"НЕОБИКНОВЕНИЯТ ЖИВОТ НА УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ" - РАЗКАЗИ НА ОЧЕВИДЦИ (ЧАСТ 3)

С МОЛИТВА И ПЕСЕН

"Понякога едно и също е казано в един смисъл, а друг път — в друг. Всичко трябва да се сведе към едно общо понятие за Любовта. След това от Любовта трябва да преминете към понятията за знанието, за Божествената Мъдрост и Истина­та. Това са три свята, където всеки ден трябва да влизате, за да придобиете нещо от Любовта, като дружите с нея. Или казано другояче: да дружите в душата си с разумните, с любещите същества. Защото любещото същество е един съвършен човек, който, за да помогне, ще даде най-хубавото, което има в душата си. Не да се жертва — съвършеният човек никога не се жерт­ва. Той няма защо да се жертва, жертвата е за Земята. Съвършеният човек има всякога желание да помага, а пък това е достатъчно. Дръжте в ума си това: дружете със съвършените съще­ства! Но някой ще каже: „Как да ги намерим? “ Някои от вас се срамуват да се молят. Цяло из­куство е да се моли човек!"

УЧИТЕЛЯ

През Втората световна война, по време на го-лемите бомбардировки над София, брат Д-ски бил при Учителя на разговор и когато си тръгнал, той му поръчал: „Ще ти дам окултни формули, написа¬ни на листчета, които ще поставиш на различни места в града, в къщи на твои познати“. Братът не полюбопитствал да види и прочете формулите, но останал с впечатление, че са стихове от псалмите. Учителя му казал още: „Следи да видиш, че къщи­те, в които поставиш тези формули, няма да бъдат засегнати, дори около тях да падат много бомби и много други къщи да бъдат разрушени“. Братът поставил листчетата с формулите в къщи на раз­лични места в града и след бомбардировките сам проверил - нито една от тях не била пострадала, макар около тях всичко да било разрушено. Била доказана голямата магическа сила срещу злото и разрушенията, която притежавали окултните фор­мули, дадени от Учителя.

Един брат споделил с Учителя, че по време на бомбардировките го било толкова страх, та не могъл да чете 91 (90) псалом наред, а го забравил и го казвал разбъркано. Учителя му рекъл: „Няма нищо, 91 псалом е с толкова голяма сила, че една дума само да произнесеш от него, пак ще подейства“.

Една сестра си спомня от детството: „Когато баща ми тръгваше за фронта, отиде при Учителя да си вземе сбогом и той му казал да сложи едно Евангелие в джоба си, от лявата страна, до сърцето. На фронта куршум попаднал точно срещу сърцето му, но се ударил в Евангелието и не проникнал в тялото. Така баща ми беше спасен от смърт.“

Брат Г. Овчаров е записал своите спомени от войната през 1917 г.: „Бяхме на южния фронт, на позиция край отвесни скали. Ние стояхме на висо¬кото, а неприятелят - долу. Излъчвахме постове да пазим и наблюдаваме врага. Една вечер бях на един от тези скрити постове. Подпрян до скалата, виждах лагера на чуждите войници. По едно време ми се стори, че отдолу приближават хора. Помис¬лих си, че ако не събудя другарите си, неприятелят ще дойде и ще ги плени. Ако ги събудя и се разшу¬мят, отсреща ще стрелят и може да ги убият. За момент си спомних за Учителя и си казах: „Зад мен стои целият полк, а аз съм в двоумение - как да постъпя?“ В този миг във въздуха, през лъчите на луната видях Учителя и чух гласа му: „Няма ни¬що!“ Повтори ми: „Няма нищо, не се безпокой!“ После образът му се изгуби.

Събудих другарите си и те почнаха да пълнят пушките. Бяха готови да стрелят, но началници¬те ги спряха. Предложих да отида сам напред и да разузная какво е това придвижване. Слязох по стръмнината до мястото, където ми се стори, че има хора. Като наближих, видях, че ме е заблудила висока папрат, раздвижвана от вятъра. След някол¬ко месеца ми дадоха отпуск и отидох в София при Учителя на „Опълченска“ 66. Първият му въпрос беше какво ново има на фронта. Много исках да го попитам за явяването му пред мене на поста, но не смеех. Той ме заразпитва за дома, за братята в Ямбол, за баща ми, а аз все исках да отворя дума за явяването му, но от неудобство се отказах. На тръгване му подадох ръка, а той ми каза: „В случай на нужда пак ме повикай“. Тогава попитах Учителя истина ли е това, което ми се случи преди месеци. Той ми отговори: „Да, вярно е и при втори случай пак ме повикай!“

 

През Балканската война мъжът на сестра Елена - Костадин, бил на фронта. Тя разказва: „Един ден Учителя ми рече: „Еленке, и без Костадин можеш да живееш“. Аз го загледах учудено и уплашено го попитах: „Защо, Учителю, ми говорите така, да не би Костадин да е убит!“ „Не - отвърна той - но Костадин е в голяма опасност.“ Тогава заплаках: „Искам Костадин да се върне жив и здрав, как ще живея сама в света!?“ Учителя помисли няколко минути и ми рече: „Добре тогава!“ В този момент влезе Драган Попов и повика Учителя настрана да му собщи, че гърците са заградили няколко наши полка в Пирин планина, от които и Костадиновия. Учителя отново помисли и след малко каза: „Няма да падне и косъм от главата на Костадин и всички ще се освободят“. Като се върна след време, Костадин разправи, че били здравата заградени, но по чудо се спасили.”

Брат Иларионов бил на фронта през 1913 го-дина. Учителя бил в Търново и живеел в неговата къща. Един ден Учителя излязъл от стаята и съоб¬щил на сестра му, че брат Иларионов нещо не е добре. Сестрата започнала да плаче и през сълзи нареждала на Учителя, че без брат си не би могла да живее. Учителя й рекъл: „Нима не можеш без него?“ В това време Иларионов, който бил офицер, заедно със своите войници бил обграден от гърците. Учителя отишъл в стаята си, забавил се 10-15 минути и като се върнал, казал на сестрата: „Не се безпокой, всичко ще се оправи!“ Какво се случило на фронта? През нощта в обръча, който заграждал нашите войски, се отворил проход и войниците се изтеглили през него, без да ги забележат гърците. След това заели добра позиция в Кресненското дефиле и от своя страна обградили гърците. До битка не се стигнало, защото пристигнало съобщение, че е сключено примирие и е издадена заповед за спиране на боевете.

По време на Балканската война брат Георги Куртев бил на фронта като фелдшер. По войската плъзнала холера и всички бягали от заразените. Тогава Георги призовал желаещите войници от дружината да се притекат с него на помощ на болните. Гарантирал им, че никой от тях няма да се разболее от холера. Няколко войника отишли с него и обслужвали болните цели 7-8 месеца, без да се заразят. По това време от страх лекарите обикаляли с кон покрай болницата и отдалеч давали наставления за лечението. Тогава брат Куртев получил писмо от Учителя, в което прочел: „Не се плаши от нищо, аз виждам всичко. Помагай на болните и ние ще ви подкрепяме.“

Като офицер брат Никола Гръблев служил в Търново. Един ден препускал на кон някъде над моста на Янтра. Конят бягал лудо и от буйство се насочил не към моста, а към едно място встрани, където имало дълбока пропаст. Братът видял опасността, нямал време нищо да направи, а само мисле¬но извикал към Учителя: „Учителю, помогни ми!“ Мигом усетил, че някаква сила дръпнала юздите на коня и той се насочил към моста. В това време по него минавала жена и конят връхлитал право срещу нея. Но за чудо тя се навела, конят я прескочил и жената била спасена. По-късно Кольо Гръблев научил, че по време на премеждието Учителя бил на гости някъде по Изгрева и пиели чай. Изведнъж той си затворил очите за минута-две. После ги отворил и съобщил: „Кольо Гръблев беше в опасност, спасихме го“. Присъстващите погледнали часа и записали деня. Когато Кольо Гръблев дошьл в София, попитали го какво е станало в този ден и час и той разказал горната случка.

Своите преживелици разказва брат Никола Гръблев: „През 1922-1923 г. като граничен офицер служех в Делиормана. През зимата бях за нещо в София и разправях на Учителя, че Дунавът е замръзнал, защото времето е страшно люто, и от Румъния и Карпатите в България преминават много вълци, едри като магарета. Тогава Учителя ми предложи: „Ето една възможност да провериш и изпробваш смелостта си! Ще излезеш нощно време в дванайсет часа без никакво оръжие и ще отидеш там, където знаеш, че има вълци. По такъв начин ще опиташ храбростта и вярата си.“ Отговорих: „Учителю, има толкова много вълци, че непременно ще ме изядат!“ Той ми отвърна кротко: „Няма да те изядат. Щом аз те пращам, няма да те изядат, стига да си достатьчно смел, да не се уплашиш, ще минеш сред вълците и нищо няма да ти направят.“ Аз се примирих: „Приемам задачата, която ми дадохте, Учителю“. Но само като си помислех за нейното изпълнение, сърцето ми почваше лудо да бие. Ето какво се случи после в Делиормана.

