нашия комплект от камери, опаковани в кутии, изчезнаха в гъстите храсти  до брега, половината от нашата храна и медицински медикаменти също бяха загубени. В тази отчайваща ситуация, ние решихме да се откажем от експедицията и да се върнем към Манаус. Татунка Нара реагира раздразнено: започна да се държи враждебно и войнствено. На следващата сутрин, J. и аз събрахме нещата от последното ни лагеруване. Taтунка Нара, нарисуван с цветовете на войната на своя народ, само с една препаска върхи тялото си,  тръгна по една пътека по сушата, за да се върне към своя народ. Това беше последният ми контакт с лидера на Угха Монголала."

Минало е дълго време, преди Карл Брюгер да се върне и  да се срещне отново с Taтунка Нара. С публикуването на книгата, славата на Акакор се разпространила навсякъде, прескачайки всички граници. В устната хроника пред германския журналист, лидерът на Угха Монгулала разказал за звездните посетители пристигнали в Южна Америка преди около 15 500 години от звездната система Шверта/Schwerta/, която е била команден пункт за дистанционно управление и "център на империя, съставена от много светове, намиращи се в пределите на нашата вселена." Дошли са 130 фамилии и са заселили континента Южна Америка. Те са цивилизовали хората и основали племето на Угха Монгулала, което означава "Избрани съюзническите племена." И за да се запечат завинаги техния съюз,  са се присъедини към хората. Затова членовете на това племе приличат по цвета на кожата си на звездните посетители от Шверта. Taтунка описва тях като подобни на нас физически, с изключение на една подробност: чужденците имали по шест пръста. Те построили всичко 26 града, най-вече под земята, три от които били избрани за основни. Град Акакор се намира отвъд река Пурус  във висока долина, разположена на границата, която разделя Бразилия от Перу. Районите на Madre de Dios (Перу) и  Acre (Бразилия)  се посочват като граници на на тяхната територия.

Забележителен долмен, намиращ се в региона на Южна Бразилия

  

На езика Шверта, Акакор означава Крепост. Целият град е обграден от каменна стена с тринайсет порти. Те са толкова тесни, че това позволява преминаването на хора, но само един по един. Равнината на Изток, от своя страна, е защитена от каменни наблюдателни кули, в които избрани воини организират наблюдението срещу врагове. Акакор е разположен  и разпределен в правоъгълници. Две основни пресечни улици разделят града на четири части, съответстващи на четири универсални точки на боговете, които го основали. Големият Храм на Слънцето и една каменна врата, издълбана от един-единствен блок се намират на голям площад в центъра. Храмът е с изложение на Изток, към изгряващото Слънце и е украсен със символични изображения на Старите Майстори. Във всяка ръка, всяко божествено създание държи скиптър, в горния край на който, има глава на ягуар. Фигурата е украсена с   животински орнаменти. Странен начин на писане, който може да се тълкува само от нашите свещеници, съобщава за основаването на града. Всички каменни градове, построени от Старите Майстори имат подобни врати. Най-впечатляващата сграда е Великият Храм на Слънцето. Нейните външни стени са голи и са украсени с артистично издълбани камъни. Таванът е отворен, така че лъчите на изгряващото слънце да могат да достигнат до едно огледало направено от злато, датиращи от времето на Старите Майстори, което е монтирано в предната част. Каменни фигури на животни в естествен размер са разположени при входа на храма от двете му страни. Вътрешните стени са облицовани с релефи. Върху една голяма каменна арка в предната стена на храма са  издълбани първите писмени закони на Старите Майстори.

След това следва крепостта-град Аканис "построен върху един тесен език на земята, близо до Мексико, където се срещат двата океана. Последния от трите най-важни центъра е Акахим, който е може би от най-загадъчния град и който е на север от Бразилия, на границата с Венецуела.

