"НЕОБИКНОВЕНИЯТ ЖИВОТ НА УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ" - РАЗКАЗИ НА ОЧЕВИДЦИ (ЧАСТ 2)

БРАТСКИ ЖИВОТ

"Често питат: „Ами ти проповядваш ли нещо, съобразно църквата? “ Отговарям: „Аз проповяд­вам неща, които са съобразени с великия Боже­ствен закон; пред Господа не лъжа; дали моето учение е съгласно с вашите възгледи, за мене е безразлично. За мене е важно моите възгледи да бъдат съгласни с великия закон, да не бъда лъжец през Бога, пред Небето, пред ангелите, пред све­тиите — то е важният въпрос за мене. Ако всички така схващат учението и така мислят, няма от какво да се плашим. Някои казват: „ Ти имаш цел да образуваш някоя секта “. Ония, които образу­ват секти, са според мене много дребнави хора. Секта всеки може да образува — вземи брадва, нацепи дървото — ще направиш секта, или вземи чук и начукай камъка — ще направиш секта. Сек­ти лесно се правят. В една американска секта се скарали по един въпрос — когато се освещава причастието, дали да се вдигне чашата; но ония, които викали, че трябва да се вдигне, забравили да я вдигнат. Често и ние забравяме това, което проповядваме и оня принцип, който ни съединява. Нашата задача е да въдворяваме Царството Божие на Земята. Искам да образуваме една сек­та, но каква? Да станем проводници на Божия закон, който да завладее всички умове и сърца, да станат всички — и мъже, и жени, и деца — синове на Царството Божие, да заживеят на Земята живот, какъвто трябва."

УЧИТЕЛЯ

     Един ден Учителя казал на брат Боев на дру­гата сутрин в четири часа да е готов, за да отидат двамата на Витоша. Тръгнали в уреченото време. Когато били вече в планината и излезли край горичката над една поляна, насреща им се задал спретнат селянин, шоп, облечен в бели дрехи и с красив калпак. Те го поздравили, той им отвърнал и ги запитал: „Имате ли хляб и огън?“ Брат Боев отговорил, че имат. Двамата продължили нагоре, а селянинът слязъл в гората. След разходката Учи­теля попитал брат Боев: „Знаеш ли кой беше този човек? И какво искаше да каже с думите: „Имате ли хляб и огън“? Той беше един от странстващи­те адепти на Агарта и като питаше имаме ли хляб и огън, искаше да ни каже: „Имате ли Словото и Любовта със себе си?"

      Спомен на брат Михаил Ангелов от Варна: „Бях чул за Братството и познавах някои от братя­та, но още не знаех нищо за идеите му и за живота в него. Един ден братята Араджиеви ми казаха: „В Търново ще има събор. Ще те заведем и ще те срещнем с Учителя.“ Точно по това време аз бях изпаднал в една душевна безпътица, чувствах вътрешно смущение и търсех смисъл в живота. Притеснявах се да отида в Търново на събора, по­неже не познавах нито Учителя, нито братята. Но по настояване на Араджиеви, реших да отида - те ми казаха, че всичко ще се уреди. А имах и нужда от някаква опора, защото бях в такова състояние, че даже мислих да туря край на живота си.

Като отидох в Търново, видях на събора много хора, облечени в бяло, но мене ми беше черно на душата. В града пристигнахме в петък, а съборът щеше да се открие в неделя. Брат Иванов, който беше ръководител на Братството във Варна, беше отишъл в Търново преди нас. Като ме видя, каза на братята Араджиеви: „Защо сте довели тоя човек, той е още нов, а тука идват улегнали братя!“ Мен ми стана много мъчно и исках да си отида, но Ара­джиеви ме задържаха. Иванов повдигна въпроса за мене пред ръководителите от цяла България и те казаха, че аз не мога да остана на събора. Рекоха ми да си взема веднага багажа и да замина за Вар­на. Аз не им отвърнах нищо, но си помислих, че няма да се върна във Варна, а ще отида на моста на Янтра и ще се хвърля в реката. Така си мислех аз в себе си. В това време дойде брат Савов от София и като му разправих за състоянието си, без да го познавам, той ме посъветва: „Брат, не ги слушай ръководителите, а иди лично при Учителя и той ще те приеме“. Започна да ми говори за него и аз си казах: „Ако този Учител е Христос, той ще познае моето вътрешно състояние, ще види силното ми желание да остана тук, ще разбере душевното ми противоречие и ще ми помогне. Ако не ме приеме и не ми помогне, моята работа е свършена.“ Савов ми каза: „Днес ще постиш и вечерта ще отидеш при Учителя”. Аз се съгласих. В себе си отново помислих: „Ако Учителя е Христос, той ще ме разбере и ще ме приеме“.

Отидох на лозето, не ядох цял ден и прекарах в размишление и молитва, макар че още не знаех да се моля. Надвечер тръгнах да се срещна с Учителя и като наближих колибата, го видях да идва срещу мене. Като го гледах, съзрях в лицето му такова бащинско изражение, сякаш то сияеше в светлина. Аз бързо се отправих към него, целунах му ръка и почти проплаках: „Учителю, братята ме пъдят от­тук, а аз искам да остана!“ Той ме погледна кротко и ми рече: „Остани, съборът ще се открие в неде­ля“. Повече не добави никакви думи за утешение, но щом ми каза това, аз вече се успокоих. Отидох при братя Араджиеви и им съобщих, че Учителя ми разреши да остана. Те се зарадваха. В това вре­ме сърдито ме срещна Иванов: „Кой ти позволи да отиваш при Учителя! При него се ходи само с разрешение!“ И пак ми нареди веднага да си оти­вам. Повечето братя от Варна бяха на моя страна. След като Учителя ме беше приел, аз не послушах Иванов и останах. Сега бях вече спокоен.

Сутринта преди събора станах рано и всичко ми се видя много тържествено. Заедно с братята и сестрите посрещнах току-що изгряващото слънце. Прочетохме общо молитвата. След това насядахме на тревата. Аз седнах до брат Христо Араджиев и все се криех зад него, за да не ме види Учителя.