През една бурна зимна нощ бях при началника ми, който се намираше през няколко села от моя пункт. Реших да се прибера през нощта, за да изпълня задачата на Учителя. Началникът и жена му ме убеждаваха да остана да спя у тях, защото рискувам да ме разкъсат вълците, но аз упорито настоявах на своето, качих се на коня да поема в тъмнината. Началникът ми хвана юздата, за да ме спре и убеди да се върна. Но в един миг, когато той отпусна юздата, аз сритах коня и се понесох по пътя. Около дванайсет часа през нощта край мен беснееше страшна буря и виелица, а аз наближавах едно междинно село към моя пункт. Знаех, че около него има много вълци. Снежните вихри бяха толкова силни, че вместо за час, бях изминал пътя дотам за няколко часа. Край селото отдалече забелязах глутница от 10-15 вълка, която идваше право срещу мене. Още преди да тръгна, бях нап¬равил дълга молитва, бях изрекъл всички окултни формули, които знаех, и оттогава всякакъв страх беше изчезнал от сърцето ми. Когато видях тичащите насреща ми вълци, не се уплаших, но конят изцвили и се дръпна назад. Аз го пришпорих да върви напред. В този момент вълците ни наближиха и се нахвърлиха върху коня и мен. Но за почуда, сякаш нещо беше затворило устата им и те само мушкаха с муцуните си коня по корема и по врата. Скочиха и върху мен, но нищо не можаха да ми направят. Конят побягна в галоп и глутницата изостана зад нас. Влязох в селото и там вече се поколебах дали да продължа пътя си по-нататък или да остана да пренощувам в стаята на кметското наместничество. Дръпнах юздите на коня да го отправя към общината, но той упорито извиваше глава към пътя за моя пункт. Тогава го оставих, като си помислих: „Ти си по-умен, ти ме води по-нататък!“

Конят пое пътя към моя пункт и на разсъмване се озовахме в селото живи и здрави. После научих, че през същата нощ по този път се движил на кон един войник със сабя и пушка. Нападнали го вълци и въпреки съпротивата му, го разкъсали. След седмица една нощ трябваше да отида от моя пукт до границата, за да проверя постовете. На излиза¬не от селото, войниците се загрижиха: „Господин капитан, не отивайте, защото около нас има много вълци и ще ви разкъсат“. Но аз им заповядах: „Приберете се в поста и не мислете за мене!“ Тръгнах пеш през снега. Не бях изминал и стотина крачки и насреща ми се зададе вълча глутница. В този момент изпитах чувството, че се срещам с близки приятели и сякаш ми се искаше да се хвърля и да ги разцелувам. Минах невредим през глутницата, без да се обърне дори един вълк да ме погледне. Стигнах благополучно до границата. Имах и други подобни срещи с вълци, но тези са достатъчни, за да покажат как работи Божественото чрез Учителя.

Брат Христо разказва, че като офицер отишъл при Учителя и му казал, че иска да подаде оставка, понеже считал военната служба за несъвместима с учението. Учителя му рекъл: „Ще си стоиш там на мястото, има да изпълняваш една важна задача!“ През септември 1923 г., когато стана въстанието на комунистите и земеделците, изпратили брат Хрис¬то в едно село да ръководи потушаването на бунта. Мъже били наизлезли край селото с брадви, вили и колове и чакали войската. Христо спрял войниците си на известно разстояние, отишъл при селяните и ги придумвал: „Защо сте излезли с тези брадви и сопи? Приберете се по къщите си, никой от вашето село няма да стане жертва, няма и да ви разпитвам. Иначе ще пусна войската и ще ви избием.“ Селяни¬те послушали, прибрали се и никой не пострадал. Тогава братът разбрал, че това е задачата, която Учителя предвиждал да изпълни.

По време на една от войните приятел, който бил на фронта, си дошъл в София в отпуск и отишъл при Учителя да го види. Той бил военен музикант. Разговаряли и по едно време Учителя извадил тескта на „Пред Теб припадаме, Господи!“, написан от един брат и му казал да съчини музика, за да стане песен. Изтекъл му отпускът и братът се върнал на фронта. Там се заловил по текста да пише музика. Докато работел в палатката си, се завързало сражение между българите и сърбите. При него връхлетял свещеникът на полка и извикал: „Сърбите настъпват и гранати хвърчат около нас, да бягаме!” Но братът останал в палатката, продължил работата си и завършил нотирането на песента. Когато се върнал в София и отишъл при Учителя да му занесе нотите, той му казал: „Ако не пишеше музиката на тази песен, когато падаха гранати около палатката, и ти щеше да пострадаш. Тази музика те спаси.“ Учителя изрекъл това, преди братът да е казал каквото и да било.

СКЕПТИЦИТЕ

„Казвам: който и да се опита днес да изнесе истината, той всякога ще бъде подозиран. Във вярващите има едно подозрение. Като те чуят да говориш, веднага ще те попитат: „ Ти какъв си? “Ако отидеш в една евангелистка църква, ще те попитат евангелист ли си—ако си евангелист, ще те приемат. Ако отидеш в една католическа църква, ще те попитат католик ли си — ако си католик, ще те приемат. Човек трябва да има някакво име, но името не създава човека. Човекът създава името.”

УЧИТЕЛЯ

Такава беше по характер сестра Веселка, че мъчно вярваше. Тя често казваше, дори и пред Учи­теля: „Аз съм Тома неверни!“ Съмняваше се и в него. Но дълбоко в себе си имаше желание да се случи нещо, което да я убеди да вярва в Учителя. Тя споделяше, че самата пращала такава мисъл на Учителя с думите: „Ти си Учител и разполагаш с възможности, можеш да ми дадеш някаква опит­ност да повярвам“. Една година, като била на Из­грева по време на събора, присъствала на беседа. Учителя стоял зад катедрата и говорел. Сестрата си казала наум: „Много хубаво приказваш, но аз все пак се съмнявам!“ В този момент изведнъж от очите й сякаш паднало перде и тя видяла Учителя в огнено кълбо, самият той целият греел като слън­це. Косите му били като слънчеви лъчи, брадата му излъчвала сияние, обагрено в най-различни цветове. От лицето и цялото му тяло избликвала и вибрирала светлина. Сестрата си помислила, че това е някаква халюцинация, потъркала си очите, да не е задрямала, дори се ощипала, за да се събуди. Но картината не се променяла. През цялото време Учителя кротко я гледал, без да спира беседата си. Сестрата огледала другите около себе си, но разбрала, че те не виждат същото. Колко време е продължило това, тя не може да определи. После картината се изгубила и сестрата видяла Учителя така както всички го виждали. Помислила си: „То­ва е някаква халюцинация“. В този миг Учителя погледнал право към нея и леко се усмихнал. Ко­гато сестра Веселка отишла при него и му разка­зала преживяването си, той се засмял: „Още ли си неверни Тома?“

На една беседа, докато Учителя говорел, човек от публиката си помислил: „Ама че шарлатанин!“ Понеже Учителя минавал от въпрос на въпрос, думите му се сторили шарлатанство. Учителя го погледнал право в очите и казал на всеослушание: „Аз не съм шарлатанин и мошеник, а отговарям на въпросите на присъстващите“. Човекът, който си помислил това, потънал в земята от срам. Той сам ми е разправял този случай.

Един брат от провинцията, който не бил виж­дал Учителя, много искал да го срещне, но нямал пари, за да дойде в София. Той имал богат съсед, чието момче се разболяло тежко и според лекари­те било обречено на умиране. Съседът поискал от нашия приятел, който тогава бил и кръстниковист, да го заведе при Учителя. Приятелят ни отгово­рил, че няма пари. Богатият човек му обещал да плати всички разноски. По това време Кръстников беше издал една книга, в която беше подредил по класове всички духовни хора и на първо място беше поставил себе си, а Учителя - по-долу. Бра­тът взел тази книга със себе си и си помислил със съмненпе: „Ако Дънов е действително Учител, аз ще държа книгата в ръката си, той ще ми я поиска, ще отвори точно на мястото, където пише за него, и ще прочете“. Тръгнал от Хасково и с богатия си съсед допгьл при Учителя. Когато влезли в двора на „Опълченска“ 66, където живееше Учителя, има­ло голяма опашка от хора, които чакали да бъдат приети. Двамата си казали: „При толкова много хора кога ли ще дойде нашият ред?“ Малко след като разменили тези думи, Учителя се показал на вратата и за тяхна почуда наредил: „Нека двамата от Хасково дойдат при мен“. Учителя посъветвал бащата на болното момче какво да прави, за да го излекува. След това се обърнал към нашия приятел и смеейки се, го запитал: „Ти какво искаш?“ Посег­нал, взел книгата от ръцете му, отворил точно на страницата, на която пишело за него, прочел, пак се засмял и му върнал книгата. От този момент хасковецът стана наш ревностен брат.

В първите години от дейността на Учителя, тък­мо да започне лекцията в един провинциален град, на вратата на салона се изправил някакъв човек и се разкрещял: „Ей, ти там, на сцената, защо заблуж­даваш хората, че има някакъв Господ? Никакъв Бог не съществува, ти си въобразяваш!“ Учителя спокойно отговорил: „Аз ще ти докажа, че има Господ!” - и започнал сказката. Докато говорел, не се случило нищо особено. През нощга, като си легнал човекът, заспал, но се събудил от ужас - леглото му се движело из стаята заедно с него. Той си разтъркал очите, да не е сън, но се убедил, че е буден и веднага се сетил за думите на Учителя: „Аз ще ти докажа, че има Господ!” Мъжът започнал да се моли: „Моля ти се, господин Дънов, вярвам, че има Господ!” След тези думи креватът се прибрал на мястото си. Човекът не могъл да заспи до сутринта и още рано отишъл в хотела, където бил отседнал Учителя, за да му каже: „Извинете г-н Дънов, вече повярвах в Господа!” После му разказал какво е преживял през нощта.

Слави Камбуров е брат на Никола и Стефан Камбурови. Никола и Стефан бяха в Братството, а Слави беше широк социалист и материалист по убеждение. Един ден той се заканил пред братята си: „Само да се срещна с вашия Учител и на бърза ръка ще го оборя!” Той мислил, че Учителя е няка­къв книжник като него и с диалектически доводи може да го обори. Един ден, когато Учителя при­стигнал в Стара Загора, там били и тримата братя.

Отишли при него и Слави влязъл с надутостта на учен, който има амбицията да опровергае Учите­ля. Учителя го приел и повел с него разговор за четирите степени на съзнанието и за четвъртото измерение. Слави Камбуров не бил чувал за тези работи и се объркал, не успял на нищо да възрази. Учителя му говорил повече от два часа. От този момент Слави влязъл в Братството и даже е дър­жал сказки и писал статии за Учителя и окултната наука.

Като офицер брат Т. Б. бил на фронта и трябва­ло по важна работа да си дойде в София. Случката ми разказа самият той. Отишъл при генерала да му разреши отпуск, за да си дойде. Генералът, щом го видял, му казал: „Ти си добър офицер, известен си в цялата артилерия, но не мога да се начудя как си се увлякъл по тоя Дънов!” След това генералът отправил няколко заканителни думи срещу Учите­ля, като добавил, че ще се справи с него. Надсмял се: „Нима мислиш, че той знае какво говоря аз?” Братът огтоворил: „Да, аз вярвам, че той знае какво вие говорите сега”. „Аз ти се чудя на ума - казал генералът - но хайде, върви, на добър път!”

-    Братът дошъл в София и се срещнал с Учителя. След като говорили дълго по свои работи, братът тръгнал да си отива, но бил изненадан, че Учителя дотогава весел и добре разположен – изведнъж станал сериозен и дори строг: „Кажи на твоя гене­рал, че аз зная всичко каквото говори, и да си за­тваря устата, защото може да му се случи нещо“.

