"НЕОБИКНОВЕНИЯТ ЖИВОТ НА УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ" - РАЗКАЗИ НА ОЧЕВИДЦИ (ЧАСТ 3)

С МОЛИТВА И ПЕСЕН

"Понякога едно и също е казано в един смисъл, а друг път — в друг. Всичко трябва да се сведе към едно общо понятие за Любовта. След това от Любовта трябва да преминете към понятията за знанието, за Божествената Мъдрост и Истина­та. Това са три свята, където всеки ден трябва да влизате, за да придобиете нещо от Любовта, като дружите с нея. Или казано другояче: да дружите в душата си с разумните, с любещите същества. Защото любещото същество е един съвършен човек, който, за да помогне, ще даде най-хубавото, което има в душата си. Не да се жертва — съвършеният човек никога не се жерт­ва. Той няма защо да се жертва, жертвата е за Земята. Съвършеният човек има всякога желание да помага, а пък това е достатъчно. Дръжте в ума си това: дружете със съвършените съще­ства! Но някой ще каже: „Как да ги намерим? “ Някои от вас се срамуват да се молят. Цяло из­куство е да се моли човек!"

УЧИТЕЛЯ

През Втората световна война, по време на го-лемите бомбардировки над София, брат Д-ски бил при Учителя на разговор и когато си тръгнал, той му поръчал: „Ще ти дам окултни формули, написа¬ни на листчета, които ще поставиш на различни места в града, в къщи на твои познати“. Братът не полюбопитствал да види и прочете формулите, но останал с впечатление, че са стихове от псалмите. Учителя му казал още: „Следи да видиш, че къщи­те, в които поставиш тези формули, няма да бъдат засегнати, дори около тях да падат много бомби и много други къщи да бъдат разрушени“. Братът поставил листчетата с формулите в къщи на раз­лични места в града и след бомбардировките сам проверил - нито една от тях не била пострадала, макар около тях всичко да било разрушено. Била доказана голямата магическа сила срещу злото и разрушенията, която притежавали окултните фор­мули, дадени от Учителя.

Един брат споделил с Учителя, че по време на бомбардировките го било толкова страх, та не могъл да чете 91 (90) псалом наред, а го забравил и го казвал разбъркано. Учителя му рекъл: „Няма нищо, 91 псалом е с толкова голяма сила, че една дума само да произнесеш от него, пак ще подейства“.

Една сестра си спомня от детството: „Когато баща ми тръгваше за фронта, отиде при Учителя да си вземе сбогом и той му казал да сложи едно Евангелие в джоба си, от лявата страна, до сърцето. На фронта куршум попаднал точно срещу сърцето му, но се ударил в Евангелието и не проникнал в тялото. Така баща ми беше спасен от смърт.“

Брат Г. Овчаров е записал своите спомени от войната през 1917 г.: „Бяхме на южния фронт, на позиция край отвесни скали. Ние стояхме на висо¬кото, а неприятелят - долу. Излъчвахме постове да пазим и наблюдаваме врага. Една вечер бях на един от тези скрити постове. Подпрян до скалата, виждах лагера на чуждите войници. По едно време ми се стори, че отдолу приближават хора. Помис¬лих си, че ако не събудя другарите си, неприятелят ще дойде и ще ги плени. Ако ги събудя и се разшу¬мят, отсреща ще стрелят и може да ги убият. За момент си спомних за Учителя и си казах: „Зад мен стои целият полк, а аз съм в двоумение - как да постъпя?“ В този миг във въздуха, през лъчите на луната видях Учителя и чух гласа му: „Няма ни¬що!“ Повтори ми: „Няма нищо, не се безпокой!“ После образът му се изгуби.

Събудих другарите си и те почнаха да пълнят пушките. Бяха готови да стрелят, но началници¬те ги спряха. Предложих да отида сам напред и да разузная какво е това придвижване. Слязох по стръмнината до мястото, където ми се стори, че има хора. Като наближих, видях, че ме е заблудила висока папрат, раздвижвана от вятъра. След някол¬ко месеца ми дадоха отпуск и отидох в София при Учителя на „Опълченска“ 66. Първият му въпрос беше какво ново има на фронта. Много исках да го попитам за явяването му пред мене на поста, но не смеех. Той ме заразпитва за дома, за братята в Ямбол, за баща ми, а аз все исках да отворя дума за явяването му, но от неудобство се отказах. На тръгване му подадох ръка, а той ми каза: „В случай на нужда пак ме повикай“. Тогава попитах Учителя истина ли е това, което ми се случи преди месеци. Той ми отговори: „Да, вярно е и при втори случай пак ме повикай!“

 

През Балканската война мъжът на сестра Елена - Костадин, бил на фронта. Тя разказва: „Един ден Учителя ми рече: „Еленке, и без Костадин можеш да живееш“. Аз го загледах учудено и уплашено го попитах: „Защо, Учителю, ми говорите така, да не би Костадин да е убит!“ „Не - отвърна той - но Костадин е в голяма опасност.“ Тогава заплаках: „Искам Костадин да се върне жив и здрав, как ще живея сама в света!?“ Учителя помисли няколко минути и ми рече: „Добре тогава!“ В този момент влезе Драган Попов и повика Учителя настрана да му собщи, че гърците са заградили няколко наши полка в Пирин планина, от които и Костадиновия. Учителя отново помисли и след малко каза: „Няма да падне и косъм от главата на Костадин и всички ще се освободят“. Като се върна след време, Костадин разправи, че били здравата заградени, но по чудо се спасили.”