Беседата беше на тема: „Ученикът, който чакал пред вратата на училището, за да бъде приет за ученик. Чака да чуе думата на професора, приет ли е или не е приет.“ Това беше първата беседа от „Свещения огън“. Учителя започна: „Вчера дойде един млад брат от Варна и ме пита: „Учителю, ис­кам да уча при тебе, да следвам твоето учение.“ Аз го изслушах и помислих: „Чакай да видя какво ще рече Господ за този брат?“ Господ ми каза: „Щом аз съм го пратил при тебе, ти го приеми!“ Кой съм аз да не го приема?“ След това Учителя продължи беседата. Аз се срамувах и се криех зад гърба на брат Христо, но вътрешно ми беше радостно и весело, че съм приет в школата на Учителя. Като свърши беседата, всички се втурнаха към мене и почнаха да ме прегръщат.“

    От записките на брат Т. Б.: „Трябваше да оти­да при Учителя и да му искам идея за клише на корицата на „Житно зърно“. Това беше някъде 1933-1934 година. Поговорихме по този въпрос и Учителя каза: „В квартирата ми на „Опълченска“ 66 има една картина, която показва четирите фази на живота на човека, представени чрез различни възрасти - детство, юношество, възмъжалост и старост.“ Аз бях забелязал тази картина. Като идея тя беше мното хубава, но не беше добре изработе­на и изразих пред Учителя мнението, че е твърде старомодна и не е подходяща за клише. Тогава той извади един албум с картини на Щайнер, сред които бяха изобразени печатите на Откровението и други образи от него. Учителя ми показа карти­ната на жена, облечена в слънце и ми рече: „Вземи тази, тя е хубава, само като се прерисува, да се ог­ради със зодиакалния кръг, като Водолей бъде на зенита“. По тази картина направихме клише и го използвахме за корицата на списанието.“

     В един разговор в Мърчаево с братя и сестри станало дума за Щайнер и Учителя казал: „Той е прероден Питагор“.

    Когато започнаха да излизат новите книги на Мория под общо заглавие „Агни йога“, някои при­ятели попитали Учителя какво представлява това учение. Той отговорил накратко, че това е старо учение и не е пригодено за съвременния свят. Брат Лулчев беше във връзка с Мория. Казвал го е лично на мене, казваше ми още, че Мория го е посеща­вал и че Мория и приятелите му били във война с Учителя. Въпреки това Лулчев продължаваше да поддържа връзка с него. Веднъж Мория му дал ред окултни символи, които Лулчев начертал по врата­та на бараката си на Изгрева. Учителя извикал една сестра и й възложил: „Иди да кажеш на Лулчев да махне тези символи от вратата си, защото Изгрева ли иска да разруши!“ Сестрата му предала, Лулчев послушал и ги махнал.

     В първите години от живота на братството в София имало един спиритист, който много се за­нимавал с викане на духове, а същевременно бил във връзка и с Учителя. Един ден той му изпратил бележка по някой брат да му се обади. Спиритистът отишъл при Учителя, когато той държал беседа. Човекът пристигнал пред салона, но видял, че на вратата стоят много хора, изправил се и зачакал. След малко отвътре излязъл един брат и му предал, че Учителя го чака. Щом влязъл, Учите­ля строго го сгълчал: „Ти докога ще се занимаваш с твоя спиритизъм? Духовете си имат друга работа, трябва да ги оставиш на мира! “ Човекът останал из­ненадан и почнал да се оправдава, а после обещал, че ще престане и няма повече да прави сеанси. Но нали бил свикнал, не можал да удържи обещание­то си и продължил сеансите с движение на молив върху букви. Една вечер след спиритическия сеанс заспал. В съня си видял, че при него идва Учителя и му казва строго: „Ти нали обеща да не правиш повече сеанси, защо не удържа обещанието си?“ Взел му молива от ръката и го счупил, след което си излязъл. От това мъжът се стреснал, събудил се, спомнил си съня, погледнал и видял, че моливът действително е счупен. Разбрал, че Учителя дошъл по време на съня му, материализирал се и счупил молива, като направил строга забележка. От този момент човекът престанал да прави сеанси.

     От спомените на една сестра: „Учителя беше дошъл в Търново да гостува на г-жа Казакова, моя бивша учителка от гимназията. Тя покани мен и съпруга ми, семейстовото на майор Недялков, на д-р Лечев, Дойнови и някои госпожици да при­състваме на спиритичен сеанс, който господата Бъчваров и Голов ще проведат в нейния дом в присъствието на Учителя. Насядахме всички около една маса в кръг, заловени за ръце и очаквахме да се появи материализиран някой дух. Учителя сто­еше настрана. После дойде и той, хвана се между мене и госпожица Милка Досева, но след минута ни пусна, като каза тихо, почти на себе си: „Нищо няма да стане“. Ние продължихме. Жената на д-р Лечев се прояви като медиум и ръката й започна да се удря върху масата. Свали всички предмети от нея и започна да пише на един лист: „Баща ти, баща ти!“ Ръката й продължи да удря, без да може да я спре някой. Тогава Учителя приближи и каза строго: „По-тихо, по-тихо, защото ще заповядам горе да те арестуват!“ Ръката спря веднага.“

     Брат Георги Куртев е запомнил първата си сре­ща с Учителя. В Айтос имало една групичка, която се занимавала със спиритизъм. Когато Учителя бил в Айтос, спиритичната група се събрала и го поканили. Там бил и брат Героги. Почнали да разиг­рават масичката. След малко Учителя им казал да я оставят, той да поработи с нея. Учителя почукал по масичката и на други места из стаята започнало да се чука. Тогава Учителя им рекъл: „Угасете лам­пата и каквото всеки види, да не го казва”. Всички видели червената чашка, поставена на масата, да се движи из цялата стая. Спиритистите извикали: „Червената чашка се движи из стаята!“ А брат Георги забелязал над главата на Учителя нещо като слънце и вътре в него образа му. На другия ден, когато Учителя и брат Георги били сами, той го попитал: „Как се казваше този, който седеше до мене?“ Брат Георги му рекъл, че се казва Михаил. Учителя отсякъл: „Той все Михаил ще си остане“. А на другия, който седял с кръстосани крака до Учителя, той определил: „Това е просяк и послед­ните два лева ще вземе от тебе“. След това дал на брат Героги една бележка със свещения подпис и му казал: „Ти ще станеш ръководител на Брат­ството в Айтос“. Брат Георги възразил, че други са в Братството преди него и е редно те да бъдат ръководители. Но Учителя повторил, че оставя не­го за ръководител на Братството в града. Случило се, че брат Георги загубил бележката, но скоро я намерил пред вратата си чиста и запазена.

     През 1919 г. брат Стефан Тошев бил председа­тел на един стопански комитет и получавал голяма заплата. За това време той ми разказа: „Работата не ме удовлетворяваше и реших да напусна, за да стана съдия. Казах това на Учителя и го помолих да ми посочи в кой град има Братство, за да отида там и да работя. Бях му приготвил и списък на различни селища, но той не го погледна. Върна ми го с думите: „Вземи си списъка! Колкото до назна­чението, небето е решило къде трябва да отидеш.“ Подадох молба в министерството и бях назначен в Свищов, където нямаше Братство. С течение на времето образувахме голямо Братство и Учителя дойде да ме види. След това и брат Боев беше наз­начен там за учител.

      Един брат постоянно си мислел, че ако Брат­ството има много пари, работите по-добре ще се наредят. По време на беседа кроял наум различни планове как да придобие повече пари, за да се замогне Братството. Тогава в беседата Учителя вмъкнал: „Ако искате да направите най-голямото зло на едно духовно движение, дайте му пари“. Та­ка той отговорил на мисълта на брата.