Като се върнал на фронта, братът се представил на генерала. Той най-напред го попитал: „Е, ходи ли при твоя Учител?“ Братът отговорил: „Да, ходих и без да му кажа нищо, той рече да ви предам, че знае всичко, което сте ми говорили и да ви предупредя друг път да не се отнасяте така, защото можело да ви се случи нещо лошо“. В този миг генералът се сепнал, отдръпнал се някак си и поискал потвърж­дение: „Нима наистина знаеше какво съм ти гово­рил?“ „Да, без да му кажа нищо, той ми заговори с много строг тон за вас.“ Оттогава генералът никога не говорил пред брата против Учителя. След една година умрял от сърдечен удар.

Цигуларят Петър Камбуров имал едно вълну­ващо преживяване: „Беше през 1921 година. Полу­чих съобщение от пловдивските братя да отида в града им, където Учителя ще изнесе във военния клуб лекция за гражданите. Във влака се срещнах с ямболци и бургазлии, а в Пловдив ни разкварти­руваха по къщите на братя. На другия ден салонът беше претъпкан с хора. Аз бях с няколко приятели в средата на редовете. Беседата си, която беше на тема „Влиянието на светлината върху телата“, Учителя започна с думите: „Когато материални предмети стоят в изба, където слънчевата светлина не прониква и температурата е под нула градуса, те са в замръзнало състояние и в тях няма никакъв разлагащ процес. Но ако слънчевата светлина про­никне в тази изба, тогава предметите почват да се разлагат и да миришат. Същото може да се каже и за човешките мозъци. Когато проникне в тях Боже­ствената светлина и топлина, те отначало почват да се разлагат и миришат, докато туй, което в тях се разлага, изчезне и остане онуй, върху което може да гради Божественото.“

Като каза Учителя това, млад мъж скочи, стъ­пи на един стол и извика: „Господа, човекът, който стои на сцената, е черен магьосник. Той умори майка ми, не го слушайте!” След това си седна - беше през два реда през мене. Учителя продължи да говори. Аз забелязах, че като каза тези думи и седна, лицето на човека се измени, ръцете му се изкривиха, започна да прави гримаси и изпадна в конвулсии. След това пак се изправи на стола и се провикна: „Господа, аз дълбоко съжалявам за думите си, които казах преди малко. Човекът на сцената не е черен магьосник, а е светия. Не мога повече да остана в салона, защото Христос ме пъде оттук! Дълбоко съжалявам за думите си и искам прошка!“ Човекът слезе от стола и излезе. В салона настана смут, чуваха се думи за и против Учителя. Редакторът на вестник „Юг“ също се качи на стол и извика: „Господин Дънов, тези теории ги проповядвайте в Патагония, а не между нас!“ Друг се обади за друго, подвикнаха трети и четвърти, в салона се вдигна голяма врява.

Учителя стоеше на сцената и спокойно слуша­ше. По едно време си вдигна ръцете, публиката се умири и той продължи. Беше вече към края на беседата и в един момент се чу глас откъм задната врата на салона - беше същият мъж, когото Хрис тос изпъди. Той извика: „Господа, ако ние приемем и приложим учението на този човек, на този Учи­тел, светът и животът на Земята в 24 часа ще се променят!“ След думите му Учителя продължи: „Аз мога на всеки от вас да кажа кой какво мисли и какво чувства в дадения момент“. Тогава един поп скочи: „Аз искам да ми кажеш какво мисля!“ Целият салон се развика, видгна се голяма врява и вече нищо не можеше да се чуе. Настана голям безпорядък, а вътре сигурно имаше 2 хиляди ду­ши. Една сестра се втурна напред, за да защищава Учителя, но други я блъснаха и тя залитна. Аз се обадих да кажа нещо за Учителя, но една голяма ръка се стовари върху главата ми, събори шапката ми и чух: „И ти ли си от тях!“ Най-после Учителя успя да вземе думата. „Приятели, мога да кажа всичко на попа, мога да кажа всичко на всички ви, къде е вашето благоденствие мога да ви кажа. Вие постъпихте ли по правилата на благоразумието? Аз приемам всички хули, които изсипвате върху мен и благодаря за тях. С тях аз ще наторя моите ниви и градини, а на вас оставям моята Любов.“ Като каза това, Учителя си тръгна.

ЗЛОЖЕЛАТЕЛИТЕ

„Христос казва: „Блажени сте, когато ви го­нят, защото голяма е вашата заплата на Небеса­та “. Ще ви обясня дълбокия смисъл на тези думи: като посеете едно житно зрънце, то започва да гние — нападат го много врагове — микроби, но щом излезе нагоре, към светлината, огрее го Слън­цето, враговете му се разбягват. Следователно и вас трябва да ви гонят, за да излезете нагоре. Христос като казва: „Блажени гонените!", под­разбира, че блажени са онези, които израстват, пущат коренчета, листа, цветове, плодове, за­щото голяма е тяхната заплата, когато дойде Господ и намери узрели техните плодове.”

УЧИТЕЛЯ

Било по време на един от съборите в Търново. Появили се много оси, които смущавали братята и сестрите по време на храна. Един ден Учителят като гледал как осите нападат хората по масите и из двора на вилата, направил някакви движения и произнесъл думи и формули. За минути всички оси от масите и двора се събрали на едно място и застанали като мъртви. Учителят ги побутнал, но те сякаш не проявявали признаци на живот. След това той направил други движения и изрекъл други думи, от което осите се размърдали, хвръкнали, избягали и повече не се появили през цялото ля­то. След тази случка Учителя заявил: „Мога да направя същото с всички врагове на Братството, но не искам“.

Някакъв студент, който чул за Учителя, решил да отиде на Изгрева, за да се подиграе с него. Със своята скрита мисъл влязъл в салона по време на беседа, но изпаднал в паника като усетил, че една мощна сила го подела сякаш на ръце и изхвърлила навън. Нямал време да разбере как станало това.

През месец май 1936 г. един ден следобед, към четири часа, в града на Изгрева дошъл някакъв чо­век, вероятно изпратен от враговете на Братството и търсел Учителя. През целия този ден Учителя бил сериозен, строг и напрегнат. Малко преди случ­ката при него имало сестри, но той ги изпратил да си отидат по домовете. По това време при Учителя дошъл брат Иван Каващщиев. Двамата влезли в големия салон. Пред салона братя чистели масите от боята. Изпратеният човек потърсил Учителя в долната стая, намерил я заключена и като видял, че никой не му отваря, започнал да удря по стък­лото, счупил го и си наранил ръката. После видял Учителя в салона, влязъл и започнал да го удря с юмруци по главата. Понеже ръцете на побойника били наранени от счупеното стъкло, дрехите на Учителя се напръскали с кръв. След доста удари нападателят избягал. На другия ден видяхме лицето на Учителя в синини. След време един полицай довел побойни­ка при Учителя, за да пита какво наказание да му наложи. Той отговорил:„Аз му прощавам“. Побой­никът се извинил и искал прошка. Тогава Учителя добавил: „Аз ти прощавам, но моли се Господ да ти прости!“ Това се случило през месец май. През юни се проявили последиците от побоя. Отначало Учителя се затруднявал при движение на дясната си ръка, после и на десния крак. По-късно се затруд­нил и говорът му. След Петровден се организирало летуването на Братството в Рила. Тръгнали на 4 юли. При пътуването Учителя с мъка се движел, влачел крака си, на места дори залитал. Когато стигнали до Вадата и тръгнали нагоре, един брат на кон посрещнал групата, за да качи Учителя, но той отказал и продължил пеша.

През дните на лагера Учителя трудно ходел и приказвал. Не се качил на Молитвения връх и не държал беседи, но постоянно правел разходки, интересувал се от всички, които идвали на бива­ка, следял четенето на беседите, паневритмията, изобщо целия братски живот. На 12 август сут­ринта Учителя изведнъж се променил - болестта изчезнала, движел се свободно, говорел без затруд­нения. През деня спокойно отишъл на изворчето, обиколил лагера, а вечерта присъствал на общия огън. В целия лагер било празник. Известно време след завръщането от бивака една сестра се обър­нала към Учителя: „Вие ни учихте, че при болест трябва да се качваме на планината, дори ако сме в състояние само да лазим дотам. Вие направихте точно това.“ Учителя отговорил: „Трябваше да се даде пример.“

По повод този побой Учителя казал, че имало заговор да поставят адска машина под салона и по време на беседа да ликвидират Братството. Като научил за това, той се помолил на Бога да отмени зловещото събитие, а само той да понесе страда­нието. Ето от какво дошъл побоят.

Често викаха Учителя на следствие в Дирекци­ята на полицията. Един път, след като го разпитал някакъв началник, го завели пред горящата пещ и го заплашили: „Ако не се откажеш от учението си, ще те хвърлим в огъня!“ Учителя спокойно му отговорил: „Ако е волята Божия, ще ме хвърлите. А от учението си не се отказвам!“ След още ред закани и въпроси го пуснали, защото нямало за какво да се хванат.

„В последния ден на събора през 1922 г. трябва­ше да си тръгваме към 10 часа сутринта. Учителя също се беше приготвил, но малко преди това той спря и се обърна към нас: „Идете си, аз ще дойда сам“. После седна под беседката, подпрян на ча­дъра, който почти всякога носеше със себе си. До дома му трябваше да го придружат някои хора, които искаха да го почакаме. Но като разбрахме, че това не е по желанието на Учителя, си тръгнах­ме. Учителя остана сам под беседката. Повикал брат Ватев, който щеше да нощува в колибата, и го предупредил: „Като дойдат, не се противи, отвори им навсякъде да разгледат“. Братът не разбрал кои ще идват и защо така му говори Учителя, но след няколко минути видял, че войска огражда колиба­та. В двора влязъл офицерът Харлаков с няколко войника и попитал: „Къде е Дънов?“ Братята ни­що не отговорили, а Учителя седял на мястото си. Офицерът грубо поискал да види тайната стаичка, за която поповете били разгласили, че там се вър­шат безобразни работи. Братята Ватев и Ковачев отворили стаичката, в която влизахме със свещен трепет само за молитва. Пред офицера се разкри­ла духовната мистична обстановка, подредена с изтънчен вкус. Осветена от седем кандила, които денонощно горяха, пред него сякаш засияла голя­мата величествена картина с образа на Бога. При тази гледка офицерът се почувствал недостоен да прекрачи прага. Надникнал от вратата, навел глава и си излязъл. Приближил беседката, изправил се пред Учителя и го попитал: „Ти кой си?“ „Аз съм Дънов“ - му отговорил Учителя. „Ти си аресту­ван!“ - му рекъл офицерът и го повел с войниците към казармата.

