"НЕОБИКНОВЕНИЯТ ЖИВОТ НА УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ" - РАЗКАЗИ НА ОЧЕВИДЦИ (ЧАСТ 1)

МИСИЯТА

"Някой казва, че много съм направил. Аз виж­дам, че много малко съм направил. Какво съм направил? Бих рекъл, че много съм направил, ако мога да туря ред и порядък в целия свят, всичките хора да бъдат щастливи. Сега хората се бият и аз седя и си казвам: много малко съм направил — не съм убедил тия хора да не се бият. Толкоз съдии има, осъждат праведни хора. Казвам: не съм ги научил на тия закони. Много адвокати защища­ват кривото. Много братя и сестри има, които не се обичат. Аз не съм ги научил да обичат. Колко работа имам да върша!"

УЧИТЕЛЯ

След седемгодишно следване в Америка Учите­ля се върнал в България и отседнал във Варна при женената си сестра Мария. За това време разказва дядо Петър: „Евангелистите от града оповестиха, че е пристигнал от Америка даровитият богослов Петър Дънов и ще бъде назначен за пастор при тях. Поканиха го в неделя да държи проповед в църквата им, но той не се яви, а отклони и пред­ложението за платено назначение. Мина известно време в очакване за евангелистите, те се ядосаха и започнаха да говорят против Учителя - че го мързи и затова не иска да се назначи на работа. Подмамен от тези приказки и слухове, аз попитах сестра му Мария — той още ли ще стои без работа, още ли ще го хранят наготово. Тя ме погледна: „Жалко, че и ти си се подвел по тия клевети. Бъдещето ще покаже дали ние храним Петра или той храни нас! И всички ще разберете това.“

Един спомен на сестра Елена: „Отидох да за­паля кандилото в горницата и да се помоля. Учи­теля свиреше на цигулката мелодии, които носеха душата във висините. Много братя и сестри със затаен дъх слушаха долу в беседката. Щом вля­зох в салона да премина в горницата, той веднага остави цигулката, изправи се пред мен, погледна ме в очите и ме запита: „Кого ме мислят, че съм? Обикновен човек - ям, спя, имам същите нужди като тях. Разходи се из салона и три пъти ми зададе все същия въпрос. Аз не знаех какво да му отговоря и мълчах. Малко по-късно, като се молех, той влезе, застана пред мен, едно сияние озари ста­ята и аз видях Христа в неговото лице. Попита ме: „Какво виждаш?“ В този миг сякаш нямах думи да му отговоря. След време му казах, че тогава той се беше изгубил и видях самия Христос.“

     

Сестра Елена Иларионова от Търново разказва за Димо - един войник, който веднъж видял Учи­теля в бели светли дрехи, коленичил, с вдигнати за молитва ръце. Образът му осветявал всичко наоколо. На сутринта Димо попитал: „Кой е и ка­къв е господин Андов? (така го наричал той). Аз дълго стоях на двора и наблюдавах прозореца му. Той не приличаше на човек, дрехите му блестяха като злато и светлината, която излизаше от него, осветяваше цялата стая.” 

Веднъж една сестра била по работа при Учи­теля и четяла нещо. Той прекъснал четенето й, като се обърнал към нея: „Виждаш ли този хаос в света?! Този хаос аз го създадох! Моята мисъл е мощна, моята мисъл е силна, тя ще преобрази света. Тя ще го преобрази и няма да остане човек в света да мисли криво, няма да остане човек в све­та да греши! Продължавайте четенето.“ Сестрата каза, че всичко било изречено с необикновено сми­рение. Това се случило през един от последните дни на 1943 година.

Брат Васил Долапчиев разправя, че един път, когато Учителя бил в Айтос, братята отишли при него на разговор. Между другото той им казал: „За да се уверите, че не съм като другите хора, като излезете навън, погледнете на изток и ще видите нещо, което ще ви обърне внимание“. След малко те излезли, погледнали на изток и видели една лен­та във въздуха - като дъга, а нямало нито дъжд, нито облаци, небето било съвършено чисто.

Райна Каназирева пише в спомените си: „По ед­но време между Братството в нашия град се пусна слух, че на млади години Учителя се бил годявал за дъщерята на Петър Тихчев. През 1918-1919 г. дядо Петър Тихчев посещаваше Братството в про­винцията със своите прекрасни и любвеобилни проповеди. Дойде и в нашия град. Гостува у нас. Казах му за слуха и го помолих да ми съобщи как­ва е истината по този въпрос.
        Дядо Петър започна да разправя: „Ще ти разка­жа точно откъде е произлязъл този слух. Бях еван­гелистки пастор в Свищов. При мене на квартира дойде да живее Петър Дънов, ученик в гимназията. Ние имахме две момичета, също ученички. Петър беше силен в училището, ученолюбив, честен, но много скромен и смирен. От училище се приби­раше право вкъщи, с часове четеше и свиреше на цигулка. Понякога общуваше и с дъщерите ми, ка­то разговорите бяха изключително около науката, музиката и т.н. Той живя три учебни години при нас. През зимата на последната година един ден моята баба ми дума: „Петре, Петърчо завършва гимназията, наближава време да си излезе от нас и аз мисля, че Бог ни изпрати този ангел вкъщи и не бива да го изпускаме. Затова ти иди при него и му кажи да го сгодим за нашата дъщеря.“ „Какво думаш, мари жено? - й рекох аз. - Момчето с нищо не е дало повод за такова нещо. Как ще му кажа, мен ме е срам! Не, не мога да му кажа, макар че и аз желая от сърце да стане това.“ От този момент бабата не ми даваше мира. Щом останехме сами и навива: „Дърто, ти не си добър баща, не мислиш за децата си! Ето, че изтърваваш това прекрасно момче, де ще намериш като него?“ И това се повта­ряше всеки ден и нощ. Аз изгубих търпение, станах нервен. Един ден й викам: „Разбери, не мога, срам ме е, но и не мога да търпя повече твоите упреци, затова обещавам от днес нататък да търся момент да се реша да му кажа.“ Почнах често да посеща­вам стаята му, опитвах се да отворя разговор на желаната тема, а той - дали се сещаше или нарочно го правеше - все отклоняваше към друго. Създа­де се една тежка, напрегната атмосфера. Точно в тези дни дъщерята, готвена за годеница, внезапно се разболя и за няколко дни почина. Петър не узна нашите разправии. След погребението й с болка на сърце викнах: „Ожени ли я, бабо? Не разбра ли, че това момче не е дошло на Земята да се жени!“