Брат Иларионов бил на фронта през 1913 го-дина. Учителя бил в Търново и живеел в неговата къща. Един ден Учителя излязъл от стаята и съоб¬щил на сестра му, че брат Иларионов нещо не е добре. Сестрата започнала да плаче и през сълзи нареждала на Учителя, че без брат си не би могла да живее. Учителя й рекъл: „Нима не можеш без него?“ В това време Иларионов, който бил офицер, заедно със своите войници бил обграден от гърците. Учителя отишъл в стаята си, забавил се 10-15 минути и като се върнал, казал на сестрата: „Не се безпокой, всичко ще се оправи!“ Какво се случило на фронта? През нощта в обръча, който заграждал нашите войски, се отворил проход и войниците се изтеглили през него, без да ги забележат гърците. След това заели добра позиция в Кресненското дефиле и от своя страна обградили гърците. До битка не се стигнало, защото пристигнало съобщение, че е сключено примирие и е издадена заповед за спиране на боевете.

По време на Балканската война брат Георги Куртев бил на фронта като фелдшер. По войската плъзнала холера и всички бягали от заразените. Тогава Георги призовал желаещите войници от дружината да се притекат с него на помощ на болните. Гарантирал им, че никой от тях няма да се разболее от холера. Няколко войника отишли с него и обслужвали болните цели 7-8 месеца, без да се заразят. По това време от страх лекарите обикаляли с кон покрай болницата и отдалеч давали наставления за лечението. Тогава брат Куртев получил писмо от Учителя, в което прочел: „Не се плаши от нищо, аз виждам всичко. Помагай на болните и ние ще ви подкрепяме.“

Като офицер брат Никола Гръблев служил в Търново. Един ден препускал на кон някъде над моста на Янтра. Конят бягал лудо и от буйство се насочил не към моста, а към едно място встрани, където имало дълбока пропаст. Братът видял опасността, нямал време нищо да направи, а само мисле¬но извикал към Учителя: „Учителю, помогни ми!“ Мигом усетил, че някаква сила дръпнала юздите на коня и той се насочил към моста. В това време по него минавала жена и конят връхлитал право срещу нея. Но за чудо тя се навела, конят я прескочил и жената била спасена. По-късно Кольо Гръблев научил, че по време на премеждието Учителя бил на гости някъде по Изгрева и пиели чай. Изведнъж той си затворил очите за минута-две. После ги отворил и съобщил: „Кольо Гръблев беше в опасност, спасихме го“. Присъстващите погледнали часа и записали деня. Когато Кольо Гръблев дошьл в София, попитали го какво е станало в този ден и час и той разказал горната случка.

Своите преживелици разказва брат Никола Гръблев: „През 1922-1923 г. като граничен офицер служех в Делиормана. През зимата бях за нещо в София и разправях на Учителя, че Дунавът е замръзнал, защото времето е страшно люто, и от Румъния и Карпатите в България преминават много вълци, едри като магарета. Тогава Учителя ми предложи: „Ето една възможност да провериш и изпробваш смелостта си! Ще излезеш нощно време в дванайсет часа без никакво оръжие и ще отидеш там, където знаеш, че има вълци. По такъв начин ще опиташ храбростта и вярата си.“ Отговорих: „Учителю, има толкова много вълци, че непременно ще ме изядат!“ Той ми отвърна кротко: „Няма да те изядат. Щом аз те пращам, няма да те изядат, стига да си достатьчно смел, да не се уплашиш, ще минеш сред вълците и нищо няма да ти направят.“ Аз се примирих: „Приемам задачата, която ми дадохте, Учителю“. Но само като си помислех за нейното изпълнение, сърцето ми почваше лудо да бие. Ето какво се случи после в Делиормана.