Ние се бяхме прибрали и вече се събличахме за лягане, когато братята от колибата дотичаха изплашени и съобщиха: „Учителя е арестуван!“ Костадин се облече набързо, повика брат Иван Деветаков и Костадин Петков и отидоха в казармата. Успели да влязат в канцеларията безпрепятствено и видели Учителя седнал на едно кресло, а до него братята Ковачев и Ватев. Костадин казал на адю­танта Харлаков: „Господин Дънов ми е гостенин и вие нямате право да го арестувате!“ Какво друго са разговаряли не зная, но Учителя и братята си дойдоха веднага. На другия ден някои от братята си заминаваха по домовете, понеже съборът беше свършил, и идваха да се сбогуват с Учителя. Ние с Величка Ватева и Величка Стойчева бяхме пригот­вили хубав обяд за всички. Тъкмо бяхме насядали край масата и по обичая си казвахме молитвата, брат Деню Цанев дойде задъхан от бързане и пре­дупреди: „Учителю, веднага трябва да си заминете от Търново, иначе ще Ви изпратят по етапен ред!“ Без да е взел една хапка от обеда, Учителя събра багажа си и бързо се приготви за тръгване. Предаде ми тефтерчетата и други неща, които винаги носе­ше със себе си, и ми каза да му ги върна, когато отново се срещнем. На тръгване аз и сестрите се разплакахме от притеснение. Учителя се изправи пред нас и ни запита: „Защо плачете? Запазете вътрешния си мир и за нищо на света не го наруша­вайте, даже и на парчета да ви късат!” След като го изпратихме, никой вече нямаше желание да се храни. До вечерта прекарахме в разговор за Учите­ля. На другия ден разбрахме, че той си е заминал за София спокоен и весел. Но оттогава правеше съборите в столицата и нямаше желание да идва в Търново.“ Споменът е на сестра Елена.

Учителя бил във Варна и една сутрин изля­зъл с група приятели да посрещнат слънцето на Ташлъ тепе. Като се връщали към града, двама полицаи, подтикнати от свещениците, поискали да го арестуват заедно с цялата група. Повечето от хората се разбягали. В това време се намесил един наш приятел, офицер - Н. Гръблев, който искал да спаси положението, но станало така, че се наложило да минат направо през лозята. Там стражарите арестували Учителя и го повели към градоначалството. По пътя минали покрай къщата, където Учителя бил на квартира, и той помолил стражарите да му разрешат да се отбие и да си вземе друга шапка, понеже бил със старата. Но полицаят не му позволил, а го ударил с приклада на пушката по гърба и му извикал да върви напред. Като научил това, Гръблев поръчал на адютанта на началник-гарнизона да следи какво ще се случи с този полицай в продължение на един месец. Не минали и трийсет дни и адютантът му съобщил по телефона в граничната застава, където служел Гръблев, че същият този стражар бил убит на един селски събор - опитвал се да разтърве двама биещи се. Когато Учителя се явил при началника, той му казал, че иска само да го види, бил много любезен и го освободил веднага.

Веднъж Учителя бил повикан в Обществена безопасност на разследване. Следователят покрай другото му казал: „Вие, господин Дьнов, отмъщава­те на Вашите противници, така пишат вестниците. Които са се закачили с Вас, са умирали ненадейно.“ Учителя спокойно му отговорил: „Аз не отмъща­вам, а благославям. Но какво съм виновен аз, ако една малка пеперудка иска да изгаси с крилцата си един голям огън? Аз съм един голям Божествен огън и който се опита да го изгаси, сам ще изгори в него. Аз нямам никаква вина!“ Следователя под­скочил от стола: „Ама Вие се заканвате, господин Дънов, и аз ще Ви арестувам!“ Учителя спокойно му отговорил, че не се заканва и му обяснил, че всеки, който отива против Божественото, ще по­страда. Привел му още един пример: „Представете си, че едно шише се удря в една канара, нали ще се счупи? Аз към канарата, Вие сте шишето. Ако се ударите в мене, ще се счупите. Какво съм виновен аз за това?“ Тогава следователят се нахвърлил ост­ро срещу Учителя, а той само му отговорил: „Ако не внимавате, след два месеца ще бъдете убит!“ След два месеца така и станало, сбъднало се това, което казал Учителя.

Когато беше най-голямата кампания във вест­ниците срещу Учителя и Братството, директорът на Обществена безопасност лично отишъл при него на „Опълченска“ 66 и с най-строг тон му заповядал да прекрати всякакви беседи и приеми, защото това се таксувало като заблуждение на обществото. Учителя го слушал спокойно в про­дължение на цял час. На тръгване директорът от­ново най-строго му поръчал да прекрати всякаква дейност. Учителя кротко го изгледал, усмихнал се и продумал: „Скоро ще имаш възможност да про­вериш, че и ти си от нашите“. Директорът много се ядосал, отново му припомнил заповедта си и си отишъл. Скоро след това обаче този директор бил обвинен във всевъзможни престъпления и бил осъден на смърт. Впоследствие смъртното наказа­ние било заменено с доживотен затвор. В затвора той се запознал подробно с беседите на Учителя и приел неговото учение. След седем и половина години го помилвали и освободили, а после станал редовен ученик на Учителя. 

Свещениците непрекъснато създаваха неприят­ности на Учителя. Под техен натиск на един събор дошъл офицер и му казал, че властите забраняват да говори на открито - можело, но само в салона. А хората били много и салонът не ги побирал. Учи­теля държал беседата на една поляна и говорел на тема „На открито и закрито“, като доказал, че са били на закрито. Изпратеният офицер останал до­волен от беседата и дори му благодарил.

Когато по време на бомбардировките през 1944 г. Учителя беше в Мърчаево, свещеникът в селото, заедно с група враждебно настроени хора, подел кампания срещу него. Подготвяло се да бъде пуснато електрическото осветление в селото. По този повод се събрало импровизирано събрание в кръчмата, на което присъствали и попът, и зле настроените към Учителя хора. Разгорещен от виното, попът заявил тържествено на събранието, че обявява война на г-н Дънов и се заканил да му отреже брадата и да го изгони от селото. Тогава кметът се обърнал към него и го поучил: „Недей се занимава с Дънов, той е добър човек и нищо лошо не е направил“. Но свещеникът още повече се разярил и настоявал на своето. Кметът останал огорчен и като се разотишли, се отбил при Учите­ля и му съобщил за заканите на попа. Учителя си замълчал и само казал на брата да не се безпокои и че всичко ще се уреди. След няколко дни се чуло, че свещеникът е тежко болен от някаква пневмония. След седмица си заминал за другия свят. Подир тази случка разгорещените глави, които подтик­вали попа да поведе кампания срещу Учителя, се смълчали и не се чули вече.

Следващия разказ е от брат Георги Куртев от Айтос. В първите години от живота на Братството в града местният свещеник говорел много против братята, сестрите и Учителя. По-младите, буйни и неулегнали, едва-що влезле в Братството, решили да набият попа, за да му дадат урок и да ги оста­ви на мира. Точно когато намислили това, брат Георги получил писмо от Учителя, в което той ги предупреждавал: „Вие искате да биете попа! Ако направите това, Небето ще вдигне блогословението си от вас, но ако претърпите, Небето ще си вземе бележка от вашето търпение и ще уреди работата“. Те се отказали от решението си и се случило след­ното: големците в града, които познавали брат Георги, чули, че попът постоянно говори против него. Без Георги да им каже нищо, извикали попа и му рекли: „Попе, ти едва вчера си дошьл в нашия град, а си подел кампания против Георги Куртев и неговите приятели. Ние от деца сме израсли с Георги и го познаваме по-добре от тебе. Затова те предупреждаваме повече да не се занимаваш с него или си вземай шапката и си отивай.“ От този момент попът престанал да напада братята.

"НЕОБИКНОВЕНИЯТ ЖИВОТ НА УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ" - РАЗКАЗИ НА ОЧЕВИДЦИ (ЧАСТ 2)

БРАТСКИ ЖИВОТ

"Често питат: „Ами ти проповядваш ли нещо, съобразно църквата? “ Отговарям: „Аз проповяд­вам неща, които са съобразени с великия Боже­ствен закон; пред Господа не лъжа; дали моето учение е съгласно с вашите възгледи, за мене е безразлично. За мене е важно моите възгледи да бъдат съгласни с великия закон, да не бъда лъжец през Бога, пред Небето, пред ангелите, пред све­тиите — то е важният въпрос за мене. Ако всички така схващат учението и така мислят, няма от какво да се плашим. Някои казват: „ Ти имаш цел да образуваш някоя секта “. Ония, които образу­ват секти, са според мене много дребнави хора. Секта всеки може да образува — вземи брадва, нацепи дървото — ще направиш секта, или вземи чук и начукай камъка — ще направиш секта. Сек­ти лесно се правят. В една американска секта се скарали по един въпрос — когато се освещава причастието, дали да се вдигне чашата; но ония, които викали, че трябва да се вдигне, забравили да я вдигнат. Често и ние забравяме това, което проповядваме и оня принцип, който ни съединява. Нашата задача е да въдворяваме Царството Божие на Земята. Искам да образуваме една сек­та, но каква? Да станем проводници на Божия закон, който да завладее всички умове и сърца, да станат всички — и мъже, и жени, и деца — синове на Царството Божие, да заживеят на Земята живот, какъвто трябва."

УЧИТЕЛЯ

     Един ден Учителя казал на брат Боев на дру­гата сутрин в четири часа да е готов, за да отидат двамата на Витоша. Тръгнали в уреченото време. Когато били вече в планината и излезли край горичката над една поляна, насреща им се задал спретнат селянин, шоп, облечен в бели дрехи и с красив калпак. Те го поздравили, той им отвърнал и ги запитал: „Имате ли хляб и огън?“ Брат Боев отговорил, че имат. Двамата продължили нагоре, а селянинът слязъл в гората. След разходката Учи­теля попитал брат Боев: „Знаеш ли кой беше този човек? И какво искаше да каже с думите: „Имате ли хляб и огън“? Той беше един от странстващи­те адепти на Агарта и като питаше имаме ли хляб и огън, искаше да ни каже: „Имате ли Словото и Любовта със себе си?"