"Така изглежда Акакор с каменната врата, Храма на Слънцето и сградите за принца и свещениците. A един камък издълбан във формата на удължен пръст посочва пътя към града. Действителният вход за града е скрит зад един огромен водопад. Водите му падат от височина от около 300 метра." Татунка Нара разказал: "Аз мога да разкрия тези тайни, защото от 400 години Акахим е само руини. След ужасните войни срещу Белите варвари, хората на Aкахим изоставиха разрушените си къщи и храмове в района и се оттеглиха в подземните домове. Тези жилища са подредени подобно на звездите от съзвездието на боговете и са свързани с дълъг  трапецовиден тунел. Днес, само четири от къщите все още са обитаеми, а останалите девет са напълно празни. Някога, когато Акахим е имал мощ, е наброяват около 5000 души. Акакор и Акахим са комуникирали помежду си чрез подземен проход и огромна система от огледала, разположена вътре. Тунелът започва от Великия Храм на Слънцето в Акакор, продължава под коритото на Голямата река  и завършва в центъра на Aкахим. Системата от огледала се простира от планината Aкай и продължава над линията  на Андите до планината Roraina, както я наричат Белите варвари. Тази система от сребърни огледала, всяко от които е еквивалентно на височината на един мъж, е монтирана на голямо бронзово скеле. Всеки месец, свещениците комуникират чрез тази система, обсъждайки най-важните събития на език съставен от тайни знаци. По този начин нацията на Aкахим получила за първи път новините за пристигането Белите Варвари в страната наречена Перу."

                          Писмеността на народа Угха Монгулала

Освен описанието на подземните градове, има и други важни разкрития, които  допълнително засилват енигмата. Taтунка Нара говори също и за извънземна технология и древни документи, които до сега са скрити в подземните крепости:

"Моите хора са запазили само в паметта си историята за империята на Шамон /Samon/ и даровете на управителя Лхаса, пергаментовите свитъци и зелените камъни. Нашите свещеници са ги съхранили в подземията на религиозните сгради на Акакор. Там и до сега се намира летящия диск на господаря Лхаса, който може да преминава през планините и водите. Той също е запазен. Неговия цвят е като на блестящо злато и е изработен от неизвестен метал. Неговата форма е като цилиндър, по-висок е от двама мъже, поставени един над друг, и има същата ширина. Вътре има място за двама души. Той няма платна или гребла. Но нашите свещеници казват, че летящия диск на господаря Лхаса може да лети по-бързо от най-бързия орел и да се премества между облаци леко като листо на вятъра. Странната форма на  кораба е също толкова мистериозна. Шест големи стъпки е дълга една част, приличаща на сребърен поднос. Има три крака напред и назад. Тези три крака приличат на бамбукови бастуни, които могат да се сгъват и да се движат. Имат по дължина  ролки подобни на момини сълзи. Верни на желанията на нашите Стари Майстори, свещениците събират всички знания и ги съхраняват в подземни жилища. Обектите, които свидетелстват за нашата история от преди 12 хиляди години   се съхраняват в стая, издълбана в скалата. Там са и най-мистериозните рисунки на нашите древни отци. Те са гравирани в зелено и синьо върху непознат за нас материал. Нито вода, нито огън, могат да ги унищожат."

