''УРОЦИТЕ НА КИТАЙСКАТА СТРАТЕГИЯ'' - Част 2

Да бъдеш мъдър по китайски - значи просто да умееш всичко да правиш навреме, без остатък да потъваш в движението на живота и по такъв начин, колкото и да е странно, да не издаваш присъствието си, да бъдеш ''некоронован повелител'' на света, ''дракон, скрит в облаците''. Или, както основателно отбелязва авторът на ''Трийсет и шест стратегеми'', ''да покажеш всичко, значи да скриеш всичко''.

За да живееш с непостоянството на живота, не са нужни знания. Тук е потребно само доверие към живота и следователно - искреност и целомъдрие на духа. Това доверие проличава в характерното за китайците внимание към природата на нещата, към най-малките нюанси на жизнения опит, в умението им да се задоволяват с малкото и да намират радост в сякаш несъществени неща в живота. С доверието към живота е свързана и дълбоко вкоренената вяра на китайците, че човешкото сърце, ако не го вълнуваме нарочно, ''от само себе си ще стане спокойно и чисто'' и в него от само себе си ще се прояви дълбоката истина на битието. С една дума, мисията на човека като ''най-духовното същество в света'' (традиционното определение за човека в Китай) е в това да позволи на всичко съществуващо на този свят да бъде това, което е: истински господар на живота е способен да стане само онзи, който не се стреми да повелява на живота, като се опитва да го приведе в съответствие със собствените си отвлечени и ограничени представи. Ето в резюме твърде древната и затова вече безхитростна мъдрост на Китай: за да станеш господар на живота, просто трябва да позволиш на живота да бъде...

И тъй като китайците инстиктивно презират абстракциите, те са готови да ги използват доста произволно и дори цинично като фиктивно обоснование на действията си или като прикритие на истинските си замисли.

Доверието към живота предполага, че трябва да се доверим на ''излишъка'' на жизнен опит в нас, което не може да се превърне в идеи, понятия или представи. Да живееш с такова доверие, значи постоянно да се стремиш да излезеш извън границите на своето разбиране в непознатата, принципно непонятна пълнота на нашия опит. Такива са предпоставките на двете основни категории на китайската мисъл: понятията за Дао, което буквално означава Път, и понятията за пустотата, което в действителност служи за означаване на непостижимата, но всичко побираща в себе си пълнота на битието. Китайската мъдрост е именно Пътят като правилна ориентация в потока на жизнените превръщания и при това ориентация - по определение абсолютно естествена! Според традиционните определения за пределната цялостност на битието Пътят е ''крайно прост и лек'' и ''не търпи мъдруване''. Сдруги думи, за китаеца в крайна сметка мъдростта съвпада с абсолютно естественото течение на самия живот. Но човек трябва да освети живота с духовната светлина на сърцето, доведено до ''покоя на пустотата''.

Тук трябва да отбележим една съществена, но неосъзната досега разлика между цивилизацията на Запада и Китай. Ако е Европа философската мисъл винаги е смятала за своя задача разкриването и изследването на предметното съдържание на съзнанието, то китайските ''немъдруващи мъдреци'' (далеч не интелектуалци философи) избрали за предмет на размислите си самите предели на съзнанието. Другояче казано, интересувало ги не съдържанието на съзнанието, не въпросите за това какво представляват човекът и светът, а онова, което става със съзнанието, когато то достига своя предел и следователно се превръща в нещо друго. За тях битието на всяко нещо, колкото и да е странно, се удостоверявало с акта на неговата трансформация, на ''самоунищожаването''.

В китайската традиция реалността не е субстанцията, не е идеята, не е статичнията космос, а ''бездната на превръщанията'', чистото непостоянство на Хаоса без начало и край, без идея и форма и в края на краищата - самият момент на сливането, на ''хаотично-смътното'' смесване на всичко. В китайската картина на света всяко нещо е ценно само сравнено с нещо друго. При това в момента на сливането вече го няма нито едното, нито ''другото'': в него, както казвали китайските учители, моето ''аз'' и светът, субектът и обектът взаимно се ''опустушават'' или ''забравят един за друг''. Психологически пребиваването в това състояние съответства на потъването в стихията на въздушните блянове, на пълна безметежност и свобода на духа (оттук, безспорно, и възприемчивостта на китайците към действието на опиума).

