АЛХИМИЯТА - ИЗГУБЕНОТО ЗНАНИЕ

‘’Нима ти си дотолкова наивен,
та мислиш, че всяка наша дума
трябва да се приема буквално
и че ние ще ти открием най-удивителните тайни!’’

    Артефиус, ХІІ век


            В много исторически източници се твърди, че някои алхимици действително са могли да “правят” злато (Раймунд, Лулий, Арнолд от Тиланова, Йохан Баптист ван Хелмонт и др.). Съществуват и до днес редица предмети (монети и украшения), за които е известно, че са направени от алхимично злато. Възможно ли е това?
            В началото на ХІV век Раймунд Лулий се договаря с английския крал Едуард да изготви 60 000 фунта (1 фунт = 453,6 г) злато от живак, калай и олово, с които да бъде финансирана свещената война против турците. Кралят обаче не си удържал на думата. От златото, което направил, Лулий, са изсечени много монети, т.нар. нобли, с надпис: “Едуард, крал на Англия и Франция”. С тях е финансирана Стогодишната война с Франция.
            И до днес в някои музеи се пазят такива монети, анализът на които показва, че те са направени от високопробно злато. Но дали са били направени наистина от “златото” на Лулий, не се знае, защото липсват каквито и да са сериозни доказателства. По това време Англия не е имала никакви златни източници от търговия, колонии или рудници и следователно е непонятно откъде кралят е намерил това огромно количество злато?
            Редица изследователи обясняват тази загадка с това, че фактически Р. Лулий е служил на крал Едуард І, който е царствал до 1307 г. А крал Едуард ІІІ (1312 – 1377) в 1340 г. е пуснал ноблите по случай морските си победи над французите. Освен това той се възкачва на престола през 1327 г. и следователно не е могъл да се договаря с алхимика, тъй като последният е починал още в 1315 г. От редица достоверни източници е известно, че Едуард ІІІ е събирал военни контрибуции, като безогледно увеличавал данъците и конфискувал всички златни предмети от църквите и манастирите.
            Още по-интересна е историята с августинския монах и алхимик Венцел Зайлер. През 1657 г. той се представя на император Леополд І във Виена, който бил голям почитател и покровител на алхимиците. В тайната алхимична лаборатория на императора В. Зайлер успява да “превърне” мед и живак в злато, което придворният ювелир внимателно анализирал и заявил, че това е чисто злато. След това въодушевеният алхимик се решава на един още по-удивителен експеримент. През 1677 г. на празника на свети Леополд В. Зайлер пред очите на императора, придворните и духовенството взема голям сребърен медальон и започва да го потапя в различни течности на около три-четвърти от дължината му. После изтрива медальона с вълнен парцал и го подава на императора, който ахнал от златния блясък.
            Днес този медальон се пази в Музея по история на изкуствата във Виена. Тежи повече от 7 кг, има диаметър около 40 см, а златното му съдържание съответства на 2055 стари австрийски дуката. На лицевата страна са гравирани прадедите на императора, а надписът на обратната страна съобщава, че в годината 1677 Венцел Зайлер извършил “този истински опит по истинско и пълно превръщане на металите”. Ясно се вижда границата, до която алхимикът отпускал медальона в тайнствените течности: горната по-малка част има сребрист цвят, а долната – златен. Виждат се и срези в горната и долната част, от които са взимали пробите за изследване.
            Едва през 1931 г. химиците Щрьбингер и Райф от Института за микроанализи към Виенския университет успяват да разгадаят тайната на медальона. Те анализират около 15 мг и установяват, че това е сплав с разнороден състав: 43% сребро, 48% злато, 7% мед и малки количества калай, цинк и желязо. Следователно не е било превръщане на металите,  ат.нар. оцветяване. Оставало да се реши въпросът по какъв начин В. Зайлер е могъл да придаде на сребърната сплав такъв оттенък, че всичко да я приемат за злато.
            По молба на химиците виенският монетен двор изготвя кюлче от сплав със същия състав. След това учените започват да потапят кюлчето в различни киселини и разтвори от соли и накрая разкриват тайната на алхимика. Студената, наполовина разредена азотна киселина, която алхимиците използвали за разделянето на златото от среброто, придава на сребърните сплави ярък златен блясък. Чрез обработка с различни минерални киселини може да се постигне цвят на чисто злато от 24 карата.
            Но да допуснем, че в алхимичните твърдения има някакво рационално зърно. Много от алхимиците са се стремели да превърнат в злато не обикновения калай, а “калай със зелено светене”. Ако приемем, че това е талий, който прилича на него и в огъня свети със зелена светлина (спектърът му съдържа една яркозелена линия), то достатъчно е на талия да се отнеме една алфа-частица, за да се превърне в злато. Но това е неосъществимо, защото този процес теоретически е възможен само за изотопа на талия (201), който в природата не съществува.
            А прословутият философски камък? Някои предполагат, че това е бил своеобразен катализатор. Известно е обаче, че ядрените реакции не се влияят от никакви катализатори.
            През 1963 г. холандският учен К. ван Ниевенбург се заем ада повтори всички многочислени алхимически операции за изготвянето на философски камък по старинните рецепти. В крайна сметка той получава красиви червени кристали от нехигроскопично вещество, което се оказва чист сребърен хлораурат (AgAuCl4). Златното съдържание в него е високо (44%), което се обяснява с наличието на златни и сребърни примеси в изходните материали. Разбира се, с помощта на този философски камък не би могло да се “направи” повече злато, отколкото съдържал, а само т.нар. повърхностно позлатяване.
            И тъй, възможно ли е изобщо превръщането на метали в злато? Днес от атомната физика знаем, че устойчиво злато 197 (единственият устойчив изотоп на златото) може да се получи чрез радиоактивно разпадане на определени изотопи на съседните елементи живак и платина. Друг вариант е непосредственото ядрено превръщане на природните изотопи на живака и платината: напр., ако природният живак се облъчи в реактор с поток от неутрон, ще се получи минимално количество устойчиво злато и най-вече радиоактивно злато. То има много къс период на живот и след 30 дни отново се превръща в изходното вещество (живак) с отделяне на бета-лъчи.