       Учителя бил в Айтос и по време на Петровденкия събор отишъл с приятелите на Петров връх край града. На връщане брат Г. Куртев вървял с него и му казал, че искат да направят една братска градина в Айтос. Учителя го попитал с каква цел искат да сторят това, а брат Георги му отвърнал, че ще създадат градината с идейна цел. Тогава Учителя го посъветвал: „Помолете се и градината ще дойде!“ Така и станало. Сестра Василка Ива­нова от Айтос при подялба с брата си получила мястото, където сега е градината, и го подарила на Братството.

       Цигуларят Петър Камбуров ми разказа следно­то: „През 1921-1922 г., когато бях в Търново на колибата, Учителя ме поучи: „Имотът, който имате в Стара Загора, да си стои, не го продавайте!“ Но като останах сам през зимата на 1923 г., ме налетя носталгия, все си мислех за бъдещата комуна и си казах: каква ще е тая комуна без пари? Реших да пиша на тате да продаде всичкия имот в Стара За­гора - лозето, една нива, къщата и двора - и с тези пари да започнем комуната. Ще купим коне, кару­ци, инструменти и земя. Седнах на масата да пиша писмо на тате. Бях написал само обръщението и преди да почна първата дума, писецът се обърна в ръката ми, като че някой го грабна, вдигна го във въздуха и силно го заби в масата. Аз го извадих и реших да продължа. Но за втори път някаква сила го измъкна от ръката ми, завъртя го във въздуха и отново го забоде в масата. Случи се още веднъж и чак на четвъртия път аз успях да напиша писмото. През пролетта тате продаде всичко, аз отидох и взех парите - 100 хиляди лева. Купих имот, коне, каруца и започнах работа. Но през 1925 г. комуната се разпадна. Учителя сам я разтури. Нас ни изпра­ти в Казанлък, а другите се пръснаха на различни места. Чак тогава разбрах грешката си и се сетих за предупреждението с перото.“

     „На Великден трябваше да посетя майка си в Цариброд, в Югославия - разказва сестра Олга Славчева. - Пътувах с открит лист. Беше 1921 го­дина. Отидох при Учителя и му казах: „Учителю, моля да ми кажете какво мога да направя за моите братя българи оттатък границата“. Учителя сложи на масата една раница, напълни я с беседи. Знаех, че листче българска литература не можеше да се пренесе, беше много строго. Слязох на Царибродската гара и прегледвачката ме вкара в една стая. Изгледа и мене, и раницата, без да я отвори, и са­мо ми рече: „Хайде, иди кот матер“. Българските младежи ме посрещнаха с радост, взеха книгите и заплатиха всичко с динари за братството.“

      През 1920 г. Учителя с група братя отишли на „Сините камъни“ над Сливен на лагер с палатки. Една сутрин, след като направили молитвата и посрещнали изгрева на Слънцето, Учителя обявил пред всички: „Днес ще пристигне една важна деле­гация от София“. Приятелите го запитали каква е тази делегация и откъде има известие за нея. Той им рекъл: „Аз разбрах по облаците, че ще има такава делегация“. Няколко часа по-късно сестра Паша тръгнала от лагера на „Сините камъни“ да си дойде в София. Когато стигнала на гарата, спрял софийският влак и от него слезли трима души. Те отивали при Учителя на лагера на „Сините камъ­ни“. Сестрата им съобщила, че Учителя ги чака, а те се учудили откъде знае, че идват, понеже на никого не били казали. Сестрата отпътувала, а те поели пътя към лагера.

Пристигнали там и един от тримата - гимнази­ален учител, час и половина говорил на Учителя в палатката му в присъствието на другите двама. Мисията им се състояла в това, да го убедят да не се връща вече в квартирата си на „Опълченска“ 66, защото хазяинът на къщата бил обвинен в неморал­ни деяния. След като ги изслушал, Учителя само с няколко думи разбил на пух и прах цялото им красноречие. После добавил: „Затова, че си позво­лихте да коригирате Божественото, вие и тримата ще пострадате: единият от вас ще си замине до една година, другият ще изгуби богатството си, а третият ще остане на старини в самота и ще умре, изоставен от всички”.

Станало точно така, както предрекъл Учителя: единият за една година си заминал, другият загубил богатството си и се превърнал на последен бедняк, а третият останал самотник и почти изоставен от всички до края на живота си. Още докато били в палатката на Учителя, той им казал, че и тримата ще боледуват най-малко една седмица. Действи­телно, до вечерта и тримата се разболели от силна треска.

       Един брат направил малко прегрешение и всич­ки го укорили - това било на лагера в Търново. Когато Учителя отново отишъл в града на събор, лично поканил обвинения брат да дойде и той. На събора се провеждали наряди за молитва, но ни­кой не искал този брат да бъде в неговата група. Тогава Учителя го повикал и сам отишъл с него в градината да си направят молитвата.

     По време на един разговор между Учителя и един брат, по средата на думите си той му казал без всякаква връзка: „Борис ще покаже как ученикът трябва да държи изпита си“. После Учителя продължил разговора, който водел. По-късно братът спомена:„Аз тогава не разбрах думите на Учителя, но когато изправиха Борис (Николов) пред съда и чух неговите отговори в защита на братството, разбрах, че Учителя още тогава е видял всичко“.

 

МЪДРОСТТА

"Природата е разумна, съзнателна и жива и аз нямам право да разкривам тайните й, които ми е поверила и да давам ключовете й на хората, за да я ограбват. Туй, което ми позволи, ще го ка­жа, но ако не ми позволи, не казвам. Природата дава ключовете си само на тези, които са познали единството си с нея и са готови безвъзвратно да й служат.

Извън физическия свят има друг разумен свят, който взима участие във всичко, което хо­рата вършат. Та понякога вие се обезсърчавате, като мислите, че никой не се грижи за вас, че сте изоставени като някой кораб в пространството и трябва сами да се грижите за себе си. Не, това не е вярно. Това е едно заблуждение."