Татунка продължил: "Една от картите показва, че нашата Луна не е първата, нито е единствената луна в историята на Земята. Ние знаем, че Луната е започнала да се доближава до Земята и започнала да се върти около нея преди хиляди години. Преди това време светът е изглеждал различно. На Запад, където на картите на Белите Варвари е отбелязано само вода, е имало голям остров. Също така в северната част на океана е имало огромна земна маса. Според нашите свещеници, тези места са били потопени под приливната вълна по време на Първата Голямата Катастрофа, която е била войната между две божествени раси. Те добавят, че тази война донесла опустошение за Земята и световете на Марс и Венера, както ги наричат ​​Белите варвари. В Акакор са запазени тела на пришълците в автоконсервирано състояние. Влязох в една религиозна сграда и отидох до мястото, където се появяват първите лъчи сутрин, малко след изгрев слънце. Облякъл златистия костюм на господаря Лхаса, слязох по едно голямо и просторно стълбище. Заведоха ме в една стая, а сега дори не мога да кажа дали тя беше голяма или малка. Таванът и стените са целите в синьо. Нямаше начало, нито край. На един издялана каменна плоча имаше хляб и съд с вода, символизиращи живота и смъртта. Дълбока тишина се възцари в стаята. Изведнъж един глас, който сякаш идваше отвсякъде ми нареди да се изправя и да отида в съседната стая, която приличаше на Великия храм на Слънцето. Стените  и  бяха покрити с много и различни инструменти. Искреше и блестеше във всички цветове. Три големи плочи потънали в земята, блестяха като желязо. Гледах с почуда странните инструменти за известно време. Бях с толкова заслепени очи от ярка светлина, че ми отнема много време, за да разпозная нещо, което никога няма да забравя. В центъра на стаятата, чиито стени излъчваха загадъчни светлинни, имаше четири блока от прозрачен камък. Когато, пълен с ужас, успях да се приближа, аз открих четири мистериозни същества: четири живи мъртъвци, четири заспали хора, трима мъже и една жена. Те лежаха в течност, която достигаше до гърдите им. Те са като хората във всички отношения, само че имаха по шест пръста на всяка ръка и шест пръста на краката си."
Когато тази информация беше предоставена на вниманието на изследователите, Erich Von Däniken, изследовател от швейцарски произход, е бил един от първите, които са възобновили изоставеното изследване от германския журналист. В книгата на Карл Брюгер ”Хроника на Акакор”, Däniken се е появил в качеството на редактор, пишейки пролога, тъй като имал опит по темата. Имайки приключенски дух, който този швейцарски писател е показал толкова добре в своите отпечатани книги, за никого не било изненада намерението му да започне експедиция в търсене на изгубения град, въпреки проваления опит Брюгер. Но от самото начало имал дори по-големи трудности. 

                               Ерих фон Деникен

Швейцарецът разсказва подобности за провала на операцията:

"Преди две години бях в контакт с един човек на име Фердинанд Шмид от Манаус,   без да ми покаже никакво отношение към книгата на Брюгер. Г-н Шмид е бил през целия си живот пилот на компанията Swissair. След пенсионирането той прие мисията да работи за Червения кръст в Бразилия. Тази мисия го отвежда в Манаус и в рамките на  своите дейности, той е имал възможност да се срешне много пъти с Taтунка Нара. Тогава Татунка е разказал на г-н Шмид историята на своето племе, точно  по същия начин, както по-късно  тази история е публикувана от Брюгер. Шмид и аз си разменихме няколко писма, а след това имаше едно интервю в Цюрих. Аз предложих да направим една експедиция на територията на племето на Taтунка, като единствен начин да се провери до каква степен е вярна тази необикновена  история. Шмид се завърна в Манаус и като опитен пилот, експедицията започна с планиране на програмата как Татунка да заведе една малка група до местата, където неговото племе живее. Експедицията е планирана за първата половина на юли, 1977, и трябва да достигне в най-кратки срокове на територията на племето, използвайки два хеликоптера. Ние трябваше да го направим с разрешението на комисаря по индианските въпроси на  бразилскита организация FUNAI. За лидер на експедицията бе определен Taтунка Нара, защото той единствен знае местоположението на мистериозния град. Въпреки моето огромно любопитство, аз не исках да се хвърлям сляпо в едно приключение, което за мен би довело до значителни финансови усилия. След предварителни разговори, Фердинанд Шмид убеди индианския лидер да се върне сам за сега в Акакор, да се присъедини към племето си и да събира убедителни доказателства за съществуването на техническите артефакти, както са описани от него. Например, Taтунка можеше да направи снимки от тях. Представянето на тези документи щеше да означава сигурно решение за стартиране на експедицията  във всичките и подробности. Татунка получи камера, лесна за използване, а също и нов извънбордов двигател за лодката си. В края на март той напусна Maнаус с указания да се върне след два месеца. Taтунка никога не се появи. Сега, тъй като индианците нямат толкова остро понятие за точност колкото ние, затова и забавянето е нещо  обикновенно за тях, освен, че е възможно да има забавяне, наложено от неблагоприятните атмосферни условия. Понякога, притоците на Рио Негро, носят толкова малко водна маса, че на моторната лодка и се налага да изчака следващите дъждове. На 10 юли се приземих в Maнаус. Taтунка все още не се е появил. Забавянето е месец и половина. Без неговото присъствие, би било абсурдно да се започне експедицията с хеликоптери. Но компанията, която отдава под наем хеликоптерите нямаше да иска да обездвижи за дълго време своите скъпи джаджи. Те настояха, най-малко четири седмици предварително да ги предупредим, когато сме готови да ги използваме. Така че, ако бях дал зелена светлина на въпроса на 10 юли, ние би трябвало да тръгнем напред в джунглата след четири седмици, с или без Taтунка. До средата на юли, ако Taтунка все още не се е появил, аз ще отменя експедицията. Взех билет за полет, за да се върна в Европа  и на последния ден от престоя ми там, се появи Taтунка с лодката си на брега на Рио Негро. Първият му въпрос беше дали сме получили снимките, доставени преди десет дни от търговски товарен кораб с указания, да бъдат предадени на нас. Разбира се, ние не сме получили нищо. Татунка заяви, че е бил с племето си в град Акахим и отново повтори твърденията си относно техническите материални артефакти на боговете в този град. Както и да е, не носи никакви доказателства. Когато ние го укорихме, той ни отговори, че негово задължение е да търси добрата съдба на своя народ, а не за нас. Каза, че не може да предаде нищо, което неговия народ смята за свещено на нас, за да можем ние да ограбим тяхната Църква. Разговорът ни продължи дванадесет часа и все още не знам какво да мисля за цялата тази история. Това, което той ни разказа, че не е неразумно, нито е невъзможно ... но е изключително малко вероятно!. Taтунка забеляза моето недоверие и обеща да говори с неговите свещеници онази нощ ... "

Ерих фон Деникен продължава:

"Taтунка каза, че индианците са знаели да комуникират екстрасензорно или както бихме казали ние, телепатично. Въпреки че, според Taтунка, този вид комуникация не използва думи или фрази, но силна концентрация на чувства и усещания като глад, любов, приятелство, омраза, щастие, война, вражда и така нататък. Това би позволило, чрез символи да се създаде разбираемо изпращане и приемане на отдалечено разстояние. Той каза, че всички индианци практикували този вид телепатична комуникация от ранно детство...Аз отлагам за 24ч. завръщането си в Европа. На следващия ден, Татунка се появи  и с голямо спокойствие каза, че е успял да обясни на свещениците си, че самия той не може да се яви пред мене с празни ръце, тъй като аз, като бял човек бих пренебрегнал такова представяне. Сега свещениците му дали разрешение да донесе някакво доказателство, способно да ме убеди. Ето защо, той каза, че отново ще се върне в Акакор, за да донесе доказателства и да се върне обратно в Манаус. Г-н Шмид прие да ми се обади по телефона и да ми каже, когато всичко това стане. Taтунка и досега не е донесъл обещаните доказателства. Аз все още чакам."

Когато Taтунка е свързва с Däniken,  той показа непубликувани данни за крепостите, като историята се различава в известна степен от версията на Карл Брюгер. Един такъв пример е Акахим. Индианецът казал, че тази крепост "съдържа един мистериозен обект, който отдавна е даден на свещениците от боговете дошли от небето с един блестящ кораб. Древен обект, който според преданията ще започне да пее в момента, в който тези богове ще се завърнат на Земята. И, че наскоро този предмет започнал издаването на странен звук, подобен на жужащи пчели, предизвиквайки по този начин силен плам и почит  в сърцата на народа."