През една бурна зимна нощ бях при началника ми, който се намираше през няколко села от моя пункт. Реших да се прибера през нощта, за да изпълня задачата на Учителя. Началникът и жена му ме убеждаваха да остана да спя у тях, защото рискувам да ме разкъсат вълците, но аз упорито настоявах на своето, качих се на коня да поема в тъмнината. Началникът ми хвана юздата, за да ме спре и убеди да се върна. Но в един миг, когато той отпусна юздата, аз сритах коня и се понесох по пътя. Около дванайсет часа през нощта край мен беснееше страшна буря и виелица, а аз наближавах едно междинно село към моя пункт. Знаех, че около него има много вълци. Снежните вихри бяха толкова силни, че вместо за час, бях изминал пътя дотам за няколко часа. Край селото отдалече забелязах глутница от 10-15 вълка, която идваше право срещу мене. Още преди да тръгна, бях нап¬равил дълга молитва, бях изрекъл всички окултни формули, които знаех, и оттогава всякакъв страх беше изчезнал от сърцето ми. Когато видях тичащите насреща ми вълци, не се уплаших, но конят изцвили и се дръпна назад. Аз го пришпорих да върви напред. В този момент вълците ни наближиха и се нахвърлиха върху коня и мен. Но за почуда, сякаш нещо беше затворило устата им и те само мушкаха с муцуните си коня по корема и по врата. Скочиха и върху мен, но нищо не можаха да ми направят. Конят побягна в галоп и глутницата изостана зад нас. Влязох в селото и там вече се поколебах дали да продължа пътя си по-нататък или да остана да пренощувам в стаята на кметското наместничество. Дръпнах юздите на коня да го отправя към общината, но той упорито извиваше глава към пътя за моя пункт. Тогава го оставих, като си помислих: „Ти си по-умен, ти ме води по-нататък!“

Конят пое пътя към моя пункт и на разсъмване се озовахме в селото живи и здрави. После научих, че през същата нощ по този път се движил на кон един войник със сабя и пушка. Нападнали го вълци и въпреки съпротивата му, го разкъсали. След седмица една нощ трябваше да отида от моя пукт до границата, за да проверя постовете. На излиза¬не от селото, войниците се загрижиха: „Господин капитан, не отивайте, защото около нас има много вълци и ще ви разкъсат“. Но аз им заповядах: „Приберете се в поста и не мислете за мене!“ Тръгнах пеш през снега. Не бях изминал и стотина крачки и насреща ми се зададе вълча глутница. В този момент изпитах чувството, че се срещам с близки приятели и сякаш ми се искаше да се хвърля и да ги разцелувам. Минах невредим през глутницата, без да се обърне дори един вълк да ме погледне. Стигнах благополучно до границата. Имах и други подобни срещи с вълци, но тези са достатъчни, за да покажат как работи Божественото чрез Учителя.

Брат Христо разказва, че като офицер отишъл при Учителя и му казал, че иска да подаде оставка, понеже считал военната служба за несъвместима с учението. Учителя му рекъл: „Ще си стоиш там на мястото, има да изпълняваш една важна задача!“ През септември 1923 г., когато стана въстанието на комунистите и земеделците, изпратили брат Хрис¬то в едно село да ръководи потушаването на бунта. Мъже били наизлезли край селото с брадви, вили и колове и чакали войската. Христо спрял войниците си на известно разстояние, отишъл при селяните и ги придумвал: „Защо сте излезли с тези брадви и сопи? Приберете се по къщите си, никой от вашето село няма да стане жертва, няма и да ви разпитвам. Иначе ще пусна войската и ще ви избием.“ Селяни¬те послушали, прибрали се и никой не пострадал. Тогава братът разбрал, че това е задачата, която Учителя предвиждал да изпълни.

По време на една от войните приятел, който бил на фронта, си дошъл в София в отпуск и отишъл при Учителя да го види. Той бил военен музикант. Разговаряли и по едно време Учителя извадил тескта на „Пред Теб припадаме, Господи!“, написан от един брат и му казал да съчини музика, за да стане песен. Изтекъл му отпускът и братът се върнал на фронта. Там се заловил по текста да пише музика. Докато работел в палатката си, се завързало сражение между българите и сърбите. При него връхлетял свещеникът на полка и извикал: „Сърбите настъпват и гранати хвърчат около нас, да бягаме!” Но братът останал в палатката, продължил работата си и завършил нотирането на песента. Когато се върнал в София и отишъл при Учителя да му занесе нотите, той му казал: „Ако не пишеше музиката на тази песен, когато падаха гранати около палатката, и ти щеше да пострадаш. Тази музика те спаси.“ Учителя изрекъл това, преди братът да е казал каквото и да било.

СКЕПТИЦИТЕ

„Казвам: който и да се опита днес да изнесе истината, той всякога ще бъде подозиран. Във вярващите има едно подозрение. Като те чуят да говориш, веднага ще те попитат: „ Ти какъв си? “Ако отидеш в една евангелистка църква, ще те попитат евангелист ли си—ако си евангелист, ще те приемат. Ако отидеш в една католическа църква, ще те попитат католик ли си — ако си католик, ще те приемат. Човек трябва да има някакво име, но името не създава човека. Човекът създава името.”

