По своята същност жизнената философия на китайците е стратегемна: тя се стреми да превърне живота на човека в стратегия, при това не просто стратегия на постигането на една или друга цел, а стратегия абсолютна, применима категорично към всички жизнени ситуации. Става дума за използване на целия потенциал на наличните сили и обстоятелства. Мъдростта на тази стратегия се базира на парадоксалната, но всъщност много проста истина, че пълнотата на присъствието, самият предел на очевидността остава недостъпен за всяка една ''гледна точка'' и следователно дотогава, докато имаме свой възглед за нещата, за нас ще съществува разлика между външното и вътрешното. Ето защо в китайската традиция главният символ на съзнанието е чистото огледало, което разкрива всичко съществуващо, ''позволява да бъде'' всичко, но то самото вечно отсъства от света, няма своя идея или форма. Живеещият с чистия динамизъм на Великия Път ''побира е себе си'' или, което е същото, обхваща със себе си всичко външно и пребивава в съкровената, тъмна (сюен, мин), наистина символична дълбочина на опита. "В лъчите на Дао'' нещата не изразяват и не значат нищо: това е само екран, на който танцуват прозрачни сенки, лъчисти отблясъци на истината. Мъдрият обаче познава безкрайно действения покой, който отсъства в този вселенски танц на нещата. Той знае своето незнание....
''Мъдрият не се различава от обикновените хора с това, че яде, мисли и разговаря, а с това, че не яде, не мисли и не говори, той е различен от обикновените хора'' (даоиският трактат ''Гуен Индзъ'').
Не е трудно да се видят практическите последици от подобна жизнена позиция. Мъдрият се отдръпва от света, без да го отрича и без да го смята за илюзия; според даоиските учители той ''се погребва сред хората''. Всичко външно за него е чуждо, странично. Но той и не търси друг свят, а продължава да живее и да действа ''тук и сега''. Той дори няма опорна точка, за да преобърне света. Въздейства отвътре, т.е. направо, и за действието му може да се разбере само по неговите плодове. За него иманентността на природата е последната истина. ''Четирите крака и опашката на бивола - ето както е небесното.''
''Когато човек претворява своя път, пътят на Небето се осъществява от само себе си'', казват в Китай. Светът, разкрит чрез жеста на самоотстранение на мъдреца, блести и прелива с всички багри на живота, съществува сам по себе си, но течението на събитията в него по непостижим начин откликва на безстрастната воля на онзи, който е прозрял вътрешното съвършенство на нещата. По-късните познавачи на стратегията, сред тях и неизвестните автори на сборника с трийсет и шестте стратегеми, нерядко търсели ключа за разбиране на връзката между нещата в дребните комбинации на числа и символи, съдържащи се в древния китайски канон ''Книга на Промените'': комбинации абсолютно обективни и всеобщи, но удивително често съвпадащи с движенията на човешкия дух.
По такъв начин изкуството на стратегемите предлага, макар и своеобразен, но по своему много последователен и практичен поглед върху нещата, който е подходящ за всички ситуации, поглед безупречно трезвен и разумен и въпреки това далеч не чужд... на по детски веселото отношение към света. Ако търсим понятие, способно да определи същността на посоченото по-горе символично, непознаваемо в своята универсалност действие, ''действието без действие'', то би следвало да се отбележи понятието за игра. Забележително е, че в древнокитайския език (например при Конфуций) думата ''игра'' (ю) означава всякакво знание или изкуство. При даосите играта е органично качество на мъдростта, задължително условие, за да може мъдрият на изживява ''небесната радост''. Играта предполага отстраненост от мотивите и целите на извършваните действия и следователно изисква от играещия напълно спокойствие на духа. Нещо повече, както добре знаят театралните актьори, играта има свои закони: колкото повече играещият се откъсва от ролята си, толкова той е по-спокоен, толкова е по-способен да се потопи в съкровените дълбини на душата си и да се почувства свободен от различните роли и следователно... свободен да бъде всякакъв! Играта е извор на чиста и безметежна радост на духа. И не на последно място затова, че в играта можем да бъдем по-искрени, отколкото в т. нар. реален живот. Патосът на играта неочаквано оголва условността на всякакви норми за поведение и, нещо повече, предвзетостта на представите ни за самите себе си.