      Спомен на брат Михаил Ангелов от Варна: „Бях чул за Братството и познавах някои от братя­та, но още не знаех нищо за идеите му и за живота в него. Един ден братята Араджиеви ми казаха: „В Търново ще има събор. Ще те заведем и ще те срещнем с Учителя.“ Точно по това време аз бях изпаднал в една душевна безпътица, чувствах вътрешно смущение и търсех смисъл в живота. Притеснявах се да отида в Търново на събора, по­неже не познавах нито Учителя, нито братята. Но по настояване на Араджиеви, реших да отида - те ми казаха, че всичко ще се уреди. А имах и нужда от някаква опора, защото бях в такова състояние, че даже мислих да туря край на живота си.

Като отидох в Търново, видях на събора много хора, облечени в бяло, но мене ми беше черно на душата. В града пристигнахме в петък, а съборът щеше да се открие в неделя. Брат Иванов, който беше ръководител на Братството във Варна, беше отишъл в Търново преди нас. Като ме видя, каза на братята Араджиеви: „Защо сте довели тоя човек, той е още нов, а тука идват улегнали братя!“ Мен ми стана много мъчно и исках да си отида, но Ара­джиеви ме задържаха. Иванов повдигна въпроса за мене пред ръководителите от цяла България и те казаха, че аз не мога да остана на събора. Рекоха ми да си взема веднага багажа и да замина за Вар­на. Аз не им отвърнах нищо, но си помислих, че няма да се върна във Варна, а ще отида на моста на Янтра и ще се хвърля в реката. Така си мислех аз в себе си. В това време дойде брат Савов от София и като му разправих за състоянието си, без да го познавам, той ме посъветва: „Брат, не ги слушай ръководителите, а иди лично при Учителя и той ще те приеме“. Започна да ми говори за него и аз си казах: „Ако този Учител е Христос, той ще познае моето вътрешно състояние, ще види силното ми желание да остана тук, ще разбере душевното ми противоречие и ще ми помогне. Ако не ме приеме и не ми помогне, моята работа е свършена.“ Савов ми каза: „Днес ще постиш и вечерта ще отидеш при Учителя”. Аз се съгласих. В себе си отново помислих: „Ако Учителя е Христос, той ще ме разбере и ще ме приеме“.

Отидох на лозето, не ядох цял ден и прекарах в размишление и молитва, макар че още не знаех да се моля. Надвечер тръгнах да се срещна с Учителя и като наближих колибата, го видях да идва срещу мене. Като го гледах, съзрях в лицето му такова бащинско изражение, сякаш то сияеше в светлина. Аз бързо се отправих към него, целунах му ръка и почти проплаках: „Учителю, братята ме пъдят от­тук, а аз искам да остана!“ Той ме погледна кротко и ми рече: „Остани, съборът ще се открие в неде­ля“. Повече не добави никакви думи за утешение, но щом ми каза това, аз вече се успокоих. Отидох при братя Араджиеви и им съобщих, че Учителя ми разреши да остана. Те се зарадваха. В това вре­ме сърдито ме срещна Иванов: „Кой ти позволи да отиваш при Учителя! При него се ходи само с разрешение!“ И пак ми нареди веднага да си оти­вам. Повечето братя от Варна бяха на моя страна. След като Учителя ме беше приел, аз не послушах Иванов и останах. Сега бях вече спокоен.

Сутринта преди събора станах рано и всичко ми се видя много тържествено. Заедно с братята и сестрите посрещнах току-що изгряващото слънце. Прочетохме общо молитвата. След това насядахме на тревата. Аз седнах до брат Христо Араджиев и все се криех зад него, за да не ме види Учителя.

Беседата беше на тема: „Ученикът, който чакал пред вратата на училището, за да бъде приет за ученик. Чака да чуе думата на професора, приет ли е или не е приет.“ Това беше първата беседа от „Свещения огън“. Учителя започна: „Вчера дойде един млад брат от Варна и ме пита: „Учителю, ис­кам да уча при тебе, да следвам твоето учение.“ Аз го изслушах и помислих: „Чакай да видя какво ще рече Господ за този брат?“ Господ ми каза: „Щом аз съм го пратил при тебе, ти го приеми!“ Кой съм аз да не го приема?“ След това Учителя продължи беседата. Аз се срамувах и се криех зад гърба на брат Христо, но вътрешно ми беше радостно и весело, че съм приет в школата на Учителя. Като свърши беседата, всички се втурнаха към мене и почнаха да ме прегръщат.“

    От записките на брат Т. Б.: „Трябваше да оти­да при Учителя и да му искам идея за клише на корицата на „Житно зърно“. Това беше някъде 1933-1934 година. Поговорихме по този въпрос и Учителя каза: „В квартирата ми на „Опълченска“ 66 има една картина, която показва четирите фази на живота на човека, представени чрез различни възрасти - детство, юношество, възмъжалост и старост.“ Аз бях забелязал тази картина. Като идея тя беше мното хубава, но не беше добре изработе­на и изразих пред Учителя мнението, че е твърде старомодна и не е подходяща за клише. Тогава той извади един албум с картини на Щайнер, сред които бяха изобразени печатите на Откровението и други образи от него. Учителя ми показа карти­ната на жена, облечена в слънце и ми рече: „Вземи тази, тя е хубава, само като се прерисува, да се ог­ради със зодиакалния кръг, като Водолей бъде на зенита“. По тази картина направихме клише и го използвахме за корицата на списанието.“

     В един разговор в Мърчаево с братя и сестри станало дума за Щайнер и Учителя казал: „Той е прероден Питагор“.

    Когато започнаха да излизат новите книги на Мория под общо заглавие „Агни йога“, някои при­ятели попитали Учителя какво представлява това учение. Той отговорил накратко, че това е старо учение и не е пригодено за съвременния свят. Брат Лулчев беше във връзка с Мория. Казвал го е лично на мене, казваше ми още, че Мория го е посеща­вал и че Мория и приятелите му били във война с Учителя. Въпреки това Лулчев продължаваше да поддържа връзка с него. Веднъж Мория му дал ред окултни символи, които Лулчев начертал по врата­та на бараката си на Изгрева. Учителя извикал една сестра и й възложил: „Иди да кажеш на Лулчев да махне тези символи от вратата си, защото Изгрева ли иска да разруши!“ Сестрата му предала, Лулчев послушал и ги махнал.

     В първите години от живота на братството в София имало един спиритист, който много се за­нимавал с викане на духове, а същевременно бил във връзка и с Учителя. Един ден той му изпратил бележка по някой брат да му се обади. Спиритистът отишъл при Учителя, когато той държал беседа. Човекът пристигнал пред салона, но видял, че на вратата стоят много хора, изправил се и зачакал. След малко отвътре излязъл един брат и му предал, че Учителя го чака. Щом влязъл, Учите­ля строго го сгълчал: „Ти докога ще се занимаваш с твоя спиритизъм? Духовете си имат друга работа, трябва да ги оставиш на мира! “ Човекът останал из­ненадан и почнал да се оправдава, а после обещал, че ще престане и няма повече да прави сеанси. Но нали бил свикнал, не можал да удържи обещание­то си и продължил сеансите с движение на молив върху букви. Една вечер след спиритическия сеанс заспал. В съня си видял, че при него идва Учителя и му казва строго: „Ти нали обеща да не правиш повече сеанси, защо не удържа обещанието си?“ Взел му молива от ръката и го счупил, след което си излязъл. От това мъжът се стреснал, събудил се, спомнил си съня, погледнал и видял, че моливът действително е счупен. Разбрал, че Учителя дошъл по време на съня му, материализирал се и счупил молива, като направил строга забележка. От този момент човекът престанал да прави сеанси.

     От спомените на една сестра: „Учителя беше дошъл в Търново да гостува на г-жа Казакова, моя бивша учителка от гимназията. Тя покани мен и съпруга ми, семейстовото на майор Недялков, на д-р Лечев, Дойнови и някои госпожици да при­състваме на спиритичен сеанс, който господата Бъчваров и Голов ще проведат в нейния дом в присъствието на Учителя. Насядахме всички около една маса в кръг, заловени за ръце и очаквахме да се появи материализиран някой дух. Учителя сто­еше настрана. После дойде и той, хвана се между мене и госпожица Милка Досева, но след минута ни пусна, като каза тихо, почти на себе си: „Нищо няма да стане“. Ние продължихме. Жената на д-р Лечев се прояви като медиум и ръката й започна да се удря върху масата. Свали всички предмети от нея и започна да пише на един лист: „Баща ти, баща ти!“ Ръката й продължи да удря, без да може да я спре някой. Тогава Учителя приближи и каза строго: „По-тихо, по-тихо, защото ще заповядам горе да те арестуват!“ Ръката спря веднага.“

     Брат Георги Куртев е запомнил първата си сре­ща с Учителя. В Айтос имало една групичка, която се занимавала със спиритизъм. Когато Учителя бил в Айтос, спиритичната група се събрала и го поканили. Там бил и брат Героги. Почнали да разиг­рават масичката. След малко Учителя им казал да я оставят, той да поработи с нея. Учителя почукал по масичката и на други места из стаята започнало да се чука. Тогава Учителя им рекъл: „Угасете лам­пата и каквото всеки види, да не го казва”. Всички видели червената чашка, поставена на масата, да се движи из цялата стая. Спиритистите извикали: „Червената чашка се движи из стаята!“ А брат Георги забелязал над главата на Учителя нещо като слънце и вътре в него образа му. На другия ден, когато Учителя и брат Георги били сами, той го попитал: „Как се казваше този, който седеше до мене?“ Брат Георги му рекъл, че се казва Михаил. Учителя отсякъл: „Той все Михаил ще си остане“. А на другия, който седял с кръстосани крака до Учителя, той определил: „Това е просяк и послед­ните два лева ще вземе от тебе“. След това дал на брат Героги една бележка със свещения подпис и му казал: „Ти ще станеш ръководител на Брат­ството в Айтос“. Брат Георги възразил, че други са в Братството преди него и е редно те да бъдат ръководители. Но Учителя повторил, че оставя не­го за ръководител на Братството в града. Случило се, че брат Георги загубил бележката, но скоро я намерил пред вратата си чиста и запазена.