УЧИТЕЛЯ

Такава беше по характер сестра Веселка, че мъчно вярваше. Тя често казваше, дори и пред Учи­теля: „Аз съм Тома неверни!“ Съмняваше се и в него. Но дълбоко в себе си имаше желание да се случи нещо, което да я убеди да вярва в Учителя. Тя споделяше, че самата пращала такава мисъл на Учителя с думите: „Ти си Учител и разполагаш с възможности, можеш да ми дадеш някаква опит­ност да повярвам“. Една година, като била на Из­грева по време на събора, присъствала на беседа. Учителя стоял зад катедрата и говорел. Сестрата си казала наум: „Много хубаво приказваш, но аз все пак се съмнявам!“ В този момент изведнъж от очите й сякаш паднало перде и тя видяла Учителя в огнено кълбо, самият той целият греел като слън­це. Косите му били като слънчеви лъчи, брадата му излъчвала сияние, обагрено в най-различни цветове. От лицето и цялото му тяло избликвала и вибрирала светлина. Сестрата си помислила, че това е някаква халюцинация, потъркала си очите, да не е задрямала, дори се ощипала, за да се събуди. Но картината не се променяла. През цялото време Учителя кротко я гледал, без да спира беседата си. Сестрата огледала другите около себе си, но разбрала, че те не виждат същото. Колко време е продължило това, тя не може да определи. После картината се изгубила и сестрата видяла Учителя така както всички го виждали. Помислила си: „То­ва е някаква халюцинация“. В този миг Учителя погледнал право към нея и леко се усмихнал. Ко­гато сестра Веселка отишла при него и му разка­зала преживяването си, той се засмял: „Още ли си неверни Тома?“

На една беседа, докато Учителя говорел, човек от публиката си помислил: „Ама че шарлатанин!“ Понеже Учителя минавал от въпрос на въпрос, думите му се сторили шарлатанство. Учителя го погледнал право в очите и казал на всеослушание: „Аз не съм шарлатанин и мошеник, а отговарям на въпросите на присъстващите“. Човекът, който си помислил това, потънал в земята от срам. Той сам ми е разправял този случай.

Един брат от провинцията, който не бил виж­дал Учителя, много искал да го срещне, но нямал пари, за да дойде в София. Той имал богат съсед, чието момче се разболяло тежко и според лекари­те било обречено на умиране. Съседът поискал от нашия приятел, който тогава бил и кръстниковист, да го заведе при Учителя. Приятелят ни отгово­рил, че няма пари. Богатият човек му обещал да плати всички разноски. По това време Кръстников беше издал една книга, в която беше подредил по класове всички духовни хора и на първо място беше поставил себе си, а Учителя - по-долу. Бра­тът взел тази книга със себе си и си помислил със съмненпе: „Ако Дънов е действително Учител, аз ще държа книгата в ръката си, той ще ми я поиска, ще отвори точно на мястото, където пише за него, и ще прочете“. Тръгнал от Хасково и с богатия си съсед допгьл при Учителя. Когато влезли в двора на „Опълченска“ 66, където живееше Учителя, има­ло голяма опашка от хора, които чакали да бъдат приети. Двамата си казали: „При толкова много хора кога ли ще дойде нашият ред?“ Малко след като разменили тези думи, Учителя се показал на вратата и за тяхна почуда наредил: „Нека двамата от Хасково дойдат при мен“. Учителя посъветвал бащата на болното момче какво да прави, за да го излекува. След това се обърнал към нашия приятел и смеейки се, го запитал: „Ти какво искаш?“ Посег­нал, взел книгата от ръцете му, отворил точно на страницата, на която пишело за него, прочел, пак се засмял и му върнал книгата. От този момент хасковецът стана наш ревностен брат.

В първите години от дейността на Учителя, тък­мо да започне лекцията в един провинциален град, на вратата на салона се изправил някакъв човек и се разкрещял: „Ей, ти там, на сцената, защо заблуж­даваш хората, че има някакъв Господ? Никакъв Бог не съществува, ти си въобразяваш!“ Учителя спокойно отговорил: „Аз ще ти докажа, че има Господ!” - и започнал сказката. Докато говорел, не се случило нищо особено. През нощга, като си легнал човекът, заспал, но се събудил от ужас - леглото му се движело из стаята заедно с него. Той си разтъркал очите, да не е сън, но се убедил, че е буден и веднага се сетил за думите на Учителя: „Аз ще ти докажа, че има Господ!” Мъжът започнал да се моли: „Моля ти се, господин Дънов, вярвам, че има Господ!” След тези думи креватът се прибрал на мястото си. Човекът не могъл да заспи до сутринта и още рано отишъл в хотела, където бил отседнал Учителя, за да му каже: „Извинете г-н Дънов, вече повярвах в Господа!” После му разказал какво е преживял през нощта.

Слави Камбуров е брат на Никола и Стефан Камбурови. Никола и Стефан бяха в Братството, а Слави беше широк социалист и материалист по убеждение. Един ден той се заканил пред братята си: „Само да се срещна с вашия Учител и на бърза ръка ще го оборя!” Той мислил, че Учителя е няка­къв книжник като него и с диалектически доводи може да го обори. Един ден, когато Учителя при­стигнал в Стара Загора, там били и тримата братя.

Отишли при него и Слави влязъл с надутостта на учен, който има амбицията да опровергае Учите­ля. Учителя го приел и повел с него разговор за четирите степени на съзнанието и за четвъртото измерение. Слави Камбуров не бил чувал за тези работи и се объркал, не успял на нищо да възрази. Учителя му говорил повече от два часа. От този момент Слави влязъл в Братството и даже е дър­жал сказки и писал статии за Учителя и окултната наука.