Това мотивира желанието на писателя да открие извънземен обект. Въпреки първоначалните си резервации, Däniken дава зелена светлина за реализацията на експедицията. Отново възловите въпроси опират до Taтунка и Шмид. Бразилското правителство разрешава, но с условието, че участие в експедицията ще вземе и Roldão Pires Brandão, известен археолог. Два дни преди да пристигнат в Акахим се случва една объркваща случка с участието на Pires Brandão, който е бил прострелян в ръката, а този факт е описан като "нещастен случай". По време на един полет над пресечен терен, Brandão Pires наблюдава странни формации в джунглата. При завръщането си от полета,  той осъзнава, че тези могили не са нормални, а наподобяващи пирамиди. По това време група британски изследователи се опитват да достигнат Aкахим чрез Венецуела. Страхувайки се да не загубят първенството на тази новина, археологът съобщил за откритието си на списание "Veja", едно от най-важните в Бразилия. На 1 август 1979 г., доклад от пет страници, показа невероятната находка. Новината се разпострани по света.Четири години по-рано, през 1975 г., спътникът ”Landsat“, принадлежащ на NASA, засече десет пирамидални образувания в югоизточната част на Перу, във високата зона на провинция “Божията майка”.

Бележки:

Карл Брюгер е имал татуирана костенурка на гърдите си, еднаква като тази, която също има Taтунка Нара на същото място по тялото си. Това е емблема на племето Угха Монгулала. Куршума на убиеца попаднал точно там.

Татунка казва на Карл Брюгер, че неговите свещениците: "знаят как да предадат мисълта си без да използват думи. Това им позволявало да общуват с други хора на по-дълги разстояния по-подробно, но този метод може да се осъществи само, ако сърцето ви е щастливо или тъжно. За тази комуникация е нужно точно познаване на наследството на Боговете и абсолютна власт над умствените сили.

По време на 5-та глобална среща на "Международното Астрономическо Дружество", проведена през юли 1978 г. в Чикаго, Däniken направен подробно и продължително отчитане на фактите ... изразявайки надежда, че въпросът дали може да се получи мечтания контакт с подземната цивилизация  на Акакор, най-после ще бъде решен. Но три месеца по-късно, в списание "Ancient Skies ", орган на сдружението, се споменава ...че много известен писател, споменатия Roldão, е имал множество дребни проблеми, които  наред с други дреболии и раняването му със собствените му оръжие поради небрежност при боравенето с него, са предизвикали завръщането на експедицията, когато тя е била само на два дни път преди да достигне Акахим.

Маршрутът следвал течението на Рио Негро, а след това навлезе в приток на Амазонка, където регионът е  планински трябвало да продължат своето пътуване пеша. Преди да стигнат до основата на хълма,  Brandão се наранил с оръжието си и за щастие му било оказана бърза помощ навреме и макар да имал висока температура,  той продължил. После след обаждане до полицейския участък, изпратили хидроплан. Групата се качва и се прехвърля без загуба на време назад към Манаус. 

Очевидно е,  че самонараняването на Brandão, е с цел да се спре експедицията, организирана от Däniken, след като вече е намирено точното местоположение на пирамидите. По този начин за Бразилия остана откритието,  което ще  позволи прииждане и на други чуждестранни експедиции, за да обикалят района.

Почти веднага възниква кохорта от противници, които твърдят, че тези възвишения нямат нищо общо с пирамиди, а са само малки хълмове.   Däniken се почувствал длъжен да отговори и категорично го направил на първа страница на списание ”Ancient Skies” (септември-октомври 1979 г.) в гореща тема с надпис "Aкахим съществува", илюстриращ снимка на форма на пирамида.

Следва продължение

Превод: Миоджералвомбо

източник