ИСТОРИЯ

            Алхимията се оформя около ІV век и през средните векове се развива като своеобразна наука, в чиято основа лежи погрешната представа за възможността да се превръщат неблагородните метали в злато и сребро. Началото на тези идеи обаче се корени още в дълбоката древност. Преходът от каменната епоха към епохата на металите за пръв път сблъсква човека със самородното злато, сребро и мед. Хората откриват горещата обработка на металите, получават и първата сплав – бронзът. И вероятно тогава се заражда дръзновената мечта за превръщане на металите и за правене на изкуствено злато. Мечта, която по-късно средновековните алхимици така упорито се стремят да реализират.
            Древният Египет е люлката на алхимията. За неин родоначалник е считан бог Тот – един от най-древните и загадъчни богове на Западен Египет, почитан като основоположник на науките и изкуствата, изобретател на писмеността и покровител на библиотеките. На него се приписва и изобретяването на везните, на водния часовник и мярката за дължина (лакът).
            Древните гърци отъждествявали Тот със своя бог Хермес и го наричали “Хермес Трисмегист” (три пъти велик). Античните автори, като евемеристите  (последователи на древногръцкия философ Евемер, според когото митовете за боговете са разкази за някогашни хора-герои) и неоплатониците, смятали бог Тот за един от първите египетски царе. А египетският жрец-историк Манетон съобщава, че е имало трима царе с това име: Тот І, Тот ІІ и неговият син Тат.
            Първоначално център на култа към бог Тот е древният град Шмун или както го наричали гърците, Хермопол – столица на Горен Египет през Древното и Средното царство. В надписите на пирамидата на фараона Пепи І (VІ династия) се отбелязва, че бог Тот е от град, чието наименование и досега не е разшифровано. А в 24 глава на “Книга на мъртвите” и в “Химните на фараона Рамзес ІV (ХХ династия) се споменава, че бог Тот е роден в някакво загадъчно място “езеро на пламъците” (езеро на двата огъня). В надписите на фараона Усеркаф (V династия) бог Тот е наречен “чуждестранен владетел”, “бог на двете земи”. Не е безинтересно да се спомене, че древните египтяни не са познавали вулканите, поради което може да се предположи, че Тот е бил пришълец от други места (Атлантида?), където вулканичните изригвания са били често явление.
            В други древни източници се отбелязва, че от тази полуфантастична личност са останали множество надписи. Жрецът-историк Манетон пише, че е взел сведенията за прастарата история на Египет от надписите, направени от бог Тот със свещени йероглифи. Тези надписи били изсечени на колони, намиращи се в страната Сириат (загадъчна местност, неидентифицирана и досега. Р.Хениг я отъждествява с о.Мадейра, Дьорпфелд – с островите Малта или Пантелария, а Н.Жиров – с Атлантида). След потопа те били преведени и записани в книгите от Агатодемон, син на втория Тот, и скрити в подземията на храмовете. По други сведения, бог Тот е написал 42 тайни книги, наречени “Душата на Ра”, в които била вложена цялата негова мъдрост и знания. А в древноегипетската повест “Сатни” се споменава, че книгите на Тот са скрити сред морските вълни и за тяхната кражба веднъж било наложено тежко наказание.
            Изминават години и столетия. Египетската култура се развива и усъвършенства благодарение на практическите нужди за задоволяване потребностите на привилегированите класи. Освен злато, сребро и мед, египтяните вече познавали желязото, оловото, калая и живака. Оживената търговия с други народи допринася за разпространяването на египетската алхимия в Гърция. От своя страна гръцката философия и по-специално Аристотеловата физика предава на александрийската школа идеята за превръщането на елементите. Според питагорейците числото седем е свещено, седем са и металите. Те са свързани със седемте планети (Слънце – злато, Луна – сребро, Венера – мед, Марс – желязо, Сатурн – олово, Юпитер – калай и Меркурий – живак). Става известно, че при прибавяне на различни минерали (арсенолит и др.) към медта се получават бели и жълти сплави, подобни на златото и среброто. На тази основа са правени опити за изкуствено получаване на благородни метали по пътя на тяхното “нарастване”, а не чрез взаимното им превръщане. От гръцките легенди са известни процеси на “удвояване” и “утрояване” на благородните метали, които подробно са описани и в Лайденския папирус.
            Наред с безплодните си опити за получаване на злато и сребро гръцко-египетските алхимици разширяват и задълбочават химическите си познания. Подобряват процеса на очистване на златото, като нагряват богата златна руда с олово и селитра. Започват да прилагат златната амалгама за позлатяване. Среброто отделят, като разтопяват рудата с олово. Създават методи за получаване на живак от сулфидните му руди и го използват за извличане на златото и среброто. Добиват трайни багрила от индиго и пурпур, като за закрепване на боите върху материите използват стипца.
            Стъклото също е известно на древните народ, като в Египет производството му е облагоприятствано от наличието на естествени запаси от сода. Керамичните изделия са покривани с великолепни глазури, получавани от съединенията на оловото и калая. Египетските алхимици откриват нишадъра (амониев хлорид), домиван като природен продукт в оазиса Амон.
            Когато през VІІ век арабите завоюват Египет, те не само запазват културата му, но и продължават да развиват древните традиции. Същата политика те водят и в Испания, където създават Кордовския халифат (756 г.) промишлеността и търговията започват да процъфтяват, поощрява се развитието на науката и изкуствата (само в Кордова имало 27 висши училища). В трактатите, принадлежащи на Халид, за първи път се споменава думата “алхимия”. В този период на подем се ражда човекът, който с право може да се счита за основоположник на средновековната алхимия – Абу Муса-Джабир ибн Гайан, наричан още Гебер (VІІІ – ІХ в.). Сведения за него почти липсват, но до нас са достигнали много съчинения, подписани от него (“Книга на седемдесетте”, “Книга за отровите” и др.). Гебер описва и много практически операции: топене на металите, боядисване на тъкани, сублимиране, разтваряне, кристализация и др., както и методи за добиване на азотна киселина, живачен двухлорид и други съединения.
            Приносът на Гебер за развитието на алхимията е голям. В продължение на векове авторитетът му е неоспорим. Той оставя много ученици и последовател, между които най-известни са Абу-ар Рази, Авензоар, Абу-Мансур и Авицена.
            Главната заслуга на арабските алхимици се състои в създаването на първата рационална фармация. В съчинението “Трактат върху основите на фармакологията” (975 г.) на персийския лекар и алхимик Абу-Мансур се съдържат важни сведения за равнището на тогавашните химически знания. Чрез дестилация са получавани някои етерични масла и дестилирана вода. Приготвят и някои химически съединения: черен живачен сулфид, живачен оксид и сублимат за лекуване на кожни заболявания, меден сулфат (син камък), цинков оксид и цинков сулфат за лекуване на очни болести, природна сода, боракс, танин и др. В редица арабски съчинения по алхимия се споменава и за някакво необикновено лекарство – “Питейно злато”. Арабите и по-късните им “колеги” – европейските алхимици – единодушно възхваляват неговите универсални свойства, като го сравняват с прословутия “елексир на младостта”. Обаче сведенията за него са обгърнати с такива алегории и мистични окраски, че и до днес не може да се установи истинската му същност и свойства.
            За осъществяването на заветната си цел – превръщането на металите – арабските алхимици въвеждат ново понятие: “Философски камък”. В латински съчинения, приписвани на Гебер, се излагат тогавашните представи за металите, според които съставните им части са живак и сяра. Според тази теория философският камък спомага за превръщането на металите, тъй като прибавянето му към неблагородно вещество превръща последното в злато. На това фантастично вещество са давани различни наименования: велик магистър, червена тинктура, велик елексир и др. Според алхимиците той има следните свойства: червен на цвят, прозрачен и ковък, а във форма на прах – жълт, светещ на тъмно. Смятало се, че има второстепенен философски камък, който превръща веществата в сребро.
            Но какво представлява това митично вещество? Сведенията за него са забулени с алегории и мистика, а рецептите за получаването му са написани на такъв език, че “непосветените” нищо да не разберат. Ето една от тях:

“Има само една природа.
Ти можеш да я разделиш на три
и като ги събереш в триединство,
от тях да получиш едно.
гледай, това е философският камък!”

            Проникването на арабската култура в Европа и оживеният търговски обмен между Изтока и Запада допринасят не само за запазването на античната философия и култура, но и за предаването на научнопрактически знания най-вече в областта на алхимията и медицината. Политическите и икономическите условия на ранното средновековие също благоприятстват разпространяването на алхимията. Феодалната система, войните и междуособиците сковават промишлеността и икономиката, вследствие на което кралете и феодалите страдат от хронически недостиг на злато. Привлекателната възможност за бързо получаване на изкуствено злато дразнела въображението и алчността на владетелите и те се надпреварвали да търсят алхимици, които да оправят разстроените им финанси.
            Освен получаването на злато алхимиците си поставят и още “по-сложни” задачи: изработване на философски камък, създаване на изкуствен човек “хомункулус” и откриване на елексира на безсмъртието.
            В периода от ІХ до ХVІ век европейската алхимия дава редица крупни учени и мислители, които оставят дълбоки следи в историята на науката. Те били искрено убедени, че в алхимията е истината, трудили се неуморно и безкористно, извършили безброй опити и открити редица елементи, химически съединения и технологични процеси, с което полагат основите на съвременната химия. Но наред с честните алхимици имало и много лъжци и мошеници, известни предимно като фалшификатори на металите.