     През 1919 г. брат Стефан Тошев бил председа­тел на един стопански комитет и получавал голяма заплата. За това време той ми разказа: „Работата не ме удовлетворяваше и реших да напусна, за да стана съдия. Казах това на Учителя и го помолих да ми посочи в кой град има Братство, за да отида там и да работя. Бях му приготвил и списък на различни селища, но той не го погледна. Върна ми го с думите: „Вземи си списъка! Колкото до назна­чението, небето е решило къде трябва да отидеш.“ Подадох молба в министерството и бях назначен в Свищов, където нямаше Братство. С течение на времето образувахме голямо Братство и Учителя дойде да ме види. След това и брат Боев беше наз­начен там за учител.

      Един брат постоянно си мислел, че ако Брат­ството има много пари, работите по-добре ще се наредят. По време на беседа кроял наум различни планове как да придобие повече пари, за да се замогне Братството. Тогава в беседата Учителя вмъкнал: „Ако искате да направите най-голямото зло на едно духовно движение, дайте му пари“. Та­ка той отговорил на мисълта на брата.

       Учителя бил в Айтос и по време на Петровденкия събор отишъл с приятелите на Петров връх край града. На връщане брат Г. Куртев вървял с него и му казал, че искат да направят една братска градина в Айтос. Учителя го попитал с каква цел искат да сторят това, а брат Георги му отвърнал, че ще създадат градината с идейна цел. Тогава Учителя го посъветвал: „Помолете се и градината ще дойде!“ Така и станало. Сестра Василка Ива­нова от Айтос при подялба с брата си получила мястото, където сега е градината, и го подарила на Братството.

       Цигуларят Петър Камбуров ми разказа следно­то: „През 1921-1922 г., когато бях в Търново на колибата, Учителя ме поучи: „Имотът, който имате в Стара Загора, да си стои, не го продавайте!“ Но като останах сам през зимата на 1923 г., ме налетя носталгия, все си мислех за бъдещата комуна и си казах: каква ще е тая комуна без пари? Реших да пиша на тате да продаде всичкия имот в Стара За­гора - лозето, една нива, къщата и двора - и с тези пари да започнем комуната. Ще купим коне, кару­ци, инструменти и земя. Седнах на масата да пиша писмо на тате. Бях написал само обръщението и преди да почна първата дума, писецът се обърна в ръката ми, като че някой го грабна, вдигна го във въздуха и силно го заби в масата. Аз го извадих и реших да продължа. Но за втори път някаква сила го измъкна от ръката ми, завъртя го във въздуха и отново го забоде в масата. Случи се още веднъж и чак на четвъртия път аз успях да напиша писмото. През пролетта тате продаде всичко, аз отидох и взех парите - 100 хиляди лева. Купих имот, коне, каруца и започнах работа. Но през 1925 г. комуната се разпадна. Учителя сам я разтури. Нас ни изпра­ти в Казанлък, а другите се пръснаха на различни места. Чак тогава разбрах грешката си и се сетих за предупреждението с перото.“

     „На Великден трябваше да посетя майка си в Цариброд, в Югославия - разказва сестра Олга Славчева. - Пътувах с открит лист. Беше 1921 го­дина. Отидох при Учителя и му казах: „Учителю, моля да ми кажете какво мога да направя за моите братя българи оттатък границата“. Учителя сложи на масата една раница, напълни я с беседи. Знаех, че листче българска литература не можеше да се пренесе, беше много строго. Слязох на Царибродската гара и прегледвачката ме вкара в една стая. Изгледа и мене, и раницата, без да я отвори, и са­мо ми рече: „Хайде, иди кот матер“. Българските младежи ме посрещнаха с радост, взеха книгите и заплатиха всичко с динари за братството.“

      През 1920 г. Учителя с група братя отишли на „Сините камъни“ над Сливен на лагер с палатки. Една сутрин, след като направили молитвата и посрещнали изгрева на Слънцето, Учителя обявил пред всички: „Днес ще пристигне една важна деле­гация от София“. Приятелите го запитали каква е тази делегация и откъде има известие за нея. Той им рекъл: „Аз разбрах по облаците, че ще има такава делегация“. Няколко часа по-късно сестра Паша тръгнала от лагера на „Сините камъни“ да си дойде в София. Когато стигнала на гарата, спрял софийският влак и от него слезли трима души. Те отивали при Учителя на лагера на „Сините камъ­ни“. Сестрата им съобщила, че Учителя ги чака, а те се учудили откъде знае, че идват, понеже на никого не били казали. Сестрата отпътувала, а те поели пътя към лагера.

Пристигнали там и един от тримата - гимнази­ален учител, час и половина говорил на Учителя в палатката му в присъствието на другите двама. Мисията им се състояла в това, да го убедят да не се връща вече в квартирата си на „Опълченска“ 66, защото хазяинът на къщата бил обвинен в неморал­ни деяния. След като ги изслушал, Учителя само с няколко думи разбил на пух и прах цялото им красноречие. После добавил: „Затова, че си позво­лихте да коригирате Божественото, вие и тримата ще пострадате: единият от вас ще си замине до една година, другият ще изгуби богатството си, а третият ще остане на старини в самота и ще умре, изоставен от всички”.

Станало точно така, както предрекъл Учителя: единият за една година си заминал, другият загубил богатството си и се превърнал на последен бедняк, а третият останал самотник и почти изоставен от всички до края на живота си. Още докато били в палатката на Учителя, той им казал, че и тримата ще боледуват най-малко една седмица. Действи­телно, до вечерта и тримата се разболели от силна треска.

       Един брат направил малко прегрешение и всич­ки го укорили - това било на лагера в Търново. Когато Учителя отново отишъл в града на събор, лично поканил обвинения брат да дойде и той. На събора се провеждали наряди за молитва, но ни­кой не искал този брат да бъде в неговата група. Тогава Учителя го повикал и сам отишъл с него в градината да си направят молитвата.

     По време на един разговор между Учителя и един брат, по средата на думите си той му казал без всякаква връзка: „Борис ще покаже как ученикът трябва да държи изпита си“. После Учителя продължил разговора, който водел. По-късно братът спомена:„Аз тогава не разбрах думите на Учителя, но когато изправиха Борис (Николов) пред съда и чух неговите отговори в защита на братството, разбрах, че Учителя още тогава е видял всичко“.

 

МЪДРОСТТА

"Природата е разумна, съзнателна и жива и аз нямам право да разкривам тайните й, които ми е поверила и да давам ключовете й на хората, за да я ограбват. Туй, което ми позволи, ще го ка­жа, но ако не ми позволи, не казвам. Природата дава ключовете си само на тези, които са познали единството си с нея и са готови безвъзвратно да й служат.

Извън физическия свят има друг разумен свят, който взима участие във всичко, което хо­рата вършат. Та понякога вие се обезсърчавате, като мислите, че никой не се грижи за вас, че сте изоставени като някой кораб в пространството и трябва сами да се грижите за себе си. Не, това не е вярно. Това е едно заблуждение."

УЧИТЕЛЯ

     Цигуларят Петър Камбуров разказва следната история: „Близо година и половина - две си пишех с една есперантистка от Рига. За да осмисля тази кореспонденция, аз започнах да изпращам резюме­та от беседите на Учителя на есперанто. Тя ги пре­писваше и изпращаше в 17 държави. Американците много ги харесали, та й изпратили 29 долара, за да си купи циклостилна машина и да улесни рабо­тата. В едно писмо сестрата ми съобщи, че иска да дойде в България и молеше да попитам за това Учителя. Запитах го и той ми каза: „Ще й пишеш да не идва в България, защото тук няма условия за нея. Ако дойде при нас, работата с превеждането на беседите, която сте започнали за Бога, ще спре веднъж завинаги.“

      Едно лято Учителя беше на Седемте езера, аз отидох там и му показах снимка, която бях получил от Рига. На нея бяха петдесетте души от курса на П. Пампоров, между които моята кореспондентка бе отбелязана с №13. Помолих го да каже нещо за нейната личност. Той каза: „Тя има една мисъл, едно желание, което не е постигнала на младини и иска сега да го постигне“. За нея не каза нищо пове­че, а се спря на момичето, отбелязано с № 12: „Тя произхожда от един старинен род, съществуващ от 1000 години“ - и започна да описва нейните поло­жителни душевни качества. Но аз пак му обърнах внимание на № 13 - на моята кореспондентка. Той рече същото: „Тя има някои младежки чувства и въжделения, които не е постигнала на младини и сега иска да постигне“. Отново се обърна към № 12 и продължи най-подробно да описва характера й. Аз за трети път насочих вниманието му към мо­ята позната, но тогава Учителя ме напусна и си отиде, без да ми каже повече нито дума. Останах сконфузен, с чувството на човек, когото не разби­рат. По-късно тази сестра дойде в България, а с нея и момичетата от снимката - № 11 и № 12. Моята кореспондентка се върна в Латвия разочарована и работата, която бяхме почнали, се прекъсна зави­наги, както Учителят беше предрекъл. Другите две продължиха своето дело, като момичето с № 12 от снимката - Амелия Вайланд, стана ръководителка на Братството в Рига.

      Брат Д. С. е запомнил: „Бяхме на Бивака с Учи­теля и пеехме песента „Добър ден“. Той ни накара много пъти да я изпеем и все оставаше недоволен от нашето изпълнение. При всяко повторение каз­ваше: „Мисъл давайте, мисъл давайте!“ Най-после рече: „Сега добре я изпълнихте“. След това добави: „Знайте, че тази песен, както сега я изпълнихте с мисъл, ще върви подир вас или с вас цели петсто­тин години!“ Разбрахме, че всяко нещо, изпълнено с мисъл, остава за дълго време с човека.“

     През 1905 г. Учителя държал в Търново сказка по френология. На нея присъствала и сестра Елена Иларионова: „Читалищният салон беше препъл­нен. С редица примери Учителя доказваше, че с живота си човек гради бъдеще, събира капитали за строеж на тялото си и може да му даде форма спо­ред своите мисли и вътрешни духовни стремежи. Така че по външния вид може да се узнае животът на всеки един и да се определи неговият характер. Всички слушахме с внимание. След сказката само д-р Георгиев се опита малко да оспорва, но капиту­лира пред отговорите на Учителя. Тогава разбрах, че Учителя изнесе една велика истина, непозната дотогава и за мене, и за другите. Исках да му бла­годаря, но в многолюдното събрание не успях да се срещна с него.