Брат Д. твърди, че Учителя му казал, че е хо­дил в Тибет, където изучавал окултна медицина, като добавил, че в първия семестър се усвоявала самодисциплината и възпитанието на физическото тяло.

Брат Петко Христов от Шумен разказал следно­то: „Когато Учителя беше интерниран във Варна и живееше в хотел „Лондон“, отидох от Шумен при него да го видя и да му занеса някои технически при­бори, за които ми беше поръчал. Междудругото Учителя спомена: „Интернираха ме тук, за да чуят и руските офицери за мене и за новото учение“. И добави: „Петко, тази земя аз съм я пребродил“.

Сред многото разговори с Учителя брат С. А. си спомня неговите думи: „Може да правиш много грешки и глупости в живота. Всичко ти разреша­вам, но не ти разрешавам да се съмняваш в мене!“ При друг случай Учителя му казал: „Вие мислите, че аз съм господин Петър Дънов? Не, отдавна, пре­ди 20 години Петър Дънов напусна това тяло и сега аз, който ви говоря, съм Духът на Истината.“

Брат Георги Радев Овчаров от Ямбол описва случай на събора в Търново през 1922 г.: „Група младежи бяхме събрани на едно място и разисквах­ме различни въпроси от идеите на Братството. Учителя беше на повече от 150-200 метра от нас и разговаряше с няколко възрастни братя. Забеля­зах, че той напусна групата изведнъж и се упъти към нас. Щом пристигна, без да е чул разговора ни, започна да говори по темата, която обсъждахме. „Аз мога да лекувам всички болести и мъртви да възкресявам, но това не го правя, защото няма ни­каква полза. Представете си, че застана сред София и започна да лекувам всички болни. Тогаз името ми ще се разчуе по целия свят и ще почнат да идват болни отвсякъде. Тогава няма да мога да си гледам работата. И като излекувам всички болни хора, как­во съм направил? Представете си, че взема едно прасенце, измия го, изкъпя го и го пусна. Какво ще направи то? Ще отиде пак да се потопи в гьола и пак ще се изкаля. Така е и с всички хора, които страдат от различни болести. Болестите са резул­тат от техните грехове и престъпления в миналото и ако аз ги излекувам без в тях да се е пробудил стремеж към духовен живот, те ще продължат да си живеят в своите грехове и още по-лоши болести ще ги сполетят. Има ли тогава смисъл да лекувам такива хора? За да се лекуват хората, преди всичко трябва да стане пробуждане на тяхното съзнание и да изменят начина си на живот. Значи в умовете на хората трябва да се внесат нови идеи, които да преобразят техния живот. Вие знаете какво беше казал Архимед на времето си: „Дайте ми опорна точка и с лост ще изместя Земята от нейната орби­та!“ Аз ви казвам: моето учение е този лост и ако ми дадете опорна точка, аз ще изместя орбитата на живота и ще го въведа в друг път.“

Учителя бил на гости у д-р Дуков. Домакинът предложил да отидат с файтон от града до Рилския манастир. Учителя се съгласил. Пътували дълго, но спокойно. Когато наближили манастира, на ня­какво много опасно място конете изведнъж спрели и се надигнали на задните си крака. Направили го няколко пъти и не искали да тръгнат. Доктор Ду­ков и жена му се изплашили, слезли от файтона и избягали настрани. Учителя обаче останал. Всички викали да бяга, но той не слязъл. След малко коне­те се успокоили, пътниците се качили на файтона, потеглили и започнали да разпитват Учителя какво се е случило. Той им обяснил: „Свети Иван Рилски дойде да ме посрещне и конете като го видяха, от радост започнаха да скачат“. 

МАГ

"Когато човек е свързан с добрите същества от трите свята — физическия, духовния и Бо­жествения — той става маг. Достатъчно е да удари с причицата си, за да постигне всичко, което желае. Той е свързан с живата природа и тя ще го слуша и изпълнява неговите желания. Затова той може да лекува всички болести, да възкресява мъртви, да вижда в миналото и в бъ­дещето, да увеличава и намалява плодородието и т.н. Както мъглите се движат постепенно и разкриват хоризонта, така и магът отваря за­творените тайни врати на природата и се ползва от всички нейни сили и блага."

УЧИТЕЛЯ

Учителя бил в един провинциален град. И както обикновено, в къщата, където гостувал, се събрали почти всички братя и сестри. След като разговаря­ли дълго, Учителя се отделил в друга стая малко да си почине, а братята и сестрите продължили приказката си по различни окултни и духовни те­ми. Дошли и до въпроса кой е Учителя и какви са неговите възможности. Доста от братята били чели някои окултни книги и знаели нещо за окултизма. Но това били първите години от живота на Брат­ството и учениците още не познавали Учителя. В разговора стигнали до мнението, че и той е човек като тях, но е много по-умен, понеже повече е чел. В този момент в стаята отново влязъл Учителя и ги попитал за какво приказват. Без да дочака отго­вора, се усмихнал и казал: „Вие разговаряхте за това кой съм аз и дойдохте до заключението, че съм човек като вас, само дето съм по-умен“. След това добавил: „Сега ще направим един опит, за да видите, че не съм като вас“. Казал им да заключат вратата и те го направили. Както стоял пред учени­ците, Учителя изведнъж изчезнал и им се обадил отвън, от коридора. Стаята била все още заключе­на. В следния миг той се появил пак вътре при тях, без да отключват вратата. Този опит се повторил няколко пъти.