АЛХИМИЦИТЕ

            Мрачно подземие. От малкото прозорче на тавана прониква слаба светлина. Над огнището се е надвесил слаб дрипав мъж, който внимателно следи тайнствената смес, бълбукаща в дълбокия глинен съд. На масата до него са разхвърляни стъклени колби, реторти и тигли, в един от ъглите е изправен човешки скелет, а до него са натрупани старинни фолианти…
            Тази картина не претендира за достоверност, но въз основа на запазилите се до днес старинни гравюри и картини може да се предположи, че в подобна обстановка е работил един от първите известни алхимици Алберт Болщедски, наричан Велики (1193 – 128). Доминикански монах, богослов, философ и естествоизпитател, той преподавал в Регенсбург, Страсбург, Кьолн и Париж. Ползвайки се от арабски и староеврейски източници Алберт Велики успява да възстанови почти цялата философия на Аристотел. В разказите на съвременниците му обаче той е представен като магьосник, за което значителен дял има известният църковник и реакционер Тома Аквински. На младини, като ученик на прочутия алхимик, той случайно влиза в тайната лаборатория на учителя си. В ъгъла вижда женска фигура, която го приветства с вдигане на ръка. Считайки това за “дяволска работа”, Тома Аквински се нахвърля върху фигурата и я разбива с тоягата си. Когато Алберт Велики влиза и вижда това, гневно извиква: “Тома, Тома, какво направи? Ти унищожи моя движещ се автомат, плод на тридесетгодишни усилия!” За тези си експерименти големият учен е обявен за магьосник и е принуден да се откаже от епископския си сан.
            Раймунд Лулий (1235 – 1315) е испански теолог и философ, който се прочува с опитите си да конструира машина за решаване на логически задачи за откриване на истината. Съвременниците му го наричали “просветеният учител” и сам той самоуверено заявява: “Ако морето се състоеше от живак, аз мога да го превърна в злато”.
            През 1315 г. престарелият философ отива в Тунис, за да проповядва евангелието. На площада тълпата обаче го пребива с камъни и генуезкият търговец Стефан Колумб едва успява да прибере и скрие стареца. Според легендата преди смъртта си Р. Лулий успява да добие много злато за английския крал Едуард, но никой не го е обвинявал в шарлатанство или магьосничество.
            Един от най-интересните и бележите представители на средновековната наука е англичанинът Роджър Бейкън (1214 – 1294). Монах от ордена на францисканците, Р. Бейкън е един от първите, въвели опита, като единствен път за откриване на истината и първи нарича алхимията наука. Той се интересува от алхимичните проблеми, но не за собствено обогатяване, а като честен естествоизпитател. В съчиненията си Р. Бейкън се проявява като противник на магията и не споменава, че задачата на алхимията е да получава злато. Това обаче не пречи на съвременниците му да го обвинят в магьосничество и да го хвърлят в затвора за дълги години. Там той изучава свойствата на селитрата и открива начин за приготвяне на черен барут.
            Произходът на Арнолд от Виланова (1250 – 1313) и досега не е изяснен. Занимава се с медицина и алхимия във Ферара, Болоня, Рим, Неапол и Барселона. Известно време е в двореца на Фредерик ІІ в Сицилия и у папа Климент V в Авиньон. Загива при корабокрушение .
            Филип Ауреол Теофраст Бомбаст фон Хохенхайм, наричан Парацелз (1493 – 1541), е немски лекар и естествоизпитател. Бележита и колоритна личност, той ярко се отличава от събратята си по професия. Полага основите на ятрохимията (направление в науката, в което се стреми да постави химията в служба на медицината). Възгледите му са своеобразно материалистични – счита, че всички жизнени явления се свеждат към химически процеси. Болестите произхождат от нарушаването на съотношението в организма между трите “начала” – сяра, живак и сол, следователно задачата на лекаря е да отстрани недостига или излишъка на тези “начала”, като вкарва в организма съответното лекарство. Според него “истинската цел на алхимията е не да прави злато, а да прави лекарства”. Развива новата за онова време представа за дозировката на лекарствата. Изучаването на терапевтичното действие на различните химически вещества обаче му донася славата на магьосник, заради което е убит.
            Френският астролог Мишел Нострадамус (1503 – 1566) е считан за бележит предсказател и вълшебник. Фактически той умело използвал неизвестния тогава проекционен апарат, който и досега се нарича “вълшебен фенер” (латерна магика), съчетавайки го с оптичните свойства на тристенна стъклена призма. Той изследвал свойствата на наркотиците и вероятно под тяхното влияние прави своите “предсказания” в съчинението си “Цертурии”.
            В паметта на поколенията Корнелий Хенрих Агрипа от Нетесхайм (1456 – 1535) остава като “черен магьосник”. Фактически този учен е един от най-ярките мислители на немското Възраждане. В книгата си “За окултната философия”, той превръща магията във физика, химия и математика, като ги отделя от теологията. Ярък противник на инквизицията, Агрипа защищавал обвинените като вещици и успява да спаси от кладата през 1519 г. една селянка от селцето Вапе до гр. Мец – безпрецедентен случай в историята на Инквизицията.
            Доктор Фауст – легендарното име на човека, продал душата си на дявола. В историческите документи от 1500 г. за пръв път се споменава за някой си Йохан Фауст, печатар, прославил се като магьосник и съюзник на дявола. По същото време скитащият фокусник и шарлатанин Георг Сабелиниус се обявява за Фауст-младши (за обикновените хора той също си бил продал душата на дявола). Запазени са два любопитни документ: протокол на градския съвет в Инголщадт от 1528 г. и заповед на заместник-бургмайстера на гр.Фюрт (до Нюрнберг) от 1532 г. От тях е известно, че Фауст не само е изпъждан от тези градове, но и давал обещание да не пакости с магии на жителите. През 1540 г. Фауст-младши умира от насилствена смърт, която народната мълва приписва на дявола. В съзнанието на хората обаче двамата Фаустовци се сливат в един образ, достигнал до нас благодарение на книгата на Йохан Шпис от 1587 г.