Като офицер брат Т. Б. бил на фронта и трябва­ло по важна работа да си дойде в София. Случката ми разказа самият той. Отишъл при генерала да му разреши отпуск, за да си дойде. Генералът, щом го видял, му казал: „Ти си добър офицер, известен си в цялата артилерия, но не мога да се начудя как си се увлякъл по тоя Дънов!” След това генералът отправил няколко заканителни думи срещу Учите­ля, като добавил, че ще се справи с него. Надсмял се: „Нима мислиш, че той знае какво говоря аз?” Братът огтоворил: „Да, аз вярвам, че той знае какво вие говорите сега”. „Аз ти се чудя на ума - казал генералът - но хайде, върви, на добър път!”

-    Братът дошъл в София и се срещнал с Учителя. След като говорили дълго по свои работи, братът тръгнал да си отива, но бил изненадан, че Учителя дотогава весел и добре разположен – изведнъж станал сериозен и дори строг: „Кажи на твоя гене­рал, че аз зная всичко каквото говори, и да си за­тваря устата, защото може да му се случи нещо“.

Като се върнал на фронта, братът се представил на генерала. Той най-напред го попитал: „Е, ходи ли при твоя Учител?“ Братът отговорил: „Да, ходих и без да му кажа нищо, той рече да ви предам, че знае всичко, което сте ми говорили и да ви предупредя друг път да не се отнасяте така, защото можело да ви се случи нещо лошо“. В този миг генералът се сепнал, отдръпнал се някак си и поискал потвърж­дение: „Нима наистина знаеше какво съм ти гово­рил?“ „Да, без да му кажа нищо, той ми заговори с много строг тон за вас.“ Оттогава генералът никога не говорил пред брата против Учителя. След една година умрял от сърдечен удар.

Цигуларят Петър Камбуров имал едно вълну­ващо преживяване: „Беше през 1921 година. Полу­чих съобщение от пловдивските братя да отида в града им, където Учителя ще изнесе във военния клуб лекция за гражданите. Във влака се срещнах с ямболци и бургазлии, а в Пловдив ни разкварти­руваха по къщите на братя. На другия ден салонът беше претъпкан с хора. Аз бях с няколко приятели в средата на редовете. Беседата си, която беше на тема „Влиянието на светлината върху телата“, Учителя започна с думите: „Когато материални предмети стоят в изба, където слънчевата светлина не прониква и температурата е под нула градуса, те са в замръзнало състояние и в тях няма никакъв разлагащ процес. Но ако слънчевата светлина про­никне в тази изба, тогава предметите почват да се разлагат и да миришат. Същото може да се каже и за човешките мозъци. Когато проникне в тях Боже­ствената светлина и топлина, те отначало почват да се разлагат и миришат, докато туй, което в тях се разлага, изчезне и остане онуй, върху което може да гради Божественото.“

Като каза Учителя това, млад мъж скочи, стъ­пи на един стол и извика: „Господа, човекът, който стои на сцената, е черен магьосник. Той умори майка ми, не го слушайте!” След това си седна - беше през два реда през мене. Учителя продължи да говори. Аз забелязах, че като каза тези думи и седна, лицето на човека се измени, ръцете му се изкривиха, започна да прави гримаси и изпадна в конвулсии. След това пак се изправи на стола и се провикна: „Господа, аз дълбоко съжалявам за думите си, които казах преди малко. Човекът на сцената не е черен магьосник, а е светия. Не мога повече да остана в салона, защото Христос ме пъде оттук! Дълбоко съжалявам за думите си и искам прошка!“ Човекът слезе от стола и излезе. В салона настана смут, чуваха се думи за и против Учителя. Редакторът на вестник „Юг“ също се качи на стол и извика: „Господин Дънов, тези теории ги проповядвайте в Патагония, а не между нас!“ Друг се обади за друго, подвикнаха трети и четвърти, в салона се вдигна голяма врява.

Учителя стоеше на сцената и спокойно слуша­ше. По едно време си вдигна ръцете, публиката се умири и той продължи. Беше вече към края на беседата и в един момент се чу глас откъм задната врата на салона - беше същият мъж, когото Хрис тос изпъди. Той извика: „Господа, ако ние приемем и приложим учението на този човек, на този Учи­тел, светът и животът на Земята в 24 часа ще се променят!“ След думите му Учителя продължи: „Аз мога на всеки от вас да кажа кой какво мисли и какво чувства в дадения момент“. Тогава един поп скочи: „Аз искам да ми кажеш какво мисля!“ Целият салон се развика, видгна се голяма врява и вече нищо не можеше да се чуе. Настана голям безпорядък, а вътре сигурно имаше 2 хиляди ду­ши. Една сестра се втурна напред, за да защищава Учителя, но други я блъснаха и тя залитна. Аз се обадих да кажа нещо за Учителя, но една голяма ръка се стовари върху главата ми, събори шапката ми и чух: „И ти ли си от тях!“ Най-после Учителя успя да вземе думата. „Приятели, мога да кажа всичко на попа, мога да кажа всичко на всички ви, къде е вашето благоденствие мога да ви кажа. Вие постъпихте ли по правилата на благоразумието? Аз приемам всички хули, които изсипвате върху мен и благодаря за тях. С тях аз ще наторя моите ниви и градини, а на вас оставям моята Любов.“ Като каза това, Учителя си тръгна.