УЧИТЕЛЯ

     Цигуларят Петър Камбуров разказва следната история: „Близо година и половина - две си пишех с една есперантистка от Рига. За да осмисля тази кореспонденция, аз започнах да изпращам резюме­та от беседите на Учителя на есперанто. Тя ги пре­писваше и изпращаше в 17 държави. Американците много ги харесали, та й изпратили 29 долара, за да си купи циклостилна машина и да улесни рабо­тата. В едно писмо сестрата ми съобщи, че иска да дойде в България и молеше да попитам за това Учителя. Запитах го и той ми каза: „Ще й пишеш да не идва в България, защото тук няма условия за нея. Ако дойде при нас, работата с превеждането на беседите, която сте започнали за Бога, ще спре веднъж завинаги.“

      Едно лято Учителя беше на Седемте езера, аз отидох там и му показах снимка, която бях получил от Рига. На нея бяха петдесетте души от курса на П. Пампоров, между които моята кореспондентка бе отбелязана с №13. Помолих го да каже нещо за нейната личност. Той каза: „Тя има една мисъл, едно желание, което не е постигнала на младини и иска сега да го постигне“. За нея не каза нищо пове­че, а се спря на момичето, отбелязано с № 12: „Тя произхожда от един старинен род, съществуващ от 1000 години“ - и започна да описва нейните поло­жителни душевни качества. Но аз пак му обърнах внимание на № 13 - на моята кореспондентка. Той рече същото: „Тя има някои младежки чувства и въжделения, които не е постигнала на младини и сега иска да постигне“. Отново се обърна към № 12 и продължи най-подробно да описва характера й. Аз за трети път насочих вниманието му към мо­ята позната, но тогава Учителя ме напусна и си отиде, без да ми каже повече нито дума. Останах сконфузен, с чувството на човек, когото не разби­рат. По-късно тази сестра дойде в България, а с нея и момичетата от снимката - № 11 и № 12. Моята кореспондентка се върна в Латвия разочарована и работата, която бяхме почнали, се прекъсна зави­наги, както Учителят беше предрекъл. Другите две продължиха своето дело, като момичето с № 12 от снимката - Амелия Вайланд, стана ръководителка на Братството в Рига.

      Брат Д. С. е запомнил: „Бяхме на Бивака с Учи­теля и пеехме песента „Добър ден“. Той ни накара много пъти да я изпеем и все оставаше недоволен от нашето изпълнение. При всяко повторение каз­ваше: „Мисъл давайте, мисъл давайте!“ Най-после рече: „Сега добре я изпълнихте“. След това добави: „Знайте, че тази песен, както сега я изпълнихте с мисъл, ще върви подир вас или с вас цели петсто­тин години!“ Разбрахме, че всяко нещо, изпълнено с мисъл, остава за дълго време с човека.“

     През 1905 г. Учителя държал в Търново сказка по френология. На нея присъствала и сестра Елена Иларионова: „Читалищният салон беше препъл­нен. С редица примери Учителя доказваше, че с живота си човек гради бъдеще, събира капитали за строеж на тялото си и може да му даде форма спо­ред своите мисли и вътрешни духовни стремежи. Така че по външния вид може да се узнае животът на всеки един и да се определи неговият характер. Всички слушахме с внимание. След сказката само д-р Георгиев се опита малко да оспорва, но капиту­лира пред отговорите на Учителя. Тогава разбрах, че Учителя изнесе една велика истина, непозната дотогава и за мене, и за другите. Исках да му бла­годаря, но в многолюдното събрание не успях да се срещна с него.

На другия ден дойде един от приятелите - Ва­сил Узунов, гимназиален учител и ни каза, че Учителя желае да дойде у дома и да ни измери черепите. Със съпруга ми се зарадвахме много и с готовност го посрещнахме. Учителя измери черепите ни и с най-големи подробности ни описа точно характерите. Разказа ни много неща за онова, което сме преживели през годините. Запитахме го откъде знае всичко това, а той ни отговори, че ни­що не може да се скрие, защото не се губи. Всички постъпки на човека се отбелязват на лицето му, а също и в аналите на природата. Отговорни сме за всички свои мисли, чувства и действия и ще плаща­ме за тях. Това той доказа тъй ясно и неоспоримо, че повярвахме в тази истина.“

      Разказва сестра Е. И. „Привечер, тъкмо посре­щах Здравка и Драган Попови, Учителя излезе от стаята си и каза: „Много престъпления се вършат! Някои трябва веднага да бъдат изкупени. Знаете ли, че на протосингела Абаджиев жената ще си за­мине? Тя пометна заченато дете, а да пометнеш, това е голямо престъпление. Зачатието на детето изкупва греховете на родителите.“ И наистина след няколко дни научихме, че госпожа Абаджиева починала.“

      Един брат ми разправяше, че написал статия, в която се споменавал и Наполеон. В статията си братът писал за него, че е престъпник, а не гений. Веднъж на поляната край Изгрева Учителя го срещ­нал и го попитал: „Ти какво мислиш за Наполеон, престъпник ли е или гений?“ Братът отговорил, че смята Наполеон за престъпник. Тогава Учителя му казал, че Наполеон не е бил престъпник, а ученик на Бялото братство, изпратен в Европа да събори фео­дализма. В това отношение той изпълнил мисията си, но направил грешка, когато се обявил против Русия. Учителя казал на брата също, че Наполеон имал един астролог, който го ръководел и че кога­то обявил война на Русия, астрологът му изчезнал. Наполеон дълго се колебал, но тръгнал на поход. Когато англичаните го затворили на остров „Све­та Елена“, Наполеон казал, че не са англичаните, които ще го съдят, а неговите прадеди.

      На 27 декември 1960 г. брат Боев ми разправи и следното: „Един ден Учителя в частен разговор ми каза: „Христос, като отиде при гроба на Ла­зар, изпрати към него една силна любовна струя. Тази струя събуди Любовта в Лазаря, с което го възкреси.“

      Дядо Благо водел разговор с Учителя и го запи­тал за произхода на названието „българи“. Учителя пояснил: „Имало едно време едно царство, в кое­то хората много обичали Господа и го наричали с името Харния Бог. Оттам другите народи нарекли хората от това царство „богхари“. Така е произляз­ло името „българи“. Това царство е съществувало преди потопа.“

       Редове, написани от сестра Мария Райчева: „В салона се събирахме за беседа. Естествено, трябваше да имаме добри и красиви мисли. Вмес­то това в главата ми се породи негодувание към едно лице, чиито действия излагаха Учителя и Братството. Казах си наум: „Тези глупаци, тези идиоти само излагат Учителя и отблъскват външ­ния свят от Братството!“ Както винаги Учителя дойде за беседата точно в 5 часа. Пяхме, казахме молитвата и седнахме. Учителя ни изгледа и започ­на: „Тези глупаци, тези идиоти - не се говори така за братята!“ Той разтърси неодобрително главата си. Тонът му беше сериозен, строг, но не сърдит. Засрамих се от мислите си и пожелах да си взема урок завинаги. Аз бях може би единствената в са­лона, която разбра защо Учителя започна беседата си с тези думи.“

      Млад момък се влюбил в бедна и красива мома. Той много я обичал и тя го обичала. Дошло се до женитба, но по-големият му брат казал, че не му позволява, защото и двамата са бедни. Трябвало да намери мома от богато семейство. В младежа настъпило раздвоение. Той обичал момичето, но се съблазнявал от възможността да се ожени за богата мома, за да живее по-леко. В това проти­воречие не знаел как да разреши въпроса. Момъ­кът познавал една наша сестра, с която споделил притеснението си. Тя му казала: „Ела с мене, ще те заведа на беседата на Учителя и докато той говори, мислено ще му зададем въпроса - как да постъпиш“. Така и направили. Както Учителя го­ворел, в един момент погледнал към младежа и сестрата и казал: „Един млад момък обича една бедна девойка, но под чуждо влияние той се раз­колебава да се ожени за нея, защото му предлагат по-богата мома. Но той обича първата и се нами­ра в противоречие. Който си играе с онзи, когото обича, той сам ще пострада.“ След това Учителя продължил беседата. Младежът чул тези думи, но не си взел бележка от тях. Оставил бедната девойка и се оженил за богата мома. През целия му живот тя била все болна, непрекъснато ходела по лекари, а и децата им постоянно били болнави. Така и не видял бял ден.