Брат Тодор Чернев разказва друг подобен слу­чай. Една година на събора на Братството, група ръководители искали да се срещнат с Учителя и да си поговорят. Той бил в горната стая и им се обадил да почакат долу при стълбата. Чакали дълго и все гледали нагоре кога ще се появи Учителя. По едно време чули, че се отваря вратата на долната стая, до тях, Учителя се показал оттам и ги поканил да влязат. Никой не го е видял да слиза, а стълбището било единственият път надолу. Тогава разбрали, че е слязъл при тях по невидим път.

Такова преживяване имал и един друг брат. Той също чакал пред стълбата около два часа, след то­ва Учителя му се обадил отгоре да има търпение. По едно време чул стъпки зад себе си и видял, че Учителя идва от градината. Не го е забелязал да слиза, а бил до самите стъпала.

Към края на Първата световна война Учителя бил интерниран във Варна и живеел в хотел „Лон­дон“, на най-горния етаж. Една ранна утрин брат Манол Иванов и брат Борис Желев отишли при него. Брат Манол разказа: „Като стигнахме, Учи­теля се обади от прозореца, че ще слезе. Вратата на хотела все още не беше отключена. След малко ние видяхме Учителя при нас, а вратата не беше от­варяна. Приближих я - тя беше все още заключена. Учителя дойде при нас през затворената врата.“

По време на Първата световна война при Учи­теля пристигнали гости от провинцията и той ги извел на разходка в боровата гора, към Обсерва­торията. На една полянка ненадейно ги обградила полиция и поискали да арестуват Учителя. В съ­щия миг той изчезнал сред гостите и полицаите. Нашите приятели го търсили с поглед, но него го нямало. Полицаите си отишли, а гостите се върна­ли в квартирата на Учителя на „Опълченска“ 66. Намерили го седнал в столовата до масата да пие чай. Като ги видял, Учителя само се поусмихнал, без да им каже нищо.

Нещо подобно се случило с Учителя, когато веднъж бил задържан в полицията. Един брат оти­шъл да го търси и началникът му казал, че е под арест и в еди-коя си стая го пази полицай. Началникът отишъл с нашия брат до стаята и отворил заключената врата, за да извика Учителя отвътре. Но за голяма изненада на началника и на полицая, който пазел вратата, не намерили никого в стаята. Полицейският началник се развикал, че ще накаже полицая, защото не бил внимателен и задържани­ят избягал. Полицаят се оправдавал, че е стоял на поста си неотлъчно и никой не е излизал: „Нали видяхте, че вратата беше заключена?!“ Братът оти­шъл на улица „Опълченска“ 66 и намерил Учителя в столовата. И в този случай той само се усмихнал, без да каже дума.

Още една история в същата квартира на Учите­ля в София. В сутерена на къщата, срещу кухнята имаше друга стая. Разделяше ги коридор, в който бяха печката за готвене и чешмата. В стаичката срещу кухнята живееше сестра Василка. Една ве­чер при нея дошла сестра от провинцията и дълго си приказвали за учението и за Учителя. Увлечени, не усещали как времето тече. Ненадейно пред тях застанал Учителя, който живееше в стая на горния етаж. Носел им чиния с някакви плодове. Те се смутили, но Учителя ги успокоил и ги поканил да похапнат от плодовете. Поговорили малко и без да забележат, Учителя изчезнал. Тогава едната сестра упрекнала другата, че е оставила вратата на стаята незаключена. Но Василка казала: „Иди и провери ще видиш, че и сега вратата е заключена. Учителя е допгъл по друг начин.“ Под впечатление от това посещение те били възбудени и неспокойни. След половин час Учителя отново се появил при тях по този тайнствен начин и пак им донесъл нещо за ядене. Това се повторило още веднъж. Примерът показва, че Учителя не само може да преминава през стени и затворени врати, но може да пренася и предмети.

Брат Захари Желев бил свидетел на следното. В София при Учителя дошла група ръководители. След като разговаряли и свършили работата си, Учителя им казал: „Искате ли сега да ви почерпя с баница?“ Те отговорили, че не биха имали нищо против, ако се намери някъде хубава баница. След малко видели, че една тава се носи през простран­ството, влиза през прозореца на стаята и слиза на масата пред Учителя. Всички останали изумени. Учителя разрязал баницата на толкова парчета, кол­кото били хората и раздал на всеки. След като изяли баницата, Учителя се усмихнал: „Сега трябва да я платим“. Извадил пари от джоба си, поставил ги в тавата, тя се вдигнала и излязла през прозореца, откъдето дошла.

Учителя предложил една нива на Братството да се засее с жито. За тази цел той поканил брат от провинцията да я изоре и да посее. Братът до­шъл и Учителя му заръчал: „Ето ти един чувал с жито, изори нивата и я посей“. Братът изорал и за­почнал да сее, но по едно време видял, че житото се привършва, била останала още само половин крина, а имало доста незасято място. Учителя се­дял в средата на нивата и съсредоточено гледал на изток. Братът отишъл при него и му казал, че житото свършва и няма да стигне. Учителя сякаш не го чул и продължавал да стои така концентрира­но. Братът повторил казаното, но Учителя не му обърнал внимание. На брата му станало неловко повече да настоява и си помислил: „Ще сея докъ­дето стигне“. Продължил, но за голямо негово учудване житото в крината не намалявало, не се свършвало. Стигнало му за цялата нива. Той бил опитен земеделец и само като погледнел житото, знаел за колко земя ще стигне то. Невъзможно било при този случай да се излъже. Братът бил убеден, че в състояние на концентрация Учителя е умножил количеството на житото.