ЗЛОЖЕЛАТЕЛИТЕ

„Христос казва: „Блажени сте, когато ви го­нят, защото голяма е вашата заплата на Небеса­та “. Ще ви обясня дълбокия смисъл на тези думи: като посеете едно житно зрънце, то започва да гние — нападат го много врагове — микроби, но щом излезе нагоре, към светлината, огрее го Слън­цето, враговете му се разбягват. Следователно и вас трябва да ви гонят, за да излезете нагоре. Христос като казва: „Блажени гонените!", под­разбира, че блажени са онези, които израстват, пущат коренчета, листа, цветове, плодове, за­щото голяма е тяхната заплата, когато дойде Господ и намери узрели техните плодове.”

УЧИТЕЛЯ

Било по време на един от съборите в Търново. Появили се много оси, които смущавали братята и сестрите по време на храна. Един ден Учителят като гледал как осите нападат хората по масите и из двора на вилата, направил някакви движения и произнесъл думи и формули. За минути всички оси от масите и двора се събрали на едно място и застанали като мъртви. Учителят ги побутнал, но те сякаш не проявявали признаци на живот. След това той направил други движения и изрекъл други думи, от което осите се размърдали, хвръкнали, избягали и повече не се появили през цялото ля­то. След тази случка Учителя заявил: „Мога да направя същото с всички врагове на Братството, но не искам“.

Някакъв студент, който чул за Учителя, решил да отиде на Изгрева, за да се подиграе с него. Със своята скрита мисъл влязъл в салона по време на беседа, но изпаднал в паника като усетил, че една мощна сила го подела сякаш на ръце и изхвърлила навън. Нямал време да разбере как станало това.

През месец май 1936 г. един ден следобед, към четири часа, в града на Изгрева дошъл някакъв чо­век, вероятно изпратен от враговете на Братството и търсел Учителя. През целия този ден Учителя бил сериозен, строг и напрегнат. Малко преди случ­ката при него имало сестри, но той ги изпратил да си отидат по домовете. По това време при Учителя дошъл брат Иван Каващщиев. Двамата влезли в големия салон. Пред салона братя чистели масите от боята. Изпратеният човек потърсил Учителя в долната стая, намерил я заключена и като видял, че никой не му отваря, започнал да удря по стък­лото, счупил го и си наранил ръката. После видял Учителя в салона, влязъл и започнал да го удря с юмруци по главата. Понеже ръцете на побойника били наранени от счупеното стъкло, дрехите на Учителя се напръскали с кръв. След доста удари нападателят избягал. На другия ден видяхме лицето на Учителя в синини. След време един полицай довел побойни­ка при Учителя, за да пита какво наказание да му наложи. Той отговорил:„Аз му прощавам“. Побой­никът се извинил и искал прошка. Тогава Учителя добавил: „Аз ти прощавам, но моли се Господ да ти прости!“ Това се случило през месец май. През юни се проявили последиците от побоя. Отначало Учителя се затруднявал при движение на дясната си ръка, после и на десния крак. По-късно се затруд­нил и говорът му. След Петровден се организирало летуването на Братството в Рила. Тръгнали на 4 юли. При пътуването Учителя с мъка се движел, влачел крака си, на места дори залитал. Когато стигнали до Вадата и тръгнали нагоре, един брат на кон посрещнал групата, за да качи Учителя, но той отказал и продължил пеша.

През дните на лагера Учителя трудно ходел и приказвал. Не се качил на Молитвения връх и не държал беседи, но постоянно правел разходки, интересувал се от всички, които идвали на бива­ка, следял четенето на беседите, паневритмията, изобщо целия братски живот. На 12 август сут­ринта Учителя изведнъж се променил - болестта изчезнала, движел се свободно, говорел без затруд­нения. През деня спокойно отишъл на изворчето, обиколил лагера, а вечерта присъствал на общия огън. В целия лагер било празник. Известно време след завръщането от бивака една сестра се обър­нала към Учителя: „Вие ни учихте, че при болест трябва да се качваме на планината, дори ако сме в състояние само да лазим дотам. Вие направихте точно това.“ Учителя отговорил: „Трябваше да се даде пример.“

По повод този побой Учителя казал, че имало заговор да поставят адска машина под салона и по време на беседа да ликвидират Братството. Като научил за това, той се помолил на Бога да отмени зловещото събитие, а само той да понесе страда­нието. Ето от какво дошъл побоят.