ЧОВЕКОЛЮБИЕ

"Като се намираш пред някое слабо същество, ти изпитваш известна приятност и колкото и да си силен, си готов веднага да помогнеш на то­ва слабо същество. Ти си готов доброволно да му помогнеш. И като му помогнеш, изпитваш в себе си едно вътрешно разположение. Бог постъпваше така. Бог мине край някого и му казва: „Всичко ще се оправи! “

Много неща има, които могат да се кажат на хората, но все таки е опасно. Колкото и да е опасно, те трябва да знаят, че не е само сегаш­ното тяло, с което могат да се движат. Човек има друго едно тяло, с което вече може да изли­за от физическото си тяло и да се разхожда из пространството. Това всеки е проверил. Колко пъти вие сте сънували, че излизате вечер някъде и хвърчите! Гледате, тялото ви лежи на леглото, а вие с друго някакво тяло хвърчите из пространството. С кои очи виждате, че тялото ви лежи на леглото, а същевременно хвърчите някъде из въздуха? С кое тяло хвърчите? Ние чувстваме тия работи с духовното си тяло.

Когато казвам, че някои работи не могат да станат лесно, имам предвид физическото тяло на човека. Значи с физическото тяло на човека работите нe могат да станат лесно, но с духовното тяло лесно стават. С духовното тяло много работи, които минават за невъзможни, стават моментално. Невъзможните работи стават с духовното тяло, което е устойчиво."

УЧИТЕЛЯ

     Сам Учителя разказваше, че студентите в Аме­рика работели какво ли не, за да си изкарват прехра­ната. Веднъж, когато след работа получил известна сума, си купил нов костюм. Като се разхождал с не­го по улицата, срещнал един окъсан и беден човек. Учителя го спрял, поканил го у дома си, нагостил го добре и му подарил новия си костюм.

    Една сестра изпаднала в тежко душевно поло­жение от неразрешени лични въпроси, срещала непреодолими спънки и противоречия в себе си. В това състояние тя отишла на полянката на Изгрева и седнала под навеса. Било късно вечерта. Тя се чувствала изоставена и самотна, страдала, че ни­кой не мисли за нея и не влиза в положението й. Така прекарала повече от час и половина в скръб и плач. Към 11 часа вечерта откъм чешмата със зодиака, която беше на входа на полянката, се за­дала светлина от електрическо фенерче. Сестрата познала фенерчето на Учителя по осветяването, но не допускала, че самият той идва към нея. Изнена­дала се, когато светлината се отправила право към нея и видяла, че е дошъл Учителя. Той приближил до нея, осветил я с фенерчето и без да й продума, си отишъл. Тогава състоянието й се променило и тя се упрекнала за заблуждението си, че никой не мисли за нея. Тя разбрала, че Учителя вижда стра­данията на хората и на всички помага.

     Учителя виждаше нуждите на всички същества и често по невидими пътища помагаше, без дори те да разберат.

    Записал съм разказа на цигуларя Петьр Кам- буров: „През 1919 г. пътувах от провинцията за София, за да си заверя студентския семестър. Това беше през месец февруари, в една тежка зима с дълбок сняг и студ под минус 20 градуса. Влакът пристигна на софийската гара към 4 часа след по­лунощ. Имаше още няколко часа, докато се съмне. Всичко беше сковано в мраз и лед. Отидох на улица „Опълченска“, където живееше Учителя, като си правех сметка, че там все още може да има някой буден. Но когато пристигнах, всичко беше тъмно и аз не посмях да почукам на вратата. Реших да чакам, докато светне някоя лампа. Но студът бе­ше толкова голям, че поседях едва половин час и почувствах, че замръзвам. Тръгнах да почукам, но се притесних, че ще събудя Учителя и само допрях дръжката на вратата. Щом я докоснах, лампата на Учителя светна и след малко той тихо дойде до пътната врата и ми каза: „Не бива да стоиш навън, ще замръзнеш“. Аз изживях един върховен момент, в който видях как великият Учител се отзова на един нищо и никакъв човек и го прие в студената нощ. Помислих си: „Кой друг би направил това?“

Учителя ме заведе долу в столовата, събуди сес­трите и им поръча да направят чай, за да се стопля. Беше неделя и в 10 часа имаше беседа. След нея останах на обяд при Учителя, където се събраха двайсетина души приятели. Трапезата му винаги беше пълна с гости. Вечерта при него също имаше много хора, които си отидоха към 9 часа. Учителя се прибра в стаята си, а аз останах да спя на една ку­шетка в сутерена. В кухнята една възрастна сестра миеше съдовете от вечерята и тананикаше някаква мелодия от „Идилията“ на Учителя. Аз седнах на едно малко столче до печката, взех в ръката си кюмюрената лопата и машата и си представих, че свиря на цигулка. Казах на сестрата: „Ако имах цигулка, щях да изсвиря това, което тананикаш“. В това време се чуха стъпки от стаята на Учителя и той заслиза по стълбата. Аз съобразих, че може да влезе при нас и хвърлих лопатката и машата в кофата за кюмюр, за да не ме свари с тях в ръце. Той застана на вратата и без да влиза ме загледа право в ръцете и каза: „Искаш ли цигулка?“ Аз не можех да дишам от вълнение, но сестра Янакиева му рече: „Той беше взел лопатката и машата и си представяше, че свири“. Учителя каза: „Сестра, ела да ти дам една цигулка, да я дадеш на брата да си посвири“. Тя отиде горе с Учителя и ми донесе цигулка.