Една вечер Учителя гостувал на брат в София и останал там до дванайсет часа през нощта. По това време имаше полицейски час, след който ни­кой не можеше свободно да се движи из улиците. Братът, който бил военен, предложил на Учителя да го изпрати до дома му, за да не му се случи някаква неприятност. Но Учителя отвърнал, че ня­ма нужда да го изпращат и си тръгнал сам. Като излязъл на улицата, при Учителя отнякъде дошло едно полицейско куче, завъртяло се около него като край познат и тръгнало пред краката му. По пътя кучето обикаляло всеки пост и продължавало с Учителя. Той не се спирал при постовете, а и ни­кой не го питал какъв е, защото мислели, че щом е с полицейско куче, сигурно е някой от началници­те, които правят проверка. Само му отдавали чест и той отминавал. Като стигнал до „Опълченска“ 66, Учителя влязъл в двора си, а кучето изчезнало в нощта.

Когато с братя обсъждахме този случай, виж­дахме две възможности - случайност това не може да бъде. Първата вероятност е Учителя да е извикал с мисълта си кучето да дойде и да го придружава. А втората - кучето просто да е една мисъл-форма, която Учителя е материализирал, за да бъде видяна от полицаите. Чували бяхме за такъв случай с Леонардо да Винчи, който се е раз­хождал по улиците на Рим с един лъв. Лъвът е бил материализирана мисъл-форма.

Брат от провинцията решил да поиска една кни­га от Учителя. Мислено той изразил това желание. Един ден допгьл в София и отишъл при него. Още като го посрещнал, Учителя му подал книгата и му казал: „Ти търсеше тази книга и ми я поиска. Ето я.“

Брат Ламбо от Ямбол искал да види Учителя. Допгьл на Изгрева, но му казали, че днес той не приема никого. Братът много се разочаровал, защо­то дотогава не бил се срещал с него. Помолил мис­лено: „Учителю, ако е възможно, приеми ме, ако не - да си вървя“. След малко Учителя се показал на вратата и го повикал с ръка. Братът помислил, че вика други от многото хора там, но Учителя посочил към него. Брат Ламбо приближил и чул от Учителя: „Нали ме викахте, нали искахте да се срещнете с мене, елате!“

Сестра В. И. разказва следния случай: „През време на войната след 9 септември моят син зами­на за фронта и дълго време не се обаждаше. Аз отидох при Учителя, който по това време беше в село Симеоново и му разправих, че момчето ми е на фронта и от дълго време нямам никакво съ­общение от него. Попитах го какво е станало със сина ми. Учителя се наведе към земята и започна да чертае някаква окръжност, писа нещо, а после вдигна глава и ми каза: „Като си отидете в къщи, момчето ви ще бъде там“. Аз се зачудих, но повяр­вах на думите и му благодарих. Взех си сбогом и се запътих към дома. Когато стигнах, действително намерих момчето си там, току-що пристигнало и баща му поливаше да се умие. Значи Учителя е видял, че момчето си е дошло и ми го съобщи.

Сестра В. И. разправя и следната история: „Момчето ми замина в Италия на екскурзия и цял месец не ми се обади. Разтревожих се, отидох при Учителя и го попитах: „Учителю, момчето ми за­мина за Италия на екскурзия и ето вече месец не се е обаждал с писмо, какво става с него, да не му се е случило нещо лошо?“ Учителят помълча малко, загледа се в пространството и след това ми рече: „Не се безпокой, момчето ти е добре, трън няма да го убоде“. И наистина синът ми се завърна жив и здрав и като го попитах защо не се е обадил, та ни разтревожи с мълчанието си, той ме погледна: „Какво ще се тревожиш, с трън не се убодох!“ При тези думи аз трепнах. Той ме видя и попита: „Защо трепна така?“ Казах му за думите на Учителя.

Един брат се интересувал от някакъв въпрос, записал го на листче и отишъл на „Опълченска“ 66 при Учителя с намерението да му го прочете и да иска отговор. Но като влязъл, се смутил и се срамувал да извади листчето и да го прочете пред Учителя. Братът разказва: „Аз мълчах и Учителя също, никакъв разговор не водехме. Но докато стоях пред него, всички въпроси, които ме инте­ресуваха, ми станаха ясни - беше ми отговорено мислено на тях. Това беше един мисловен разговор с Учителя.“

С неразрешен въпрос отишъл при Учителя и друг брат. Той пък си спомня: „Аз знаех, че Учи­теля чете мислите на хората и затова не исках да му задавам въпроса устно. Хранехме се на маса­та. Учителя разговаряше с всички наоколо, а аз го гледах и мислено го попитах: „Учителю, ти знаеш моя въпрос, какво би ми казал по него?“ Изведнъж той се обърна към мен и започна да ми отговаря. Отговорът, който ми даде, беше буква по буква по онова, за което го питах наум.“

Към края на Първата световна война един брат се запознал с идеите в учението на Учителя. Вед­нъж получил отпуск и на връщане от фронта, преди да замине за родното място, минал през София, за да се види с Учителя. Решил, че като се срещне с него няма да му проговори, докато Учителя не го назове по име. Отишъл в дома на Учителя, казал, че желае да се срещне с него и той го приел. Братът седнал на един стол в стаята, а Учителя - срещу него. Учителя го заговорил, попитал го откъде иде, за какво е дошъл, как се казва, но той все мълчал. Учителя станал и излязъл от стаята. След десетина минути се върнал и отново го заговорил. Братът пак мълчал. Учителя излязъл повторно и се бавил пет минути. След това се върнал в стаята и доста строго му казал: „Симеоне, защо мълчиш?“ След като Учителя споменал името на непознатия му човек, Симеон започнал да разказва защо е допгъл при него.