Светът на будното сърце по китайски е пространството на сливане на различните ''жизнени светове'', приемствеността в промените и значи съкровената приемственост. Постигането на реалността тук съответства на откриването на присъствието на ''вечно Другия'', което по определение предшества всички наши мисли и чувства. Оттук напълно искреното преклонение на китайците пред ''древността'', т. е. пред онова, което е предшествало нашия живот. За китайците човекът никога не е индивид (т. е. ''неделим''), някаква вътрешно еднородна и уникална личност. Той винаги е даден като йерархична структура - спойка на ''предшестващото'' и ''последващото'', на бащата и сина, учителя и ученика, знаещия и незнаещия и т. п.

Сега е ясно защо китайците толкова високо ценели изкуството на военната стратегия: може ли да се намери по-добър повод да изградиш в себе си чувства за сливане, дълбоко единение с враждебната среда, в крайна сметка с онова, което носи смърт. О да! Умеещият да живее с всепокоряващата ''сила на живота" трябва да обикне и смъртта си. Както казвали старите китайски майстори на юмручния бой, ''нанасяй удара така, сякаш целуваш любима жена''... Но сърцето е будно не само за да бъдете заедно, а и за да знаеш, да чувстваш, да преживяваш границата на всяко състояние, на всяко видение. Измамата е неизбежна, защото пустотата никога няма да стане нещо предметно, истината никога няма да бъде изречена. Мъдрият живее с измамата, защото към нищо не е привързан. Но, ще напомним, когато няма нищо освен измама, измамата става истина. Мъдростта на китайските стратегеми не е нищо друго освен способност да живееш с абсолютната истинност на измамата...

Като пределна реалност на мирозданието пустотата прекарва всичко съществуващо, без самата тя да е същност. Китайците я уподобявали на чисто огледало, което не съществува извън нещата, но не е и тъждествено на тях. Пустотата е символичната реалност, която съдържа в себе си цялата пълнота на жизнените свойства на мирозданието, представлява сякаш семето, плодът на битието. Мъдрият затова може да управлява света, защото постига семената на нещата, вижда събитията още преди те да са придобили зрим облик. Той живее с вътрешното и, без нищо да знае за света, действа безпогрешно, защото ''забравя за света'' и разбира със сърцето си съкровения импулс на живота. Но какво може да знае за това тълпата, която съди по външните явления?

Ясно е, че китайците трябва да имат чисто прагматичен интерес към предметното и по-специално към научно-техническото знание за света. Те са силни с интуитивното си съзнание за това, което наричали ''техника на сърцето'', т. е. изкуството за свързаността на нещата, което учи хората да се разбират помежду си и да си сътрудничат дори без да изтъкват идеите си (краен пример за такова ''разбиране без разбиране'' за китайците били отношенията между майката и бабата, които за тях представлявали пример за идеални отношения изобщо). И не е трудно да се забележи, че китайските стратегеми винаги са изкуство на интимното разбиране на противника.

Когато се запознават с китайските стратегеми, европейците често са смутени от моралната страна на въпроса. Допустимо ли е да градиш успеха си върху измама на другите? В контекста на стратегемното мислене въпросът се решава много просто: победата в двубоя е добре вече затова, че принадлежи на най-достойния - онзи, който вижда повече и по-далече от съперника си, който печелел ''пълнотата на сърдечното разбиране''. В светлината на науката за стратегемите победителят е морален колкото лекаря, който кара болния да страда, за да оздравее. Така стратегемите се оказват най-точният съдия на духовното, а значи - на нравственото съвършенство на личността. Използването им изисква способности, както казвали в Китай, ''да вървиш по средния път'', да претвориш в себе си висшата хармония и покоя на духа. Но пълнотата на разбирането, която позволява ''да владееш ситуацията'', остава скрита за страничния поглед. Истинският владетел е невидим за света.

Ето няколко важни особености на практическата етика и общественото устройство в Китай, които непосредствено произтичат от казаното по-горе за китайската наука за стратегемите:

1. Китайците почти инстинктивно се стремят да разделят живота си и своето знание, в това число и представата за самите себе си, на два аспекта: ''вътрешен'' и ''външен''. В областта на етикета последният съответства на прочутите в цял свят китайски понятия ''церемония'' и ''лице''. Значението на понятията се определя от факта, че за китайците личността е това, което тя представлява за другите. Лицето е знак за социалните претенции на човека и главно на признаването на тези претенции от другите. Лицето (за разлика, да речем, от честта на европейския аристократ) е придобито качество и можеш да го изгубиш, независимо от волята си - достатъчно е околните да се държат така, сякаш не признават статуса на дадено лице. Оттук традиционните черти  на китайските нрави като презумпция за виновност (човек, обвинен публично, дори нямал правото да не признава вината си) и постоянният страх да изгубиш лицето си, който освен всичко останало се изразявал и в изискването да имаш ''смирен вид'', ''всичко добро да отнасяш за сметка на другите, всичко лошо - за своя сметка''. Знаменитите китайски ''церемонии'' с тяхната престорена скромност и отстъпчивост били, разбира се, средство за взаимно поддържане на лицето в китайското общество. Друга любопитна проява на ''церемонията'' е присъщият на китайците страх да покажат, че не знаят едно или друго нещо, който стига например дотам, че китаец никога няма да признае, че не знае улицата, за която го пита случаен минувач.

2. Грижата за запазване на лицето се свързва в китаеца с изключителното внимание към телесните корени на своя опит - праобраза на мистичната дълбочина на Сърцето (всъщност понятието за индивидуалното "аз'' в  Китай се означава с думата ''тяло''). Китайското ''будно сърце'' подразбира освобождаване на телесната интуиция и следователно отмора на душата. Затова именно при китайците церемонията се съчетава с необикновената непринуденост в бита. Удоволствията на тялото, постигани наистина чрез въздържание, за китайците само оправдават живота; китайският мъдрец се грижи за своята жизненост.

3. Същият паралелизъм между ''вътрешното'' и външното се разпростира и върху обществения живот на китайците. Официалната идеология съответства на ''лицето'' на цялото китайско общество, но всъщност тя служи само за прикриване на неговите действителни, изцяло материални удоволствия. Официалните институции задължително имат своите сенчести паралели, обикновено възпроизвеждащи роднински, по-рядко религиозни (както в народните секти) училищни или приятелски връзки. Наличието на паралелни структури - официални и сенчести - в китайското общество прави доста объркан въпроса за границите на компетенцията на едно или друго лице и за източника на властта като цяло. Няма да бъде преувеличение да се каже, че китайците постоянно живеят в атмосфера на неопределеност и, нещо повече, охотно я подсилват, тъй като подобно положение на нещата отговаря на дълбоките предпоставки на тяхното миросъзерцание. Една от любимите фрази на китайците (също и на техните ученици японците) е съждението, че еди-кой си въпрос е ''много сложен'' и той ''трябва да се изследва'' и че, накрая, самите китайци са ''много сложни хора''.

4. Властта в Китай произтича от способността ''да се прави пауза'', да се направи символичен жест, който означава да отвориш себе си на отвореността на битието, да приемеш ситуацията в цялата ѝ неопределеност. Не е трудно да се види, че такава външна отстъпчивост, само-отсъствие крият в себе си крайна жестокост и непреклонност. Ето защо властта в Китай е забулена в тайна. Видимата политика винаги е като димна завеса; тя се формира със същия ''церемониал'', призван да прикрива ''вътрешните'' интереси. За истински политик се смята онзи, който умее изцяло да построи двете редици на дейността си - външната и вътрешната. Китайците обичали да оприличават мъдрия политик на огледало, което разкрива всички неща, без да показва себе си. Главно качество на владетеля в Китай смятали т. нар. добродетел, която в действителност не означавала спазване на условностите на обичайния морал, а жизнената мощ, пълнотата на жизнените свойства на една или друга ситуация. Според представите на китайците човекът на ''добродетелта'' без усилие кара другите да му се подчиняват именно затова, че самият той не живее ''за себе си'', а изцяло е потънал в потока на вселенската съ-общителност на Сърцето. Разбира се, видимата скромност, незабележимостта на човека е най-добрият знак на властта. Както гласи старинната китайска поговорка, ''истинският човек не се показва, който показва себе си, той не е истински човек''. Мъдростта на китайските стратегеми в последната ѝ дълбочина - това е безкрайно действеният покой.

В областта на военното изкуство описаните по-горе черти на китайското миросъзерцание са се проявили в следните основни принципи:

Първо: Старателната подготовка за всяко стълкновение, включително получаването на колкото се може по-пълна информация за състоянието на предполагаемия противник. Оттук огромното внимание, което китайските теоретици отделят на стратегията на събирането на разузнавателни данни, което може да се смята за външен, материален корелат на духовната свръхчувствителност на мъдрия управник. Разбира се, подготовката за война трябва да се извършва в пълна тайна и да се придружава с преднамерена публична дезинформация, призована да приспи бдителността на евентуалния неприятел.