Аз я взех и се чудех как ще свиря, понеже е късно и ще безпокоя Учителя. Но докато прове­рявах струните, той слезе и ме успокои - да не се притеснявам. Свирих от 9 до 11 часа вечерта. През това време Учителя ми изсвири на няколко части своята „Идилия“ и аз я научих. След това ме накара да му изпълня народни хора и ръченици. На другия ден на обяда го запитах: „Учителю, бях убеден, че Вие знаете за стоенето ми пред вратата онази сутрин. Но защо не дойдохте да ми отворите, пре­ди да допра ръка до вратата?“ „Такъв е законът на Земята - каза Учителя. - Трябва един да поиска и друг да му даде, трябва един да похлопа, за да му се отвори. Детето трябва да проплаче, за да дойде майка му. Между вземането и даването има хар­мония. Само когато единият поиска и другият му даде, тогава се проявява Любовта. Ако единият не иска, а другият не дава, тогава Любовта не може да се прояви. Това е своего рода насилие. Затова трябва да почукаш, за да ти отворя.“

       Един човек заминал за Америка, като оставил в България жена и дете. Там той се оженил за друга и не искал да се върне в родината. Жена му в Бъл­гария писала, молела го да се прибере, но той не се обаждал. Тя чула за Учителя и отишла при него да го пита какво да прави. Той я изслушал и казал: „Не се безпокой, мъжът ти ще се върне“. От този ден при българина в Америка започнал да се явява един стар човек с брада, с дълга коса, хубаво обле­чен и настойчиво го убеждавал: „Жена ти и детето ти в България те чакат, ти трябва да се върнеш!“ Мъжът отначало упорствал, но човекът всеки ден отивал при него и му повтарял все същото с още по-голяма настойчивост. Най-после човекът решил да си дойде. Купил си билет за парахода и като се качил на палубата, срещнал там възрастния, който го карал да се върне в страната си. И по пътя про­дължавал да му напомня, че жена му и детето му в родината го чакат.

Когато преминали българската граница, възрас­тният човек се изгубил някъде и мъжът не го видял повече. Като си отишъл у дома, разказал всичко това на жена си. По описанието тя се сетила, че старият трябва да е бил Учителя. Един неделен ден казала на мъжа си да се разходят в боровата гора край София. Тя лека-полека го довела до Изгрева. Влезли в двора пред салона и видели Учителя. Мъ­жът възкликнал: „Ето, този човек беше, който ме накара да си дойда!“ Тя го запознала с Учителя, а мъжът попитал: „Не бяхте ли Вие в Америка, и не бяхте ли Вие, който ме заставихте да си дойда?“ Учителя спокойно му отговорил: „Аз отдавна бях в Америка. От дълги години не съм напускал Со­фия.“ На връщане от Изгрева жена му пояснила, че великите посветени имат способността еднов­ременно да бъдат на различни места по Земята и даже извън нея.

      Бедна жена с няколко деца и без работа била много измъчена и като не намирала изход от поло­жението, решила да изпие сода каустик, за да умре и да се отърве от неволите си. Тя наляла отровата в една паница и тъкмо се готвела да я изпие, при нея влязъл човек, взел съдината от ръката й и по­питал: „Какво правиш! Защо искаш да умреш?“ Тя му отговорила, че е без работа и без средства, че няма как да изхранва децата си, отчаяна е от всичко и затова е решила да сложи край на живота си. Човекът й казал: „Твоята работа ще се оправи и положението ти ще се измени“. И действително след тази тайнствена среща тя си намерила работа и се спасила. Един ден случайно дошла на Изгрева и видяла Учителя. Веднага разбрала, че той е бил човекът, който я спасил.

     Сестра Куна П. Христова е запомнила един раз­говор с Учителя: „Един път когато бях в София, живеех на квартира в града и за беседите сутрин ставах рано и отивах на Изгрева. Учителя, като чу за сутрешните ми страхове, каза: „Не се плашете, когато идвате от града към Изгрева, вървете по средата на пътя!“ И добави: „Всякога, когато има беседа, аз бдя върху пътя, за да няма никаква опас­ност за тези, които идват“.

     Когато веднъж Учителя бил с Братството на летуване в Рила, приятелите ни преживели след­ното: както винаги на планината, вечерно време палели големи огньове, пеели песни, а понякога Учителя говорел. Учителя седял между двама бра­тя, греел се на огъня и слушал песните. Изведнъж той наклонил главата си към един от тях, сякаш заспал. Всички забелязали това и стояли учудени. Един брат се сетил да види колко е часът - било десет вечерта. След три минути Учителя изправил главата си и всички облекчено въздъхнали, че не се е случило нищо лошо с него. Запели отново. Учителя продължил да разговаря, сякаш нищо не е било. Никой не посмял да попита за случилото се, но и никой не могъл да си го обясни.

На другия ден към десет и половина преди обяд пристигнала група от 16 братя и сестри, ко­ито тръгнали предната вечер от град Дупница. Някой им показал нов, по-кратък път към езерата, но като вървели по него, се стьмнило, те се обър­кали и изгубили посоката. След като се лутали в безизходица, най-после един брат предложил да спрат и да се помолят на Учителя, за да им помог­не по някакъв начин да излязат от това положение. Всички се съгласили, спрели и започнали заедно да четат молитва, като отправяли силно мисълта си към Учителя да им помогне. Веднага след мо­литвата съзрели, че сред мрака блясва светлина и ясно видели Учителя, който с пръст им посочил къде трябва да вървят. Те поели натам и намери­ли пътя, по който стигнали до лагера. Още когато блеснала светлината, някой погледнал часовника и запомнил, че е десет. Било времето, когато Учи­теля заспал край огъня на бивака.

      На Изгрева една сестра казала на Учителя, че ще отиде на Витоша, за да може да се уедини в съзерцание сред природата и да размишлява. Качи­ла се до Черни връх, но като се връщала, паднала гъста мъгла и тя изгубила пътя в гората. Лутала се насам-натам и се объркала още повече. Решила да се помоли на Учителя да й покаже пътя. Направила молитвата и изведнъж видяла Учителя пред себе си. Тя много се зарадвала и го попитала откъде е дошьл и как я намерил. Той я превел през мъглата в гората, извел я на пътя, показал й посоката, в която трябва да върви. Още когато Учителя допшьл при нея, тя му целунала ръка, което показва, че той не бил видение, а е бил материализиран. Сестрата си помислила, че Учителя ще върви с нея през целия път. Но за нейна изненада след малко той изчезнал. Когато се върнала на Изгрева, отишла при Учителя и му разправила случая. Той се усмихнал и казал: „Винаги когато се намирате в затруднение, обаж­дайте ми се с молитва и аз ще ви помогна“. Има много такива примери в живота на Учителя.

      С група братя и сестри Учителя бил на гости у една сестра на Изгрева. Както разговаряли и си пиел чая, из един път Учителя, без да пуска чашата от ръката си, затворил очи за минута-две и сякаш заспал. След като ги отворил, рекъл: „Показах пътя на един заблуден кораб в океана“.

       Един брат, машинист, заспал докато карал вла­ка. Изведнъж се събудил от рева на локомотивната свирка и видял, че Учителя натиска нейния лост, а композицията наближава следващата гара. Отво­рил уста да го заговори, но Учителя изчезнал.