За една група младежи разправя сестра Куна Христова от Шумен. Когато Учителя бил интерни­ран във Варна, няколко ученици чули, че той гледа на ръка и решили да отидат при него, за да им гледа. Но си наумили, че ако излъже, ще го набият. Между тях бил Елиазар Коен. Още като отишли при него, Учителя ги посрещнал смеейки се: „Вие се закан­вате да ме биете, ако не ви кажа истината!“ Те се смутили от прочитането на мислите им. Учителя започнал да разказва на всеки поотделно за живота му, за работата в училище. На двама от тях казал, че само си губят времето и ще повторят класа, а на Елиазар, че той ще свърши училището с отличие. Станало така, както предрекъл на всеки.

Жената на един брат от провинцията, пощенски служител, заболяла тежко. Връщайки се вечерта от работа в къщи, той веднага написал писмо на Учи­теля, в което разказал за болестта и искал съвет за лекуването. Сложил писмото в джоба си, сутринта да го прати препоръчано, за да замине бързо. На другия ден, като отишъл в пощата на работа, преди още да е пуснал писмото, пристигнала телеграма за него. С голяма изненада видял, че телеграмата е от Учителя и в нея той му дава съвет какво да пра­вят с болестта. Депешата била отговор на писмото, което още лежало в джоба му. Братът благодарил мислено на Учителя, веднага отишъл у дома си, приложил лечението, което той му дал и в скоро време жена му се подобрила.

На Учителя се оплакала една жена от Варна, че мъжът й много пие и не си гледа работата, в къщи само я ругае и бие. Животът й станал невъзможен. Тя помолила Учителя да й даде нещо, за да изле­кува мъжа си от пиенето. Учителя й казал: „Няма нужда от никакво лекарство - досега той е пиел, отсега нататък няма да пие“. Жената се върнала у дома, мъжът й я посрещнал и казал: „Жено, до­сега пиех, но от днес решавам да не пия!“ И така станало.

По времето, когато един млад брат, студент по математика, учил за изпит, силно го боляла петата на крака. Мястото се подуло и забрало. При момче­то пристигнала една сестра и му казала: „Учителя ме прати да ти предам, че сестра Дафинка си зами­на и ти възлага да уредиш всичко по погребение­то“. Братът й обяснил, че учи за изпит и главата му пламнала, а освен това кракът го боли. Зачудил се как ще изпълни поръчката на Учителя, но без да му мисли много, станал, облякъл се и тръгнал да изпълни възложената му задача. От този момент забравил за крака си и по пътя не вървял, а тичал, за да отиде в общината и на гробищата и да свърши каквото трябва. По едно време се сетил с изненада, че кракът не го боли и забелязъл, че отокът е спад­нал. Така свършил благополучно работата.

На връщане минал през Борисовата градина и когато наближил обсерваторията, изведнъж усе­тил, че силите му го напускат и не може да направи и крачка повече. Седнал до едно дърво, отпаднал и отмалял. Така стоял половин час. По едно време усетил, че силите му се възвръщат и отново бър­зо и леко поел към Изгрева. Посрещнала го пак същата сестра и му казала, че Учителя заръчал да върнат катафалката и да отложат погребението за другия ден, защото умрялата не била още излъче­на. Братът разбрал, че ако не му е станало лошо в градината, щял да завари катафалката и да откара сестрата на гробищата. Досетил се и чии сили са го спрели.

Интересен е случаят, чийто свидетел е Сте­фан Камбуров. В първите години от живота на Братството Учителя бил в Стара Загора. Като се разхождал по главната улица с няколко приятели, видели отдалече на тротоара един полицай да пази убит човек. Учителя само хвърлил бегъл поглед и казал на братята: „Този човек е убит, понеже е убил двама невинни хора“. След седмица същите братя, без Учителя, минавали край кантората на едно застрахователно дружество. Агентът им бил приятел и ги повикал да пият по едно кафе. Там имало още няколко души, които чакали по работа при чиновника, нещо по застраховките си. В раз­говора им станало дума за убития, когото преди няколко дни братята и Учителя видели. Един от присъстващите казал: „Аз познавам този човек. По време на Балканската война, когато нашите войски обсадиха Одрин, ние с него бяхме в една рота. Влязохме в едно от предградията на града и там нашите войници намериха две млади турчета по на 15-16 години и ги доведоха при ротния. Той даде заповед да бъдат убити. Войниците се съпроти­виха и никой не пожела да стреля, като казваха, че те са невинни деца и може да ги пленим, но не да ги убиваме. Тогава този, когото сте видели убит, излезе от редиците и каза, че той е готов да ги убие. Предадоха му ги и той ги застреля.“

Една година Учителя бил в село Койнаре, Белослатинско. Там на една улица срещнал селския свещеник. Учителя го заговорил и му казал, че изглежда твърде замислен. Свещеникът му отго­ворил, че е загубил 1000-левова банкнота, не се сещал къде може тя да бъде. Тогава 1000 лева бяха много нещо. Учителя му рекъл: „Не се безпокой. Иди си вкъщи. На твоята маса има една Библия. Отвори я на еди-коя си страница, там е твоята банкнота.“ Свещеникът отишъл бързо у дома си, отворил Библията и на страницата, която Учителя му посочил, намерил изгубената си банкнота.