ЗАГАДКИТЕ

            Учени или шарлатани? Изброихме само някои от най-известните алхимици, а те са били хиляди, звани и незвани, мошеници и истински учени. В безбройните си опити те откриват “между другото” много органични и неорганични съединения и технологични процеси, които полагат основите на съвременната химия. Естествено, абсурдно е да се мисли, че може да се получава изкуствено злато посредством философски камък. Но в много от алхимичните трактати и рецепти са описани вещества и процеси, някои от които изглеждат невъзможни за тогавашното научно-техническо равнище, а други все още са загадка. Ето някои от тях:
Херметизация – Според алхимиците това е начин за затваряне по метода на Хермес, така че затвореният съд да бъде непроницаем за газовете дори при висока температура. Съществуват много описания на очевидци, че в алхимичните лаборатории са използвани херметически съдове, но е съмнително, че те действително не са пропускали.
Запазване на хранителни продукти – В Средновековието голяма част от населението хронически не си дояждала поради невъзможността да запазят за дълго време оскъдните хранителни продукти. Някои алхимици твърдели, че са разкрили начин, по който храните могат да се консервират. Дори знаменитият Нострадамус написва “Трактат за сладкото”. Някои то съвременните изследователи смятат, че той е открил салициловата и бензоената киселина и дори аспирина – препарати, които действително допринасят за запазване на хранителните продукти.
Антимон – Алхимиците придават на този елемент голямо значение и дори на него е посветен трактатът “Триумфалната колесница на антимона” от Василий Валентин. В него подробно са описани много негови съединения: оксиди, антимоновият трихлорид, двата вида сулфиди и др. Не е известно за какви цели и при какви процеси са ги употребявали, но любопитно е обстоятелството, че днес антимонът и съединенията му с металите (антимониди) също са особено ценени като полупроводникови материали.
Стоманата – Още арабите са знаели тайната за висококачествено закаляване на стоманата (дамаската стомана). По време на кръстоносните походи европейците успяват да похитят този секрет, който се заключава в това, че острието, нажежено до червено, е вкарвано в тялото на жив роб. Средновековните алхимици повторили тази операция с тялото на животни и резултатът бил същия. Чак през ХІХ век химиците успяват да отделят активното вещество при този процес – азота. Така се ражда азотизацията. Освен това алхимиците умеели да изготвят неръждаема стомана, както и някаква сплав, която пробивала дебела желязна плоча. До нас са достигнали стоманени предмети, изработени от алхимици, свойствата на които се доближават до качеството на съвременните стомани.
Студената светлина – В някои алхимични трактати се споменава за “вечна лампа”, която гори с векове и е дотолкова студена, че може да се пипа с ръка. Ако допуснем, че има нещо вярно в тези твърдения, можем да предположим, че алхимиците са познавали някакво непознато днес органично фосфорно съединение, което през деня натрупва голямо количество енергия, а нощем я освобождава под формата на светлина. Във всеки случай известно е само, че алхимиците са разглеждали този проблем като биологически, а не като химически.
Гръцкият огън – Средновековният историк Теофан в съчинението си “Хронография” съобщава, че през 673 г. механикът Халиникос от Хелиополис предал на византийците рецепта на запалителна смес, която по-късно била наречена “гръцки огън”. Независимо, че той бил широко разпространен и прилаган до появата на барута, тайната му и досега не е разкрита. От античните източници е известно, че запалителната сила на гръцкия огън е огромна и може да се угаси само с … оцет. Съвременните изследователи предполагат, че той представлява смес от първичните фракции на нефта със сгъстители (борова смола, вар, сяра, селитра). Опитите да се възпроизведе този “напалм” на древността обаче и досега не са много успешни.