Второ: Избягването на всякакво външно противопоставяне, замествано с принципа на следването. Понятието ''церемония'', ''церемонност''- централно в китайската култура - забранява всякаква открита проява на агресия. Умението да спечелиш победа, без да се предприемат военни действия, е върхът на стратегическото изкуство на китайското разбиране. Той е резултат от умението ''да владееш силата на обстоятелствата''. Истинската метаморфоза, истинското събитие винаги се извършват незабелязано и не могат да бъдат предмет на отвлечено знание.

Трето: Така нареченото ''следване силата на обстоятелствата'', отличаващо мъдрия стратег в Китай, в действителност не означава пасивност, още повече - духовен застой, а напротив, внимание към неуморно будния или, по-добре да се каже - на извечно пробуждащия се дух. Това следване предполага да виждаш ''семената'' на всичко съществуващо, да схващаш нещата в момента на тяхното раждане и по-специално - да постигаш източника на душевните движения в човека още преди те да се проявят навън. (Да си спомним, че действието на Пътя са промените, които изчезват, преди да придобият видима форма). Мъдрецът умее ''да бъде такъв, какъвто е бил до появата си на света''.Оттук още едно златно правило на китайската военна наука, което гласи: ''Противникът не се движи - и аз не се движа. Противникът тръгва - аз вече съм тръгнал преди него''. Китайската стратегия затова говори за ''война без бойни действия'', защото за нея всяко осмислено противодействие срещу неприятеля има характер на изпреварване. Мъдрият пресича агресивните действия на заобикалящите го още преди те да са се проявили.

Четвърто: Всяка стратегия се основава на принципа на ''едната'' (т. е. цялостната) промяна, на непрекъснатото обновление. Мъдрият стратег постоянно изпреварва противника в своите клопки, истинската му диспозиция винаги е нещо повече от предполагаемата ''даденост'' на позицията. Действията на изкусния стратег по време на война представляват ''сянка, хвърлена от сянка'', така че всяко действие неизменно е съпътствано с определена заблуждаваща маневра. Всичко това означава също, че изкусният стратег разделя всяко такова заблуждаващо действие на много малки, почти незабележими постъпки, така че става невъзможно да се забележи началото и краят му. Оттук и разбирането, че победата във военните действия далеч не е повод за триумф. Напротив, тя изисква да се засилва бдителността. Оръжието изобщо се използва ''при случай'', в момент на (добре подготвена) крайна необходимост. Ето защо умелият стратег никак не изглежда войнствен.

Пето: Придаване на абсолютна, самодостатъчна стойност на единичните събития. Всъщност Великият Път не е нищо друго освен чисто събитие, събитийност на живота, която надхвърля понятието за закон, управляващ явленията. Събитието е алфата и омегата на китайската политика, в която принципът на неопределеността и непредсказуемостта на битието като бездна от промени оправдава абсол'тната власт на владетеля. Според Великия Път да живееш означава чиста практика, ''действеност без действие'', в която всичко съществуващо се ''премахва'', разпръсква се - въвличайки се в безбрежния поток на живота. Извършва се реализиране на символите.

Шесто: Допускането на скрита дълбочина, ''второ дъно'', на видимите събития. В китайската теория на стратегията измамата, хитростта задължително съпътстват всяко действие, както сянката придружава тялото, а ехото - звука. Ако всичко външно е само видимост, то истинското трябва да изглежда като лъжливо. Такъв е начинът и при това единствено възможният да се признае наличието на символичната дълбочина на опита.

Такива са основните положения на китайската стратегия. Те са изразени в прости и ясни, като редици на маршируваща войска, формули. В тях обаче има и своя своеобразна дълбочина, своя тънкост, чието познаване учи на човешката мъдрост да побеждаваш без бой. Тази мъдрост е равнозначна на пълнотата на знанията за подробностите в живота, в която внезапно се открива някакво вътрешно, непостижимо за чуждия поглед разбиране за живота. Натрупването на знания само по себе си би било тежко проклятие за човечеството, ако не обещаваше качествен пробив във виждането ни за света. Разширяването на знанието обаче изисква издигане на духа. От това гледище традицията на китайската стратегия може да бъде полезна за днешната ''информационна цивилизация''. Въпросът е в това ще може ли съвременният човек да бъде достоен за нейните завети.