Димитър Чернев разправя: „Веднъж брат ми Тодор Чернев беше на Изгрева и аз отидох да го видя. Там имаше и други ръководители и Учителя беше изнесъл телескоп да гледат луната. И аз се наредих да погледна. Като разглеждах с телескопа луната, усетих, че някой ме бутна по рамото. Беше Учителя, който ми каза: „Чакай, брат, да нагласим лещата!” Като ме докосна по ръката, усетих, че с мен става нещо особено - сякаш електрически ток мина през главата ми, обхвана цялото ми тяло, съзнанието ми се промени и почнах да гледам на света с други очи. Всичко наоколо ми се виждаше хубаво, светло, красиво - просто не може да се опише. И когато брат ми ме изпрати към града, аз все още продължавах да виждам тази красота и съзнанието ми беше светло и хубаво. Това като ехо продължи цели месеци.“

„Когато убиха Стефан Стамболов, Учителя бе­ше у нас в Търново - разказва сестра Елена. - Той ни съобщи: „Убиха Стамболов!“ Ние запитахме: „Във вестника ли пише?“ „Не, сега се извърши престъплението.“ По същия начин ни каза и за смъртта на министър Петков - в момента, когато бе станало деянието.”

Брат Н.Д. се връщал на Изгрева от града, минал през двора и се отбил в големия салон. От­някъде се появил Учителя, весел и тържествен, приближил към него и с вдигнат пръст, в знак на внимание, му казал: „Ти знаеш ли, че днес е най-великият ден?“ После се обърнал и излязъл. Учуден, братът започнал да мисли в какво може да бъде величието на този ден. Питал се какво ли е станало в света, дали не е подписан мир или нещо друго се е случило. Било 16 април 1942 година. Отишъл да търси вестници, но в тях нищо не отк­рил. Дълго след това, може би след 15 години, му попаднала една книга за атомната енергия. Като я чел, направило му впечатление, че на 16 април 1942 г. американски професор, който работел върху от­криването на атомната енергия, получил първата верижна реакция, с което се доказвало, че може да се използва енергията на атома.

През 1936 г. по време на събора в София на Изгрева цялото Братство от 1000 и повече души обядваше на масите пред салона. Около Учителя бяха насядали Стоименов, д-р Жеков и други братя и сестри, около двайсет души. Учителя седеше по средата на пейката. Насред обеда скамейката нена­дейно се счупи и до един изпопадахме на земята. Само Учителя успя мигновено да се изправи. Тога­ва си казахме: „Ето какво значи будно съзнание!“

ПРОРИЦАТЕЛ

"И в какво седи силата на едно предсказание? Според мен силата на пророчеството седи във верността на фактите. Аз наричам вярно пред­сказание това, което внася светлина в човешкия ум. Всяко нещо, което внася светлина, е вярно."

УЧИТЕЛЯ

Родната сестра на Учителя била десетина годи­ни по-голяма от него. Когато станала на 18, баща й я сгодил за един богатски син, когото тя не обичала. Имала си друг избраник, но бащата казал, че ще бъде неговата дума. Вкъщи дошли годежарите и в една стая разговаряли с дядо поп и с момата. По едно време на нея съвсем й домъчняло и отишла в другата стая, където си учел уроците малкият й брат -Учителя. Тя се хвърлила на кревата и започ­нала да плаче. Той я запитал за какво се тревожи. Сестра му нищо не отговорила, понеже смятала, че е дете и не разбира тези неща. Тя трябвало да се върне при годежарите, избърсала лицето си и излязла, за да премине в другата стая през коридорчето. В него по гредите били закачени сплитове от царевица и когато минавала, един от тях се разкъ­сал и паднал зад гърба й. Тя започнала да събира разпръснатите кочани, а в това време Учителя се по­казал на вратата и продумал: „Како, не се безпокой! Както се разпиляха тези царевици, така и твоята работа ще се разпръсне.“ Тя не обърнала внимание на думите му, но си помислила: „Откъде знае той какво става с мене и че щяло да се разтури?“ Но още на следния ден от Румъния пристигнал този, когото обичала, и тя избягала с него. Така годежът се развалил и думите на Учителя се сбъднали.

Още като дете в село Николаевка Учителя пред­сказвал какво ще е времето. Когато пред вършитба селяните се питали дали ще е добро, мнозина каз­вали: „Поповото дете рече...“ Случвало се винаги така, както предсказвал Петър.

Спомня си брат Д.С.: „Бяхме на Бивака на Ви­тоша с Учителя и той предложи на направим нещо като лотария - всеки да изтегли едно билетче, по което Учителя ще разкаже за живота му и неговото бъдеще. Аз подадох моето листче и той ми каза: „Дръж музиката, не я оставяй“. Зачудих се защо Учителя ми говори така. По това време бях дирек­тор на едно голямо предприятие и печелех добри пари. Но така се случи по-късно, че трябваше да напусна предприятието и да се препитавам с музи­ка. Тогава разбрах думите на Учителя. При тази „игра“, когато една сестра подала билетчето си на Учителя, той й казал: „В живота си ще разчиташ на себе си“. Тя се изненадала, защото имала мъж, който се грижел за нея. Но след време мъжът й умрял и тя останала сама.

Още като ученик в гимназията Е.Н. минавал веднъж покрай оградата на Изгрева и видял Учи­теля с ножица в ръка да обрязва дръвчетата. От двора Учителя го попитал: „Знаеш ли да кастриш и да режеш дръвчетата с ножици?“ Е.Н. тогава не го познавал, но му отговорил: „Нищо не разбирам от тази работа!“ Тогава Учителя му казал: „Ти ще станеш добър градинар, много хубаво ще ка­стриш“. Момчето само се усмихнало. След години, когато започнал да се занимава с литература и с художествена критика, разбрал за какво се отнася предсказанието на Майстора - така наричал той Учителя.