     Един брат от София изпаднал в голяма мъка и вътрешна борба от неразрешени свои въпроси. Той отишъл на Витоша, към Драгалевския манастир, в гората, за да си поплаче насаме и чрез молитви и размишления да потърси начин да излезе от мъчно­тиите, в които попаднал. Отишъл далеч от хората, като си мислил, че не го разбират. По едно време, за негово голямо учудване, видял, че Учителя идва при него. Стреснал се и го запитал: „Учителю, как ме намерихте? Аз се скрих тук далеч от хората, за да се опитам да се справя с мъчнотиите си.“ Учите­ля му рекъл: „Това е задача, която ти сам трябва да разрешиш“. И добавил: „Еди-кога си, каквото ти се случи, аз ти го създадох пак като задача“. Припомнил му ред противоречия от живота му, които е трябвало да разрешава, като му казал, че все той му ги е създал.

     „Една година с две от децата си бях при Учите­ля - разказва един брат. - По това време голямо­то ми момче беше войник в Русе. Като си вземах сбогом, той ми каза: „Няма да си отиваш в село, а ще заминеш веднага в Русе. Там ще искаш да пре­местят момчето ти на друго място.“ Аз отначало упорствах и отказвах да замина, като обяснявах на Учителя: „Как с жена и две малки деца ще отида в Русе?“ Но той ми повтори строго и категорично, че трябва да тръгна. Каза ми също, че там ще на­меря брат Георги Димитров и той ще ми помогне. Послушах думите на Учителя и заминах за Русе с жената и децата си. Отидох веднага в казармата. Помолих часовия, който стоеше на вратата, да извика моето момче Иванчо и той го повика. Иван пристигна със съл­зи на очи. Попитах: „Какво има, защо плачеш?“

Той ми разказа, че бил намислил тази нощ да се убие, защото вършил някаква нелегална работа и като го хванат, може да издаде другарите си. Аз му се скарах и му рекох да не му минават такива мисли, че нещата ще се оправят. След това отидох при брат Георги Димитров и му разказах всичко. Оказа се, че друг брат бил полковник в този полк. Г. Димитров отиде при него и му казал, че Учите­ля е поръчал да изведе това момче от казармата. Полковникът бил в дома си и по телефона наредил в казармата да му доведат сина ни. Няколко войни­ци го докарали под стража. Полковникът пуснал войниците да си отидат в казармата, а Иванчо задържал при себе си като ординарец. По такъв начин го спаси.”

Това било преди 9 септември 1944 година. След 9 септември този брат, полковник, изпаднал в неми­лост и военен съд го осъдил на смърт. Тогава брат Руси и Иван се застъпили за него, като казали, че е помогнал, когато Иван бил обвинен в нелегална работа. Успели да оставят полковника на доживо­тен затвор. След известно време бил помилван и освободен. Така Учителя спасил два живота.

       През 1942 г. една вечер в квартирата на брат от Изгрева станало нелегално събрание на ко­мунисти. След като се разотишли, протоколите останали у брата. Братът легнал да спи, едва се унесъл и започнал да сънува, че Учителя идва при него, побутва го и му казва: „Ставай веднага и изгори тези книжа!“ Братът не обърнал внимание на съня. Наново заспал и отново видял насън, че идва Учителя, разтърсва го още по-силно и още по-строго му нарежда: „Веднага ставай, нали ти казах, изгори книжата!“ Братът и този път отдал видяното на своя страх и пак не направил нищо. Заспал отново. Учителя дошъл трети път, смушкал го толкова силно, че братът усетил дори болка, и с много строг глас заповядал: „Ставай веднага! Казах ти: изгори тези книжа!“ Тогава братът се вдигнал, събрал листовете с протоколите, натурял ги в печката и ги изгорил. Щом свършил това и тъкмо да си легне, на вратата се чули силни удари, а отвън - шум и гласове. Били полицаи. Влезли и му казали, че имат съобщение за проведено неле­гално събрание и нареждане за обиск. Обърнали цялата къща, заплашвали го да каже за събранието и да даде протоколите, но като не намерили никак­ва следа, си отишли. По такъв начин бил спасен животът му.

     През 1926 г. съборът стана в София - разказва Петър Ст. Камбуров. - Учителя предприе екскур­зия с братството до Мусала. Аз бях в София с брат си Марин и работехме с конете и каруцата. Поради дошлото тогава голямо наводнение каруцарите бедствахме и бяхме доста задлъжнели. Марин реши да отиде с групата на Мусала. Обадих се на Учителя, че искам и аз да тръгна с тях. Той ми нареди: „Не, ти няма да дойдеш с нас, трябва да останеш тук!“ След малко поднових молбата си, но Учителя повтори: „Не, ти трябва да останеш тук!“

Опитах трети път, а той ми рече: „Ти ще останеш да пазиш квартирата на „Опълченска“ 66”. Когато за четвърти път отидох да го питам, внезапно ме за­боля десният крак и ме се поду ходилото. Учителя извади един галош и ми го даде. Махнах обувката, превързах крака и обух галоша.

Автобусът с групата замина, а аз останах в София да вардя квартирата. През нощта сънувах някаква силна гръмотевица и се събудих, но раз­брах, че не било гръм, а някой силно чукаше на пътната врата. Станах, отворих и гледам нашето чираче - чука на врата и вика: „Бай Петре, коне­те се отвързали, отишли в една нива и я огазили! Стопанинът ги хванал и ги закарал у тях. Ако не отидеш на обяд да ги откупиш, ще ги продадат на търг.“ Аз веднага се облякох и тръгнах, а кракът вече не ме болеше. Чирачето ни Бончо ме заведе при човека. Конете бяха вързани в двора му и не бяха яли цяла нощ. Поиска ми 3 хиляди лева, но аз успях да го склоня за 500 да освободи конете. Тогава разбрах защо Учителя настояваше да оста­на в София.“

     Преди 9 септември 1944 г. професор Стефан Консулов бил мобилизиран и изпратен с войскова част в Беломорска Тракия. След събитията на де­вети се готвел да замине с частта си за България и издал заповед да се подготвят за тръгване на другия ден. Когато вечерта си легнал да спи, още буден, чул глас, без да има някой при него: „Ставай и веднага заминавай за България!“ Учуден, станал, огледал цялата стая - да няма някаква мистифика­ция, но нищо не открил. Бил силно разтревожен, но все още не искал да послуша неизвестния глас и си легнал отново. Едва изгасил лампата и същият глас още по-строго и настойчиво го подканил да стане и да тръгне за България. Този път той решил да послуша гласа, облякъл се, излязъл, намерил шофьора си и му наредил да приготви колата за път, защото веднага ще заминат за София. Преду­предил и фелдфебела, че тръгва незабавно, а частта трябва да поеме пътя сутринта в 8 часа, както бил наредил вече.

Малко след заминавате на Консулов, дошли части от народната войска, които искали да го арестуват, но не го намерили. На другия ден вой­сковата част поела за София и когато пристигна­ли, фелдфебелът намерил Консулов и му разказал какво се е случило след заминаването му. Така Учителя променил събитията и спасил живота му. Тази случка е помогнала за духовното пробуждане на професора и той започнал да се замисля върху проблеми, които дотогава отричал. От убеден ма- териалист станал усърден спиритуалист. Консулов написа книга, в която въз основа на научни факти доказва съществуването на невидимия свят. Докол­кото си спомням, тя носеше заглавието „Наука и религия“.