Често викаха Учителя на следствие в Дирекци­ята на полицията. Един път, след като го разпитал някакъв началник, го завели пред горящата пещ и го заплашили: „Ако не се откажеш от учението си, ще те хвърлим в огъня!“ Учителя спокойно му отговорил: „Ако е волята Божия, ще ме хвърлите. А от учението си не се отказвам!“ След още ред закани и въпроси го пуснали, защото нямало за какво да се хванат.

„В последния ден на събора през 1922 г. трябва­ше да си тръгваме към 10 часа сутринта. Учителя също се беше приготвил, но малко преди това той спря и се обърна към нас: „Идете си, аз ще дойда сам“. После седна под беседката, подпрян на ча­дъра, който почти всякога носеше със себе си. До дома му трябваше да го придружат някои хора, които искаха да го почакаме. Но като разбрахме, че това не е по желанието на Учителя, си тръгнах­ме. Учителя остана сам под беседката. Повикал брат Ватев, който щеше да нощува в колибата, и го предупредил: „Като дойдат, не се противи, отвори им навсякъде да разгледат“. Братът не разбрал кои ще идват и защо така му говори Учителя, но след няколко минути видял, че войска огражда колиба­та. В двора влязъл офицерът Харлаков с няколко войника и попитал: „Къде е Дънов?“ Братята ни­що не отговорили, а Учителя седял на мястото си. Офицерът грубо поискал да види тайната стаичка, за която поповете били разгласили, че там се вър­шат безобразни работи. Братята Ватев и Ковачев отворили стаичката, в която влизахме със свещен трепет само за молитва. Пред офицера се разкри­ла духовната мистична обстановка, подредена с изтънчен вкус. Осветена от седем кандила, които денонощно горяха, пред него сякаш засияла голя­мата величествена картина с образа на Бога. При тази гледка офицерът се почувствал недостоен да прекрачи прага. Надникнал от вратата, навел глава и си излязъл. Приближил беседката, изправил се пред Учителя и го попитал: „Ти кой си?“ „Аз съм Дънов“ - му отговорил Учителя. „Ти си аресту­ван!“ - му рекъл офицерът и го повел с войниците към казармата.

Ние се бяхме прибрали и вече се събличахме за лягане, когато братята от колибата дотичаха изплашени и съобщиха: „Учителя е арестуван!“ Костадин се облече набързо, повика брат Иван Деветаков и Костадин Петков и отидоха в казармата. Успели да влязат в канцеларията безпрепятствено и видели Учителя седнал на едно кресло, а до него братята Ковачев и Ватев. Костадин казал на адю­танта Харлаков: „Господин Дънов ми е гостенин и вие нямате право да го арестувате!“ Какво друго са разговаряли не зная, но Учителя и братята си дойдоха веднага. На другия ден някои от братята си заминаваха по домовете, понеже съборът беше свършил, и идваха да се сбогуват с Учителя. Ние с Величка Ватева и Величка Стойчева бяхме пригот­вили хубав обяд за всички. Тъкмо бяхме насядали край масата и по обичая си казвахме молитвата, брат Деню Цанев дойде задъхан от бързане и пре­дупреди: „Учителю, веднага трябва да си заминете от Търново, иначе ще Ви изпратят по етапен ред!“ Без да е взел една хапка от обеда, Учителя събра багажа си и бързо се приготви за тръгване. Предаде ми тефтерчетата и други неща, които винаги носе­ше със себе си, и ми каза да му ги върна, когато отново се срещнем. На тръгване аз и сестрите се разплакахме от притеснение. Учителя се изправи пред нас и ни запита: „Защо плачете? Запазете вътрешния си мир и за нищо на света не го наруша­вайте, даже и на парчета да ви късат!” След като го изпратихме, никой вече нямаше желание да се храни. До вечерта прекарахме в разговор за Учите­ля. На другия ден разбрахме, че той си е заминал за София спокоен и весел. Но оттогава правеше съборите в столицата и нямаше желание да идва в Търново.“ Споменът е на сестра Елена.

Учителя бил във Варна и една сутрин изля­зъл с група приятели да посрещнат слънцето на Ташлъ тепе. Като се връщали към града, двама полицаи, подтикнати от свещениците, поискали да го арестуват заедно с цялата група. Повечето от хората се разбягали. В това време се намесил един наш приятел, офицер - Н. Гръблев, който искал да спаси положението, но станало така, че се наложило да минат направо през лозята. Там стражарите арестували Учителя и го повели към градоначалството. По пътя минали покрай къщата, където Учителя бил на квартира, и той помолил стражарите да му разрешат да се отбие и да си вземе друга шапка, понеже бил със старата. Но полицаят не му позволил, а го ударил с приклада на пушката по гърба и му извикал да върви напред. Като научил това, Гръблев поръчал на адютанта на началник-гарнизона да следи какво ще се случи с този полицай в продължение на един месец. Не минали и трийсет дни и адютантът му съобщил по телефона в граничната застава, където служел Гръблев, че същият този стражар бил убит на един селски събор - опитвал се да разтърве двама биещи се. Когато Учителя се явил при началника, той му казал, че иска само да го види, бил много любезен и го освободил веднага.