На другия ден дойде един от приятелите - Ва­сил Узунов, гимназиален учител и ни каза, че Учителя желае да дойде у дома и да ни измери черепите. Със съпруга ми се зарадвахме много и с готовност го посрещнахме. Учителя измери черепите ни и с най-големи подробности ни описа точно характерите. Разказа ни много неща за онова, което сме преживели през годините. Запитахме го откъде знае всичко това, а той ни отговори, че ни­що не може да се скрие, защото не се губи. Всички постъпки на човека се отбелязват на лицето му, а също и в аналите на природата. Отговорни сме за всички свои мисли, чувства и действия и ще плаща­ме за тях. Това той доказа тъй ясно и неоспоримо, че повярвахме в тази истина.“

      Разказва сестра Е. И. „Привечер, тъкмо посре­щах Здравка и Драган Попови, Учителя излезе от стаята си и каза: „Много престъпления се вършат! Някои трябва веднага да бъдат изкупени. Знаете ли, че на протосингела Абаджиев жената ще си за­мине? Тя пометна заченато дете, а да пометнеш, това е голямо престъпление. Зачатието на детето изкупва греховете на родителите.“ И наистина след няколко дни научихме, че госпожа Абаджиева починала.“

      Един брат ми разправяше, че написал статия, в която се споменавал и Наполеон. В статията си братът писал за него, че е престъпник, а не гений. Веднъж на поляната край Изгрева Учителя го срещ­нал и го попитал: „Ти какво мислиш за Наполеон, престъпник ли е или гений?“ Братът отговорил, че смята Наполеон за престъпник. Тогава Учителя му казал, че Наполеон не е бил престъпник, а ученик на Бялото братство, изпратен в Европа да събори фео­дализма. В това отношение той изпълнил мисията си, но направил грешка, когато се обявил против Русия. Учителя казал на брата също, че Наполеон имал един астролог, който го ръководел и че кога­то обявил война на Русия, астрологът му изчезнал. Наполеон дълго се колебал, но тръгнал на поход. Когато англичаните го затворили на остров „Све­та Елена“, Наполеон казал, че не са англичаните, които ще го съдят, а неговите прадеди.

      На 27 декември 1960 г. брат Боев ми разправи и следното: „Един ден Учителя в частен разговор ми каза: „Христос, като отиде при гроба на Ла­зар, изпрати към него една силна любовна струя. Тази струя събуди Любовта в Лазаря, с което го възкреси.“

      Дядо Благо водел разговор с Учителя и го запи­тал за произхода на названието „българи“. Учителя пояснил: „Имало едно време едно царство, в кое­то хората много обичали Господа и го наричали с името Харния Бог. Оттам другите народи нарекли хората от това царство „богхари“. Така е произляз­ло името „българи“. Това царство е съществувало преди потопа.“

       Редове, написани от сестра Мария Райчева: „В салона се събирахме за беседа. Естествено, трябваше да имаме добри и красиви мисли. Вмес­то това в главата ми се породи негодувание към едно лице, чиито действия излагаха Учителя и Братството. Казах си наум: „Тези глупаци, тези идиоти само излагат Учителя и отблъскват външ­ния свят от Братството!“ Както винаги Учителя дойде за беседата точно в 5 часа. Пяхме, казахме молитвата и седнахме. Учителя ни изгледа и започ­на: „Тези глупаци, тези идиоти - не се говори така за братята!“ Той разтърси неодобрително главата си. Тонът му беше сериозен, строг, но не сърдит. Засрамих се от мислите си и пожелах да си взема урок завинаги. Аз бях може би единствената в са­лона, която разбра защо Учителя започна беседата си с тези думи.“

      Млад момък се влюбил в бедна и красива мома. Той много я обичал и тя го обичала. Дошло се до женитба, но по-големият му брат казал, че не му позволява, защото и двамата са бедни. Трябвало да намери мома от богато семейство. В младежа настъпило раздвоение. Той обичал момичето, но се съблазнявал от възможността да се ожени за богата мома, за да живее по-леко. В това проти­воречие не знаел как да разреши въпроса. Момъ­кът познавал една наша сестра, с която споделил притеснението си. Тя му казала: „Ела с мене, ще те заведа на беседата на Учителя и докато той говори, мислено ще му зададем въпроса - как да постъпиш“. Така и направили. Както Учителя го­ворел, в един момент погледнал към младежа и сестрата и казал: „Един млад момък обича една бедна девойка, но под чуждо влияние той се раз­колебава да се ожени за нея, защото му предлагат по-богата мома. Но той обича първата и се нами­ра в противоречие. Който си играе с онзи, когото обича, той сам ще пострада.“ След това Учителя продължил беседата. Младежът чул тези думи, но не си взел бележка от тях. Оставил бедната девойка и се оженил за богата мома. През целия му живот тя била все болна, непрекъснато ходела по лекари, а и децата им постоянно били болнави. Така и не видял бял ден.

ЧОВЕКОЛЮБИЕ

"Като се намираш пред някое слабо същество, ти изпитваш известна приятност и колкото и да си силен, си готов веднага да помогнеш на то­ва слабо същество. Ти си готов доброволно да му помогнеш. И като му помогнеш, изпитваш в себе си едно вътрешно разположение. Бог постъпваше така. Бог мине край някого и му казва: „Всичко ще се оправи! “

Много неща има, които могат да се кажат на хората, но все таки е опасно. Колкото и да е опасно, те трябва да знаят, че не е само сегаш­ното тяло, с което могат да се движат. Човек има друго едно тяло, с което вече може да изли­за от физическото си тяло и да се разхожда из пространството. Това всеки е проверил. Колко пъти вие сте сънували, че излизате вечер някъде и хвърчите! Гледате, тялото ви лежи на леглото, а вие с друго някакво тяло хвърчите из пространството. С кои очи виждате, че тялото ви лежи на леглото, а същевременно хвърчите някъде из въздуха? С кое тяло хвърчите? Ние чувстваме тия работи с духовното си тяло.

Когато казвам, че някои работи не могат да станат лесно, имам предвид физическото тяло на човека. Значи с физическото тяло на човека работите нe могат да станат лесно, но с духовното тяло лесно стават. С духовното тяло много работи, които минават за невъзможни, стават моментално. Невъзможните работи стават с духовното тяло, което е устойчиво."

УЧИТЕЛЯ

     Сам Учителя разказваше, че студентите в Аме­рика работели какво ли не, за да си изкарват прехра­ната. Веднъж, когато след работа получил известна сума, си купил нов костюм. Като се разхождал с не­го по улицата, срещнал един окъсан и беден човек. Учителя го спрял, поканил го у дома си, нагостил го добре и му подарил новия си костюм.

    Една сестра изпаднала в тежко душевно поло­жение от неразрешени лични въпроси, срещала непреодолими спънки и противоречия в себе си. В това състояние тя отишла на полянката на Изгрева и седнала под навеса. Било късно вечерта. Тя се чувствала изоставена и самотна, страдала, че ни­кой не мисли за нея и не влиза в положението й. Така прекарала повече от час и половина в скръб и плач. Към 11 часа вечерта откъм чешмата със зодиака, която беше на входа на полянката, се за­дала светлина от електрическо фенерче. Сестрата познала фенерчето на Учителя по осветяването, но не допускала, че самият той идва към нея. Изнена­дала се, когато светлината се отправила право към нея и видяла, че е дошъл Учителя. Той приближил до нея, осветил я с фенерчето и без да й продума, си отишъл. Тогава състоянието й се променило и тя се упрекнала за заблуждението си, че никой не мисли за нея. Тя разбрала, че Учителя вижда стра­данията на хората и на всички помага.

     Учителя виждаше нуждите на всички същества и често по невидими пътища помагаше, без дори те да разберат.

    Записал съм разказа на цигуларя Петьр Кам- буров: „През 1919 г. пътувах от провинцията за София, за да си заверя студентския семестър. Това беше през месец февруари, в една тежка зима с дълбок сняг и студ под минус 20 градуса. Влакът пристигна на софийската гара към 4 часа след по­лунощ. Имаше още няколко часа, докато се съмне. Всичко беше сковано в мраз и лед. Отидох на улица „Опълченска“, където живееше Учителя, като си правех сметка, че там все още може да има някой буден. Но когато пристигнах, всичко беше тъмно и аз не посмях да почукам на вратата. Реших да чакам, докато светне някоя лампа. Но студът бе­ше толкова голям, че поседях едва половин час и почувствах, че замръзвам. Тръгнах да почукам, но се притесних, че ще събудя Учителя и само допрях дръжката на вратата. Щом я докоснах, лампата на Учителя светна и след малко той тихо дойде до пътната врата и ми каза: „Не бива да стоиш навън, ще замръзнеш“. Аз изживях един върховен момент, в който видях как великият Учител се отзова на един нищо и никакъв човек и го прие в студената нощ. Помислих си: „Кой друг би направил това?“

Учителя ме заведе долу в столовата, събуди сес­трите и им поръча да направят чай, за да се стопля. Беше неделя и в 10 часа имаше беседа. След нея останах на обяд при Учителя, където се събраха двайсетина души приятели. Трапезата му винаги беше пълна с гости. Вечерта при него също имаше много хора, които си отидоха към 9 часа. Учителя се прибра в стаята си, а аз останах да спя на една ку­шетка в сутерена. В кухнята една възрастна сестра миеше съдовете от вечерята и тананикаше някаква мелодия от „Идилията“ на Учителя. Аз седнах на едно малко столче до печката, взех в ръката си кюмюрената лопата и машата и си представих, че свиря на цигулка. Казах на сестрата: „Ако имах цигулка, щях да изсвиря това, което тананикаш“. В това време се чуха стъпки от стаята на Учителя и той заслиза по стълбата. Аз съобразих, че може да влезе при нас и хвърлих лопатката и машата в кофата за кюмюр, за да не ме свари с тях в ръце. Той застана на вратата и без да влиза ме загледа право в ръцете и каза: „Искаш ли цигулка?“ Аз не можех да дишам от вълнение, но сестра Янакиева му рече: „Той беше взел лопатката и машата и си представяше, че свири“. Учителя каза: „Сестра, ела да ти дам една цигулка, да я дадеш на брата да си посвири“. Тя отиде горе с Учителя и ми донесе цигулка.