Брат Д.С. разказва, че като отишъл в Париж да търси работа, бил в една руска музикална група. Дълго никой не ги ангажирал и той започнал да се отчайва. Написал на жена си да попита Учителя дали да се върне в България. Учителя заръчал да му отговорят да стои там, защото един човек ще му подаде ръка и работата ще се нареди. Братът послушал съвета и скоро след това бил ангажиран заедно с цялата група да свири в един курорт, къде­то плащали добре. Това станало след като братът случайно се запознал с един човек от този курорт, който му помогнал.

Учителя бил на гости в едно село, у един наш приятел. Братът го помолил да му предскаже нещо. Тогава Учителя му казал: „Догодина на днешната дата да не излизаш от къщи! Ако излезеш, ще ти се случи някакво зло.“ След година на този ден завалял силен дъжд и къщата на брата прокапала. Той трябвало да се качи на покрива да поправи каквото може, горе се подхлъзнал, паднал и си счу­пил крака. Тогава си спомнил предупреждението на Учителя.

Верка, дъщеря на брат Георги Куртев, разказ­ва следното: „На четиригодишна възраст съм се разболяла много тежко. Майка ми била приготви­ла дрешките за заминаването ми. По това време Учителя пристигнал в Айтос и понеже у нас има­ло болен човек, завели го на квартира при сестра Габровска, която живееше наблизо. Баща ми се срещнал с Учителя, но не му казал, че съм толкова болна. По едно време Учителя го запитал как е де­тето. Баща ми отговорил: „Детето е много болно, но сме го предоставили в ръцете на Бога, да бъде Волята Божия!“ Тогава Учителя му рекъл: „Сега като си отидеш, детето ще бъде на прозореца, ще ти почука по стъклото и още от пътната врата ще ти каже: „Татко, жива съм, здрава съм, бодра съм!“ Като чул това, баща ми веднага излязъл и се зати­чал към къщи. Наистина аз съм била на прозореца, почуквала съм по стъклото и съм викала: „Татко, жива съм, здрава съм, бодра съм!“ Баща ми се вър­нал веднага при Учителя и потвърдил, че всичко е така, както е казал.

Сестра Мария М. разказва, че нейната баба имала шест деца, едно от които била майката на Мария. Разболяла се една от големите дъщери на баба й и след като д-р Миркович не успял да я излекува, им предложил: „Аз имам един приятел в София, трябва да извикам него, той ще я излеку­ва“. Извикали Учителя и той пристигнал. Наредил в стаята да останат само той, болната и майка й. Майката по-късно разправяла, че Учителя правил различни движения над болната и тя се почувс­твала по-добре, а след десетина дни била съвсем здрава. Живяла още 45 години. След сеанса бабата на Мария повикала и другите си дъщери, за да се запознаят с Учителя - за нея един свят човек. Всич­ки му целунали ръка, а майката на Мария само се ръкувала и си казала името, както официално се за­познават хората. Тя била светски настроена жена. Учителя я изгледал няколко пъти и й казал: „След две години твоят живот ще се измени коренно“. След две години умрял мъжът й и тя изпаднала в меланхолия, която продължила дълго. Започнала да се интересува от учението и станала последова- телка на Учителя.

Брат бил в София по работа и отпгьл при Учите­ля, преди да си замине за провинцията. Срещнали се малко преди влакът на брата да тръгне, затова, разговаряйки с Учителя, той често поглеждал ча­совника си. Учителя го успокоил: „Не бързай, има време!“ Но братът виждал, че няма минутка повече, иначе ще изпусне влака. Учителят повторил: „Не бързай, има време!“ Братът се забавил около два часа и вече знаел, че е изтървал влака. Но въпреки това след сбогуването с Учителя отишъл на гарата. Като пристигнал на перона, видял, че влакът му се готвел да отпътува. Той бил последният човек, който се качил. Имало някакво закъснение.

Сестра Иларионова разказва за една екскурзия от Търново до Преображенския манастир: „На една полянка близо да манастира мъжът ми Костадин искаше да се отдели с децата по пътечка, която съкращавала пътя. Учителя категорично го посъ­ветва да не прави това, а на мене направо заповяда: „Еленке, ти върви с нас!“ Но Костадин и децата се засмяха и поеха по пътеката, а ние - по пътя, по който ни водеше Учителя. Стигнахме манастира пред Костадин, чакахме ги доста време, но не ид­ваха. Родителите на децата се безпокояха, защото калугерите ни казаха, че тези кратки пътища за манастира са доста опасни - до пътеките имало дълбоки пропасти. Тогава всички излязохме да ги търсим, но на нашите викове никой не отговаряше. На едно място под скалите намерихме захвърлени провизиите, които носеха. Тогава Учителя взе със себе си двама от братята, отдалечиха се от нас и приближиха една скала. Учителя посочи някъде далеч надолу: „Те са там!“ Един от калугерите, добър катерач, тръгна към посоченото място, заедно с няколко ученика от софийска гимназия, които също бяха дошли на екскурзия до манасти­ра. Намерили ги в ниското, скупчени неподвижно до скалите - били попаднали на такова място, от което не открили изход.