Веднъж Учителя бил повикан в Обществена безопасност на разследване. Следователят покрай другото му казал: „Вие, господин Дьнов, отмъщава­те на Вашите противници, така пишат вестниците. Които са се закачили с Вас, са умирали ненадейно.“ Учителя спокойно му отговорил: „Аз не отмъща­вам, а благославям. Но какво съм виновен аз, ако една малка пеперудка иска да изгаси с крилцата си един голям огън? Аз съм един голям Божествен огън и който се опита да го изгаси, сам ще изгори в него. Аз нямам никаква вина!“ Следователя под­скочил от стола: „Ама Вие се заканвате, господин Дънов, и аз ще Ви арестувам!“ Учителя спокойно му отговорил, че не се заканва и му обяснил, че всеки, който отива против Божественото, ще по­страда. Привел му още един пример: „Представете си, че едно шише се удря в една канара, нали ще се счупи? Аз към канарата, Вие сте шишето. Ако се ударите в мене, ще се счупите. Какво съм виновен аз за това?“ Тогава следователят се нахвърлил ост­ро срещу Учителя, а той само му отговорил: „Ако не внимавате, след два месеца ще бъдете убит!“ След два месеца така и станало, сбъднало се това, което казал Учителя.

Когато беше най-голямата кампания във вест­ниците срещу Учителя и Братството, директорът на Обществена безопасност лично отишъл при него на „Опълченска“ 66 и с най-строг тон му заповядал да прекрати всякакви беседи и приеми, защото това се таксувало като заблуждение на обществото. Учителя го слушал спокойно в про­дължение на цял час. На тръгване директорът от­ново най-строго му поръчал да прекрати всякаква дейност. Учителя кротко го изгледал, усмихнал се и продумал: „Скоро ще имаш възможност да про­вериш, че и ти си от нашите“. Директорът много се ядосал, отново му припомнил заповедта си и си отишъл. Скоро след това обаче този директор бил обвинен във всевъзможни престъпления и бил осъден на смърт. Впоследствие смъртното наказа­ние било заменено с доживотен затвор. В затвора той се запознал подробно с беседите на Учителя и приел неговото учение. След седем и половина години го помилвали и освободили, а после станал редовен ученик на Учителя. 

Свещениците непрекъснато създаваха неприят­ности на Учителя. Под техен натиск на един събор дошъл офицер и му казал, че властите забраняват да говори на открито - можело, но само в салона. А хората били много и салонът не ги побирал. Учи­теля държал беседата на една поляна и говорел на тема „На открито и закрито“, като доказал, че са били на закрито. Изпратеният офицер останал до­волен от беседата и дори му благодарил.

Когато по време на бомбардировките през 1944 г. Учителя беше в Мърчаево, свещеникът в селото, заедно с група враждебно настроени хора, подел кампания срещу него. Подготвяло се да бъде пуснато електрическото осветление в селото. По този повод се събрало импровизирано събрание в кръчмата, на което присъствали и попът, и зле настроените към Учителя хора. Разгорещен от виното, попът заявил тържествено на събранието, че обявява война на г-н Дънов и се заканил да му отреже брадата и да го изгони от селото. Тогава кметът се обърнал към него и го поучил: „Недей се занимава с Дънов, той е добър човек и нищо лошо не е направил“. Но свещеникът още повече се разярил и настоявал на своето. Кметът останал огорчен и като се разотишли, се отбил при Учите­ля и му съобщил за заканите на попа. Учителя си замълчал и само казал на брата да не се безпокои и че всичко ще се уреди. След няколко дни се чуло, че свещеникът е тежко болен от някаква пневмония. След седмица си заминал за другия свят. Подир тази случка разгорещените глави, които подтик­вали попа да поведе кампания срещу Учителя, се смълчали и не се чули вече.

Следващия разказ е от брат Георги Куртев от Айтос. В първите години от живота на Братството в града местният свещеник говорел много против братята, сестрите и Учителя. По-младите, буйни и неулегнали, едва-що влезле в Братството, решили да набият попа, за да му дадат урок и да ги оста­ви на мира. Точно когато намислили това, брат Георги получил писмо от Учителя, в което той ги предупреждавал: „Вие искате да биете попа! Ако направите това, Небето ще вдигне блогословението си от вас, но ако претърпите, Небето ще си вземе бележка от вашето търпение и ще уреди работата“. Те се отказали от решението си и се случило след­ното: големците в града, които познавали брат Георги, чули, че попът постоянно говори против него. Без Георги да им каже нищо, извикали попа и му рекли: „Попе, ти едва вчера си дошьл в нашия град, а си подел кампания против Георги Куртев и неговите приятели. Ние от деца сме израсли с Георги и го познаваме по-добре от тебе. Затова те предупреждаваме повече да не се занимаваш с него или си вземай шапката и си отивай.“ От този момент попът престанал да напада братята.