ХИПОТЕЗИТЕ

            Представата ни за алхимията и алхимиците е свързана с мистицизъм, суеверие и лъженаука. Исторически погледнато обаче, това са едни от характерните черти на средновековието, които са формирали психологията и мирогледа на хората тогава.
            Едно тълкуване на легендарния текст с неустановен произход, известен под името “Изумрудената скрижала”, продължава да е  предмет на дискусии сред специалистите. Според легендата тринадесетте заповеди в скрижалата са написани от древноегипетския бог Тот. В тях той влага висшите познания за строежа на материята и вселената. Ето един интересен откъс от тях:
            “… Отдели земята от огъня, тънкото от грубото, внимателно, с голямо изкуство. Това вещество се вдига от земята към небето и веднага отново се спуска към земята. То събира сили от горните и долни неща. И ти ще получиш световна слава, и всякакъв мрак ще се отдалечи от теб…”
            Най-вероятно в текста се разказва за принципите, с помощта на които може да се овладее енергията, заключена в материята. В началото се посочва необходимостта да се отдели енергията (“огънят”) от материята (“земята”). Носителят на тази енергия е свързан с финия строеж на веществото, с елементарните частици (“тънкото от грубото”). Процесът е много опасен (“внимателно”) и изисква големи познания и специална апаратура (“с голямо изкуство”). Отделилата се енергия е поток от частици (“вдига се от земята”) и е във връзка със също такава енергия, идваща от космическото пространство – космическите лъчи (“веднага отново, се спуска към земята”). В последното изречение направо се казва ,че този, който овладее ядрената енергия, ще бъде най-големият благодетел на човечеството.
            Разбира се, едва ли има специалист, който сериозно да приеме това тълкуване на “Изумрудената скрижала”. Според редица учени тя е една своеобразна философска поема от късното средновековие, а не алхимически трактат.
            Един немски лекар предлага друго, още по-интересно тълкуване на алхимичния символ, представляващ кръг, около който са разположени седемте познати тогава планети и съответстващите им седем метала:
            Първо: Ако започнем от оловото и вървим по посока, обратна на часовниковата стрелка (олово, калай, желязо, злато, мед, живак и сребро), ще констатираме, че в този ред нараства и тяхната топло- и електропроводимост. На пръв поглед това учудва, но да не забравяме, че топлопроводимостта на металите съвпада с тяхната електропроводимост. Алхимиците може би са открили опитно, че водата завира най-бързо в сребърен съд и най-бавно в оловен.
            Второ: Древните астролози са смятали, че планетите Марс, Юпитер и Сатурн са външни планети, а Венера, Меркурий и Луната – вътрешни. Ако проследим реда на металите, които им отговарят (желязо, калай, олово и мед, живак и сребро), ще се получи техният електроафинитетен ред. Тази закономерност също озадачава. Да си припомним обаче, че алхимиците са знаели много видове заместителни реакции. Желязото измества медта от нейните съединения, медта – живака и т.н. Следователно това подреждане на металите в алхимичния кръг вероятно е съставено по емпиричен път.
            Трето: В същия този кръг, ако започнем от желязото и вървим по посока на часовниковата стрелка, като свързваме металите през един, ще получим ред, който точно отговаря на съответните им атомни тегла (желязо, мед, сребро, калай, злато, живак и олово). Вероятно това е случайно съвпадение, защото абсурдно е да се мисли, че алхимиците са познавали атомния строеж на материята (или може би са го познавали?) тук можем да приключим с проблема, като напуснем несигурната почва на предположенията и екстравагантните хипотези.
            За всеки един, за който все пак съществуват редица неизяснени въпроси, то  е най-добре да се приеме мъдростта на Соломон, че няма нищо ново под Слънцето и това, което е било пак ще бъде. Твърде е възможно от дистанцията на времето ние съвременните хора тепърва да преоткриване онова, което други “по-мъдри” от нас са знаели и са използвали в тогавашния си живот. Глупаво е да се счита, че нашата цивилизация, такава каквато я познаваме сега, е единствената по-рода си и единствено съвременния човек е строител на научно-техническия прогрес. Нека не забравяме, че съществуват загадъчни цивилизации, култури от древността, за които не знаем почти нищо и докато не се разбули облака на тази мистерия не бива да приемаме различния писания за проста измислица или плод на нечий болен мозък. Нека да се вслушаме в думите на Спасителя: “Докато не станете като децата, няма да видите Царството Божие…”

М27
По материали от “Древните цивилизации”




 Никола Фламел

Никола Фламел (Nicolas Flamel) е истинска личност - известен френски алхимик, кабалист и херметист, живял в Париж в периода 1330 – 1419 г.

Херметиците били последователи на Хермес - виден египетски жрец и алхимик, вероятно - бог Хермес от гръцката митология (?!)...
Николас Фламел е бил много известен по онова време. В книгата, се споменава, също така, за гробницата му, която принадлежи и на жена му - Клод Пернел, както и за къщата му, където умрял.
Гореспоменатата къща беше с подпори, изпъстрени със стихове и с йероглифи, излезли от ръката на самия Никола Фламел. Предполагаше се, че Фламел е заровил тук филосовския си камък и, в продължение на два века, всички алхимици... непрестанно обръщаха почвата, докато, най – сетне, след толкова безжалостно подкопаване и подриване, къщичката се разсипа на прах под краката им."