В края на екскурзията сестра Недялкова иска­ше да се върне със семейството с един файтон, но Учителя не им позволи, защото щяло да им се случи нещастие. Файтона наеха други хора, но още на излизане от манастира конете се устремиха към една пропаст, отделена от пътя с тел. Хората изпопадаха от файтона, а единият кон се нарани доста тежко в телта. Тогава Учителя ни разкри: „Още като излязохте от Търново, ви преследваше един дух, който искаше кръв. От горе го ограничи­ха с кръвта на коня, иначе всички щяха да паднат в пропастта.“

Една година братя и сестри тръгвали да слизат от Рила, но времето било много лошо - облачно и мрачно. Готвело се да вали. Те се сбогували с Учителя, без да изразят пред него тревогата си от лошото време. Но той ги успокоил: „Не се плашете за времето. Нито една капка няма да падне върху вас. Като се качите в автобуса, чак тогава ще зава­ли поройният дъжд.“ И действително - те слезли благополучно до автобуса и тъкмо се качили в него, завалял проливен дъжд.

Георги Попов, бивш учител от с. Горска поля­на, Елховско, ми разказа тази история: „На събор в Търново Учителя държал беседа в читалището. Присъствали братя, сестри, граждани и свещеници от града. След беседата един от поповете станал и се обърнал към присъстващите: „Днес в два часа следобед тук, в салона, ще има публичен диспут между архимандрит ... и г-н Дънов“. След него Учителя казал: „Днес в два часа тук няма да има ни­какъв диспут, защото който излезе от салона, няма да може да влезе, а който остане тук, няма да може да излезе!“ После слязъл от трибуната и напуснал салона, а след него всички братя и сестри.

Братята били на палатки край лозята на Тър­ново. Времето било хубаво - горещо, ясно, без нито едно облаче, както е обикновено в средата на август. Учителя наредил да стегнат и окопаят палатките, защото щял да вали дъжд. Братята погледнали безоблачното небе, зачудили се, но ма­кар и формално, постегнали палатките. Към един следобед на хоризонта се появили малки бели об­лачета. Те нараствали, после потъмнели и покрили цялото небе. Изсипал се такъв проливен дъжд, че улиците на Търново се превърнали в реки. Това продължило до към четири часа следобед. Разбира се, никакъв диспут не се състоял.

Около седемдесет души присъствали на съ­бора през 1912 година. Там бил и брат Б. Боев. Съборът продължил три дни и когато на тръгване всеки си вземал сбогом с Учителя, той заръчвал: „Като си отидете вкъщи, първата ви работа е да си накупите дърва и брашно!“ Не спирал да повтаря това и братята учудено питали: „Защо, Учителю, война ли ще има?“ Учителя им казвал: „Война ще има. Всички ще отидете и всички ще се върнете.“ След един месец била обявена войната, а никой до този момент не беше очаквал такова събитие. Само Учителя ги предупредил навреме. Всички братя от събора, които участвали във войната, се завърнали живи и здрави. На тръгване Учителя им препоръчвал да носят със себе си преписа на „Добрата молитва“ и 91 (90) псалом.

На същия събор Учителя показал на няколко по-стари братя и сестри една рисунка и обяснил, че тя разкрива събитията, които има да станат. Бил изобразен един малък огън - войната през 1913 г., до него по-голям - Европейската, а по-нататък буен огън - Втората световна война. Отгоре Слън­цето пръскало лъчи над всичко - това показвало идването на Христа. Учителя ги убеждавал: „Ще видите, че това ще се сбъдне“. После добавил: ,ДЦе стане силен трус. Цяла Франция ще потъне, част от Русия и от Турция и част от Германия.“

Преди да стане голямото земетресение в Тър­ново при Учителя от града дошла една сестра и му казала, че иска да остане няколко дни в София. Още с посрещането Учителя настоял: „Веднага трябва да се върнеш, да си отидеш в Търново!“ Тя го молела да остане, но Учителя бил категоричен. Послушала го и отпътувала. Още с пристигането в Търново станало земетресението, а като си отишла у дома, намерила писмо на Учителя. В него про­чела подробно описание на земетресението, коя част от града ще засегне най-силно, колко жертви ще има.

Сестра Елена Иларионова била на гости на сна­ха си в София: „Поканена бях от сестра Гумнерова на вечеря и да нощувам у тях. Тогава Учителя жи­вееше в нейния дом. Той беше на вечерята, имаше и още двайсетина души. Стана дума, че някой ще си тръгва за провинцията и аз също се одумах, че ще си вървя. А всъщност, никак не ми се искаше да се прибирам. Тогава Учителя ми каза: „Да, ти трябра да си отидеш! Защо стоиш в София, пуше­кът на каменните въглища ли ти харесва или що? Още утре да си заминеш!“ Аз му обясних, че стоя в София за по-лесна връзка с мъжа ми и брат ми, които бяха на фронта. „Ти ли ще ги пазиш? Аз бдя над тях и Костадин ще се върне невредим, косъм от главата му няма да падне. Още какво искаш?“ Тогава помолих Учителя да запази и брат ми, който беше на опасно място на фронта. Учителя помисли и каза: „Да, брат ти Асен има да плаща карма“. Аз възкликнах: „Учителю, искам да се вър­не!“ Учителя рече: „Добре, но брат ти ще се върне ранен в ръката“. Наистина брат ми Иван дойде в Търново на лечение с други ранени войници преди да свърши войната. Прострелян бе в ръката при Од­рин. После Учителя продължи: „Одрин ще падне и ти трябва да си в Търново, там ще посрещнеш падането му“. Тогава той сам ме заведе при снаха ми, като й съобщи, че още сутринта трябва да си замина. На нея й стана мъчно, но Учителя я убеди, че се налага да си отида. На другия ден вече бях в Търново, а след още няколко дни получих писмо от Учителя, в което той беше поставил една задача. Питаше дали аз ще успея да я реша. Предложих за­дачата на много приятели, но нито един не се сети как да я разчете. После разбрахме, че в това писмо Учителя чрез загадката ни е обяснил в кой ден, час и година ще стане земетресението, колко време ще траят трусовете и с каква сила ще бъдат.“