      По време на бомбардировките през 1943 г. един брат бил наблюдател в метеорологичната станция в София. Понеже бил много ревностен при изпълнението на службата си, когато трябва­ло да прави наблюдения не се съобразявал с това, че имало въздушна тревога и не гасял лампите. Германците забелязали, че свети по време на тре­вога и приели това като сигнал за противниците. Арестували го и се готвели да го разстрелят. В този момент притичал един български майор и застанал между германците и Игнат - така се казвал братът наблюдател. Майорът им казал, че има български съдилища, които ще го съдят и го закарал в един участък. Братът обяснил, че не е давал сигнали, а си е гледал служебните задължения и го освободи­ли. По същото време Учителя е бил в Мърчаево и точно в този час започнал да пита къде е брат Иг­нат и какво прави. В продължение на десет минути говорел все за него и насочвал мислите на всички към брата метеоролог.

      Брат Петко Христов от Шумен бил с трудоваци в Шуменско и след работа замръкнали в едно село. Всички войници и офицери били разквартирувани, само за него не останала квартира. Той отишъл в близката гора да се помоли. Било през зимата. По време на молитвата му се явил Учителя и му казал в коя точно къща да отиде и да преношува, защото там ще го приемат. Той отишъл в посоче­ната къща, където действително го приели много любезно, като очакван гост.

      Една сестра често преживяваше случилото се с нея: „Баща ми беше в Турция, в Мала Азия, в една болница. Учителя знаеше, че е тежко болен. Една вечер дойде един брат и ми каза: „Учителя те вика“. Веднага изтичах при него и още от вратата попитах: „Учителю, да не е станало нещо с баща ми?“ „Ще провериш“ - ми отвърна той спокойно. Аз отново: „Учителю, кажете ми какво е станало с баща ми, да няма писмо?“ Той повтори: „Ще провериш!“ И както седях срещу него на стола, видях над Учителя едно болнично легло и на него баща ми, който леко обърна главата си към мен, погледна ме и като че се поусмихна. Аз извиках: „Жив е, жив е!“ „Кой е жив“ - ме попита Учителя. „Баща ми е жив!“ Учителя ме погледна: „Казах ти ще провериш“. Баща ми оздравя и живя дълги години след това.

     Учителя гостувал у една сестра, чийто син не бил в Братството. Синът се връщал от града и бил с цигара в ръка. Като излязла да го посрещне, сестрата му казала да не пуши, защото Учителя е в къщата. Но Учителя се обърнал към майката и я помолил: „Не се сърди, нека си пуши, той ми е приятел“, извадил кутия цигари и ги подарил на сина.

      Учителя застъпваше тезата, че всеки е свобо­ден да направи своя избор, да стигне до една идея сам, а не да му се налага.

        Сестра Елена от Търново помни една история от своето семейство: „Като правехме къщата, бях­ме задлъжняли на една наша сестра, която беше добра сама да ни предложи пари. Притеснявахме се, че не можем да ги върнем в срока, защото имах­ме дългове и към други. Току-що бяхме изпратили Учителя на път за София. Аз си поплаках, а Ко­стадин, мъжът ми, от честолюбие сякаш заболя. Учителя схванал нашето положение и се върна от Горна Оряховица. Свари ни смутени и натъжени. Зачудени го попитахме защо се връща, влак ли няма? Той ни отговори: „Не, но вие се смутихте, че сестрата си иска парите“. На сутринта сестрата дойде и каза, че сме задлъжнели и на банката и па­рите й може да пропаднат. Тогава Учителя й рече: „Аз ще ти ги върна“. Тя се засрами и се отказа да иска парите сега. След няколко дни Илия Стойчев повика Костадин да работи в Русе и с първата зап­лата върнахме дълга си преди срока.“

      Сестра Славка Кайрекова си спомня: „Бях в София да купувам стока за амбулантната си тър­говия. Една сутрин отидох рано на Изгрева, на полянката за паневритмия, но нямаше още никой. Повъртях се и тръгнах да си отивам. На връщане при чешмата ме срещна Учителя и ми каза: „Ти си дошла за стока в София и понеже не ти стигат 4 хиляди лева, аз ще ти ги дам и след шест дни ще ми ги върнеш“. Съгласих се, защото бях ан­гажирала стока точно за толкова пари. Платих я и заминах за някакъв панаир. За три-четири дни продадох всичко и направих оборот за около 100 хиляди лева, какъвто не съм правила през цялата си търговия дотогава, а и след това. Успях да изплатя дълговете, които имах, и да върна навреме парите на Учителя. Разбрах, че с даването на парите той ми е дал и своята благословия.“

      По времето, когато преследваха евреите и бя­ха започнали да изселват някои от тях, Учителя извикал брат Лулчев и му заръчал: „Ще отидеш при царя и ще му кажеш да не позволи нито един евреин да бъде изселен вън от границите на Бълга­рия!“ Брат Лулчев отишъл в двореца, търсил царя, но никой не знаел къде се намира той. Върнал се при Учителя и му обяснил, че не може да намери царя. Учителя настоял: „Ще отидеш при царя и ще му кажеш каквото ти заръчах“. Брат Лулчев заминал втори път и пак никой не го осведомил къде е царят. Върнал се при Учителя и казал, че отново не успял да го намери. Учителя влязъл в долната стая, останал там пет минути, излязъл и казал: „Иди в Кричим!“ Брат Лулчев отишъл там и наистина намерил царя, който много се изненадал как са го открили. Лулчев му предал, че Учителя го пратил с поръчение да не позволява да изселват евреите вън от България.

        Веднъж, когато Учителя бил в Сливен, Брат­ството направило екскурзия до Сините камъни. Майката на Мария М. много искала да отиде на екскурзията и й било мъчно, че не може, защото била болнава и много слаба. Учителя я поощрил: „Ще вземеш едно магаре и ще дойдеш“. Тя намери­ла магаре, качила се на него и вървяла лека-полека подир другите. Животното се изморило, почнало да изостава, уморила се и тя, станало й мъчно, че е изоставена след другите. В това време чула няка­къв шум зад гърба си, като от вятър, обърнала се и видяла зад себе си Учителя, който минал покрай нея и продължил напред. А до този момент той бил някъде в началото на групата. Сестрата окураже­на продължила пътя. След известно време отново изостанала и пак изпаднала в мрачно настроение. Повторило се същото: чула зад себе си шум като от вятър, обърнала се и видяла Учителя, който правел движения, сякаш тласка нещо напред, бързо минал покрай нея, без да й продума нищо. Така тя стигна­ла до Сините камъни заедно с другите. По-късно, в трудни моменти от живота, винаги си спомняла за Учителя, който с жеста си я насърчавал: „Върви напред, аз съм с тебе!“