Никола Фламел е книжовник, възпитаник на Парижкия Университет.
През 1357 г., закупил един много обемист и много древен ръкопис, разкрасен с ярки багри. Самият той описва тази своя находка така:
“Писанието беше грижливо подвързано с една отвратителна кожа, украсена с релефни букви и с някакви странни рисунки… Изпитах чувството, че не бих могъл да разгадая словата, които бяха писани на език, различен от гръцки и латински, които аз владеех… Колкото до текстовете, вътре в книгата, писмената ми се сториха гравирани като с метално острие върху дървесна кора.“

На първата страница, със златни букви, било написано: “ От Абрахам Евреинът – жрец, принц, левит (еврейски свещенослужител), астролог и философ – до еврейския народ, разпръснат из цяла Франция, по волята Божия, поради Божия гняв. Народе, желанието ми е да преуспееш, пожелавам ти благоденствие…” Това благопожелание било последвано от тройна анатема и от цял куп жестоки проклятия, изречени по адрес на всеки, който си позволи да разлисти това писание, без да е жрец, книжовник или, поне, писар, тоест – посветен.
Н. Фламел се самоопределил като книжовник и започнал да разлиства книгата.
По – нататък, авторът предлагал помощта си на еврейския народ. Предлагал да му помогне да изплати дължимите си данъци към римската държава, в чиито граници живеел. Предлагал на своите сънародници да ги научи на тайната на трансмутацията (преобразуването) на различните метали в… злато.
Инструкциите, които следвали, ако, разбира се, били достоверни и, освен това – точно и ясно предадени, касаели единствено крайния етап на този процесс. Колото до предишните етапи на процеса, единствените откъслечни данни за тях били препратки към илюстрации, поместени на страници четвърта и пета.
Фламел открил гореспоменатите илюстрации, на посочените страници в ръкописа, но, за негово най – голямо разочарование, не било по силите на човек, непознаващ древната кабалистика, да разшифрова чертежите и обясненията към тях. Наложило се Никола да се запознае с тази древна еврейска традиция и да прочете внимателно древните свещени книги…
В продължение на повече от 20 години, Никола Фламел ще прави отчаяни опити да открие човек, който да му открие скрития смисъл на тайнствените илюстрации. Неговата съпруга – Клод Пернель, ще му подскаже идеята да замине за Испания, където да се срещне с един известен еврейски учен, който би могъл да хвърли светлина върху тази загадка. Фламел решава да оползотвори своето поклонение до Св. Жак от Компостелла (Seint Jacques de Compostelle). Екипиран с тояга и със шапка, той се влива в една многочислена тълпа поклонници, които тръгват към прочутото испанско светилище. Разбира се, не пропуска да вземе със себе си копие на тайнствените илюстрации и на неразбираемите обяснения към тях.
След множество приключения по пътя, книжовникът достига до светилището, където се изповядва и се причестява (с хляб и вино).
След това, се запътва към град Леон, в северна Испания. Там, успява да се срещне с магистър (учител) Канчес – велик учен и лекар, евреин в доста напреднала възраст. Когато вижда споменатите чертежи и разясненията към тях, евреинът бива учуден и премного щастлив, разпознавайки в тях части от древен ръкопис, който той, отдавна, сметнал за загубен за човечеството. Завладян от идеята да види целия ръкопис, еврейският учен решил да последва Никола до Париж. Но, когато стигнали до Орлеан, старецът, покосен от някаква болест, умрял. След като погребал новия си приятел в орлеанското гробище, Н. Фламел се завърнал в Париж.
Нека чуем разказа му…
“Разполагах с информацията за основните химически елементи, но не и с тайната на тяхната първоначална обработка, факт, който ме изправи пред неописуеми трудности. Но, постепенно, започнах да се доближавам до разгадаването на тайната, благодарение на моята интуиция, която не ме подведе. Съвсем скоро, опитите ми да изпълня Учението щяха да се увенчаят с успех.
Първият път, когато успях да осъществя трансмутацията, аз употребих 230 грама меркурий (живак), които трансформирах в много фино сребро, по – чисто от онова, което минйорите добиват в сребърните мини. Това се случи в понеделник, 17.01.1382 г., в присъствието на моята съпруга.”
Три месеца по – късно, Никола Фламел успял да трансформира, за първи път, някакъв метал в чисто злато. Магистър (майстор, учител) Николас Фламел и мадам Клод скоро оползотворили богатството, което били натрупали. Те дарили пари “…за построяването на 14 болници, на 3 параклиса, на 3 катедрали – всичките – в Париж и още толкова – в Болоня (в Италия), без да се брои милостинята, давана на бедните сред местното население, най – вече на бездомни вдовици и сираци”.
След смъртта на Фламел, която настъпила през 1419 г., странни слухове започнали да се разпространяват. Говорело се, че философският камък (без който трансмутацията на метали в сребро или в злато била невъзможна), бил скрит в едно от жилищата на алхимика – може би, бил зазидан в някоя от стените на къщата му? Търсачите на този странен “философски камък” (каквото и да се крие зад това название – вид скала, кристал, химичен елемент или някаква алхимическа смес) – катализатор на процеса на трансформацията на метали в злато, били дотолкова упорити и безкомпромисни в търсенията си, че, в резултат, предполагаемата къща – скривалище на “философския камък” била срината до основи, като от стените й останала само купчина изпочупени тухли и камъни.
Друг слух, който упорито подхранвал надеждите на хората, твърдял, че дори много години по – късно, Никола Фламел бил жив и здрав, живеел някъде в Швейцария. Слухът твърдял, че, в ковчега на алхимика, не стои трупът му, а само някакъв пън. В следващите векове, хората упорито вярвали, че богатият алхимик е открил тайната на безсмъртието и е съумял, по някакъв неизвестен на науката начин, да победи Смъртта.