Ето някои резултати от игровото отношение към действителността:
- Първо, за мъдрия играта е интересна не просто като действие на случая, т. е. не с хазарта си, а напротив, като школа за успокоение и умиротворяване на духа и следователно за духовното усъвършенстване.
- Второ, това значи, че онзи, който играе насериозно и наистина, е способен да бъде господар на този живот. Китайците обичали да сравняват живота с куклено представление, където мъдрият човек може да бъде кукловод, а на глупеца се пада ролята на куклата.
- Трето, презумпцията за игровия характер на битието оправдава чисто обективисткия подход към живота с неговата отстраненост от чувствените преживявания, трезва пресметливост и равнодушие към битовия морал.
Замисляйки се върху значението на играта в човешкия живот, лесно ще стигнем до извода, че играта се различава от ''сериозното'' поведение не със съдържанието си и дори не с начина на действие, а само с отношението ни към действителността. Тя е нещо като радикален начин за съвместяване на нашия вътрешен мир с ''обективната действителност'', при който едното не променя другото. Така сънят не отрича реалността, реалността не отрича съня, но едното е немислимо и невъзможно без другото. По-скоро едното е като скрита причина за другото... И затова играта всъщност принадлежи към виртуалното пространство, в което сме способни да предугаждаме събитията, да съзерцаваме нещата в момента на тяхното раждане. В китайските романи пълководците често мерят силите си само като демонстрират познаване на законите за построяване на войските или за използването на стратегемите: за да победят , не е необходимо да устройват истинско сражение. Така двама опитни борци само като се погледнат един друг, са способни са отгатнат изхода от двубоя. А на мъдрия, за да прозре истината, му стига само лек намек...
Играта заличава разделянето на света на субект и обект и превръща света в безкрайно поле на взаимодействие на силите, където всичко е свързано с всичко, където моето истинско аз е моето истинско Аз - побира в себе си целия свят и придава способност да чувстваш със сърцето си на ангелите полета небесен, на тварите морски - ходовете тайни, на лозата цъфтежа....
Играта предполага необикновена чувствителност, умение да съпреживяваш с всичко съществуващо и едновременно да съзнаваш пределите на съществуването. В играта няма никаква идея, налагана на света. Тя изисква ''да живееш с момента'', с неисчерпаемото разнообразие на миговете в живота и значи да живееш наистина, като избягваш зависимостта от умствените абстракции. На тиранията на абстракциите - неизбежно и на словесната - китайците противопоставяли мълчаливото доверие към течението на живота, което всеки миг ни изправя пред бездната на ''хиляда превръщания, на десет хиляди промени''.
Китайската мъдрост е наука за будния дух, за внимателното изучаване на ''текущия момент''. Главният й въпрос е не какво, дори не как, а - кога? Кога да се действа и кога да се запазва покой? Кога ''да бъдеш'' и кога - ''да не бъдеш''? Ключовите понятия в китайската мисъл - това е случаят, който в живота на мъдрия е неизменна съдба; всеобхватната ''сила на ситуацията'', която без видимо въздействие насочва движението на целия свят; ''скритият импулс'' на живота, определящ отвътре същността на всяко нещо. Знаменитите ''китайски церемонии'', многозначителната тържественост на жеста са били начин за подобна виртуално-игрова комуникация, подразбиране от стратегемния подход към живота. Комуникация в безмълвие, където единичното се среща с общото. Всичко, на което можел да се надява гениалният човек в Китай, е ''щастливият случай'', позволяващ му да сътвори съдбата си, да се реализира докрай.
''Случаят ни се предоставя само веднъж на ден, месец, година, десет години, сто години - пише през 17-ти век ученият Тан Джън. - Ето защо трябва да бъдем готови да не го пропуснем. Дори ако случаят ни се удаде по време на хранене, тозчас трябва да захвърлим пръчиците и да скочим от трапезата. Защото може да стане така, че когато се нахраним, случаят вече да ни се е изплъзнал...
Случаят - това е среща на човека със съдбата му и миг, в който се решава победата или поражението му...''
Няма коментари:
Публикуване на коментар