Никола Фламел е безспорно, действителна историческа личност, придобила славата си през XV век, когато, в Западна Европа, Средновековието вървяло към своя залез.
Легендата свързана с името му, твърди, че това е алхимикът, който успял да открие формулата за превръщане на металите в злато, а златото – в олово, както и, че той е откривателят на еликсира на вечния живот, който употребявали боговете на древните гърци и римляни, а, също така - на келтите и на викингите.
Продавач в книжарница
Като продавач на книги и на ръкописи, Н. Фламел е имал достъп до алхимическа литература, която пътуващи търговци, поклонници, учени и лекари му донасяли от Запад, от Изток, от Север и от Юг. Цената на повечето книги, в златни монети, била твърде висока. (12 крави? Или 1 рицарска + 1 конска броня?).
Много от алхимиците използвали живота си в търсене на магическа рецепта за получаване на еликсир на безсмъртието или на вечната младост. Или на магическата химическа формула, която ще превръща металите, например – желязото или оловото – в сребро и злато.
Оптимистичната вяра в едно светло бъдеще, в един по – добър свят, във възможността да осигури финансово старостта си, донякъде обяснява богатството на книжовника.
Книгата на Абрахам Евреинът
Една нощ, на Николас Фламел му се присънил странен сън… Един ангел го удостоил с посещение, предсказвайки му, че ще се сдобие с една благословена книга, която ще му послужи като ключ за разрешаване на някои загадки от древността.
Един ден, търговецът на книги открива странната книга, която му се е присънила. Да видим каква била тя…
Става дума за книга, написана от някакъв еврейски мъдрец, на име Абрахам.
Книгата била много рядка и безценна, защото била единствено издание, нямало нейни преписи и много от колегите на Никола я смятали или за легенда, или за изчезнала завинаги, или за невъзможна за откриване. Той също я смятал за неоткриваема. И наистина, може да се каже, че книгата сама го е намерила, а не – той – нея!
На първата страница, със златни букви (както вече писах по – горе), било написано: “ От Абрахам Евреинът – жрец, принц, левит (еврейски свещенослужител), астролог и философ – до еврейския народ, разпръснат из цяла Франция, по волята Божия, поради Божия гняв. Народе, желанието ми е да преуспееш, пожелавам ти благоденствие…” Това благопожелание било последвано от тройна анатема и от цял куп жестоки проклятия, изречени по адрес на всеки, който си позволи да разлисти това писание, без да е жрец, книжовник или, поне, писар, тоест – посветен.
Николас вече притежавал няколко наръчника по алхимия, (например книгата на Алмасатус), което му давало самочувствието на човек, който е “навътре в нещата”.
Пътуването до Испания
В продължение на над 20 години. Фламел се мъчи да разгадае странния ръкопис. Но нашят човек не е от тези, които се примиряват с неуспеха! Виждаме го да заминава на религиозно поклонрние в Испания, където среща човека, който ще му даде ключа за разгадаване на смятания дотогава за безвъзвратно изчезнал труд.
Успешната трансмутация
Завърнал се от поклонението в Испания, Фламел съумява да пеобразува някакъв метал в злато. Нека не забравяме, че Книгата е била с божествен произход! Неговите занимания с алхимия се оказват доста по – доходоносни от продажбата на книги. Той не е егоист и не задържа цялото богатство единтвено за себе си. Благотворителната дейност на алхимика и на съпругата му била пословична…
Никола Фламел починал в дълбока (за тогавашната епоха) старост - на цели 80 г., което не било никак зле за епохата.
Легендите
След смъртта на Фламел, която настъпила през 1419 г., странни слухове започнали да се разпространяват. Говорело се, че философският камък (без който трансмутацията на метали в сребро или в злато била невъзможна), бил скрит в едно от жилищата на алхимика – може би, бил зазидан в някоя от стените на къщата му? Търсачите на този странен “философски камък” (каквото и да се крие зад това название – вид скала, кристал, химичен елемент или някаква алхимическа смес) – катализатор на процеса на трансформацията на метали в злато, били дотолкова упорити и безкомпромисни в търсенията си, че, в резултат, предполагаемата къща – скривалище на “философския камък” била срината до основи, като от стените й останала само купчина изпочупени тухли и камъни. Така, били разрушени няколко от жилищата, които той обитавал, приживе.
Друг слух, който упорито подхранвал надеждите на хората, твърдял, че дори много години по – късно, Никола Фламел бил жив и здрав, живеел, заедно със съпругата си някъде в Швейцария. Слухт твърдял, че, в ковчега на алхимика, не стои трупът му, а само някакъв пън. В следващите векове, хората упорито вярвали, че богатият алхимик е открил тайната на безсмъртието и е съумял, по някакъв неизвестен на науката начин, да победи Смъртта.
През 1712 г., някой си Пол Лукас твърдял, че, някъде в Средна Азия, е срещнал някакъв дервиш, който му разказвал историята на алхимията и споделил, съвсем между другото, че Никола Фламел, все още е жив и в цветущо здраве, скрит от любопитни люде някъде в Индия.
А книгата? Каква била нейната съдба?
За съжаление, днес, тя наистина е изгубена. Някои изследователи смятат, че нейният последен собственик е бил кардинал Ришельо, който оборудвал, в един замък, лаборатория, в която канел видни учени, които да разгадаят отново тайната на ръкописа. Напразно…
Днес, в една от къщите, които били обитавани от него, разположена на улица “Монморенси”, 52, в Париж, са вместени хотел и ресторант.