Аз я взех и се чудех как ще свиря, понеже е късно и ще безпокоя Учителя. Но докато прове­рявах струните, той слезе и ме успокои - да не се притеснявам. Свирих от 9 до 11 часа вечерта. През това време Учителя ми изсвири на няколко части своята „Идилия“ и аз я научих. След това ме накара да му изпълня народни хора и ръченици. На другия ден на обяда го запитах: „Учителю, бях убеден, че Вие знаете за стоенето ми пред вратата онази сутрин. Но защо не дойдохте да ми отворите, пре­ди да допра ръка до вратата?“ „Такъв е законът на Земята - каза Учителя. - Трябва един да поиска и друг да му даде, трябва един да похлопа, за да му се отвори. Детето трябва да проплаче, за да дойде майка му. Между вземането и даването има хар­мония. Само когато единият поиска и другият му даде, тогава се проявява Любовта. Ако единият не иска, а другият не дава, тогава Любовта не може да се прояви. Това е своего рода насилие. Затова трябва да почукаш, за да ти отворя.“

       Един човек заминал за Америка, като оставил в България жена и дете. Там той се оженил за друга и не искал да се върне в родината. Жена му в Бъл­гария писала, молела го да се прибере, но той не се обаждал. Тя чула за Учителя и отишла при него да го пита какво да прави. Той я изслушал и казал: „Не се безпокой, мъжът ти ще се върне“. От този ден при българина в Америка започнал да се явява един стар човек с брада, с дълга коса, хубаво обле­чен и настойчиво го убеждавал: „Жена ти и детето ти в България те чакат, ти трябва да се върнеш!“ Мъжът отначало упорствал, но човекът всеки ден отивал при него и му повтарял все същото с още по-голяма настойчивост. Най-после човекът решил да си дойде. Купил си билет за парахода и като се качил на палубата, срещнал там възрастния, който го карал да се върне в страната си. И по пътя про­дължавал да му напомня, че жена му и детето му в родината го чакат.

Когато преминали българската граница, възрас­тният човек се изгубил някъде и мъжът не го видял повече. Като си отишъл у дома, разказал всичко това на жена си. По описанието тя се сетила, че старият трябва да е бил Учителя. Един неделен ден казала на мъжа си да се разходят в боровата гора край София. Тя лека-полека го довела до Изгрева. Влезли в двора пред салона и видели Учителя. Мъ­жът възкликнал: „Ето, този човек беше, който ме накара да си дойда!“ Тя го запознала с Учителя, а мъжът попитал: „Не бяхте ли Вие в Америка, и не бяхте ли Вие, който ме заставихте да си дойда?“ Учителя спокойно му отговорил: „Аз отдавна бях в Америка. От дълги години не съм напускал Со­фия.“ На връщане от Изгрева жена му пояснила, че великите посветени имат способността еднов­ременно да бъдат на различни места по Земята и даже извън нея.

      Бедна жена с няколко деца и без работа била много измъчена и като не намирала изход от поло­жението, решила да изпие сода каустик, за да умре и да се отърве от неволите си. Тя наляла отровата в една паница и тъкмо се готвела да я изпие, при нея влязъл човек, взел съдината от ръката й и по­питал: „Какво правиш! Защо искаш да умреш?“ Тя му отговорила, че е без работа и без средства, че няма как да изхранва децата си, отчаяна е от всичко и затова е решила да сложи край на живота си. Човекът й казал: „Твоята работа ще се оправи и положението ти ще се измени“. И действително след тази тайнствена среща тя си намерила работа и се спасила. Един ден случайно дошла на Изгрева и видяла Учителя. Веднага разбрала, че той е бил човекът, който я спасил.

     Сестра Куна П. Христова е запомнила един раз­говор с Учителя: „Един път когато бях в София, живеех на квартира в града и за беседите сутрин ставах рано и отивах на Изгрева. Учителя, като чу за сутрешните ми страхове, каза: „Не се плашете, когато идвате от града към Изгрева, вървете по средата на пътя!“ И добави: „Всякога, когато има беседа, аз бдя върху пътя, за да няма никаква опас­ност за тези, които идват“.

     Когато веднъж Учителя бил с Братството на летуване в Рила, приятелите ни преживели след­ното: както винаги на планината, вечерно време палели големи огньове, пеели песни, а понякога Учителя говорел. Учителя седял между двама бра­тя, греел се на огъня и слушал песните. Изведнъж той наклонил главата си към един от тях, сякаш заспал. Всички забелязали това и стояли учудени. Един брат се сетил да види колко е часът - било десет вечерта. След три минути Учителя изправил главата си и всички облекчено въздъхнали, че не се е случило нищо лошо с него. Запели отново. Учителя продължил да разговаря, сякаш нищо не е било. Никой не посмял да попита за случилото се, но и никой не могъл да си го обясни.

На другия ден към десет и половина преди обяд пристигнала група от 16 братя и сестри, ко­ито тръгнали предната вечер от град Дупница. Някой им показал нов, по-кратък път към езерата, но като вървели по него, се стьмнило, те се обър­кали и изгубили посоката. След като се лутали в безизходица, най-после един брат предложил да спрат и да се помолят на Учителя, за да им помог­не по някакъв начин да излязат от това положение. Всички се съгласили, спрели и започнали заедно да четат молитва, като отправяли силно мисълта си към Учителя да им помогне. Веднага след мо­литвата съзрели, че сред мрака блясва светлина и ясно видели Учителя, който с пръст им посочил къде трябва да вървят. Те поели натам и намери­ли пътя, по който стигнали до лагера. Още когато блеснала светлината, някой погледнал часовника и запомнил, че е десет. Било времето, когато Учи­теля заспал край огъня на бивака.

      На Изгрева една сестра казала на Учителя, че ще отиде на Витоша, за да може да се уедини в съзерцание сред природата и да размишлява. Качи­ла се до Черни връх, но като се връщала, паднала гъста мъгла и тя изгубила пътя в гората. Лутала се насам-натам и се объркала още повече. Решила да се помоли на Учителя да й покаже пътя. Направила молитвата и изведнъж видяла Учителя пред себе си. Тя много се зарадвала и го попитала откъде е дошьл и как я намерил. Той я превел през мъглата в гората, извел я на пътя, показал й посоката, в която трябва да върви. Още когато Учителя допшьл при нея, тя му целунала ръка, което показва, че той не бил видение, а е бил материализиран. Сестрата си помислила, че Учителя ще върви с нея през целия път. Но за нейна изненада след малко той изчезнал. Когато се върнала на Изгрева, отишла при Учителя и му разправила случая. Той се усмихнал и казал: „Винаги когато се намирате в затруднение, обаж­дайте ми се с молитва и аз ще ви помогна“. Има много такива примери в живота на Учителя.

      С група братя и сестри Учителя бил на гости у една сестра на Изгрева. Както разговаряли и си пиел чая, из един път Учителя, без да пуска чашата от ръката си, затворил очи за минута-две и сякаш заспал. След като ги отворил, рекъл: „Показах пътя на един заблуден кораб в океана“.

       Един брат, машинист, заспал докато карал вла­ка. Изведнъж се събудил от рева на локомотивната свирка и видял, че Учителя натиска нейния лост, а композицията наближава следващата гара. Отво­рил уста да го заговори, но Учителя изчезнал.

     Един брат от София изпаднал в голяма мъка и вътрешна борба от неразрешени свои въпроси. Той отишъл на Витоша, към Драгалевския манастир, в гората, за да си поплаче насаме и чрез молитви и размишления да потърси начин да излезе от мъчно­тиите, в които попаднал. Отишъл далеч от хората, като си мислил, че не го разбират. По едно време, за негово голямо учудване, видял, че Учителя идва при него. Стреснал се и го запитал: „Учителю, как ме намерихте? Аз се скрих тук далеч от хората, за да се опитам да се справя с мъчнотиите си.“ Учите­ля му рекъл: „Това е задача, която ти сам трябва да разрешиш“. И добавил: „Еди-кога си, каквото ти се случи, аз ти го създадох пак като задача“. Припомнил му ред противоречия от живота му, които е трябвало да разрешава, като му казал, че все той му ги е създал.

     „Една година с две от децата си бях при Учите­ля - разказва един брат. - По това време голямо­то ми момче беше войник в Русе. Като си вземах сбогом, той ми каза: „Няма да си отиваш в село, а ще заминеш веднага в Русе. Там ще искаш да пре­местят момчето ти на друго място.“ Аз отначало упорствах и отказвах да замина, като обяснявах на Учителя: „Как с жена и две малки деца ще отида в Русе?“ Но той ми повтори строго и категорично, че трябва да тръгна. Каза ми също, че там ще на­меря брат Георги Димитров и той ще ми помогне. Послушах думите на Учителя и заминах за Русе с жената и децата си. Отидох веднага в казармата. Помолих часовия, който стоеше на вратата, да извика моето момче Иванчо и той го повика. Иван пристигна със съл­зи на очи. Попитах: „Какво има, защо плачеш?“

Той ми разказа, че бил намислил тази нощ да се убие, защото вършил някаква нелегална работа и като го хванат, може да издаде другарите си. Аз му се скарах и му рекох да не му минават такива мисли, че нещата ще се оправят. След това отидох при брат Георги Димитров и му разказах всичко. Оказа се, че друг брат бил полковник в този полк. Г. Димитров отиде при него и му казал, че Учите­ля е поръчал да изведе това момче от казармата. Полковникът бил в дома си и по телефона наредил в казармата да му доведат сина ни. Няколко войни­ци го докарали под стража. Полковникът пуснал войниците да си отидат в казармата, а Иванчо задържал при себе си като ординарец. По такъв начин го спаси.”

Това било преди 9 септември 1944 година. След 9 септември този брат, полковник, изпаднал в неми­лост и военен съд го осъдил на смърт. Тогава брат Руси и Иван се застъпили за него, като казали, че е помогнал, когато Иван бил обвинен в нелегална работа. Успели да оставят полковника на доживо­тен затвор. След известно време бил помилван и освободен. Така Учителя спасил два живота.

       През 1942 г. една вечер в квартирата на брат от Изгрева станало нелегално събрание на ко­мунисти. След като се разотишли, протоколите останали у брата. Братът легнал да спи, едва се унесъл и започнал да сънува, че Учителя идва при него, побутва го и му казва: „Ставай веднага и изгори тези книжа!“ Братът не обърнал внимание на съня. Наново заспал и отново видял насън, че идва Учителя, разтърсва го още по-силно и още по-строго му нарежда: „Веднага ставай, нали ти казах, изгори книжата!“ Братът и този път отдал видяното на своя страх и пак не направил нищо. Заспал отново. Учителя дошъл трети път, смушкал го толкова силно, че братът усетил дори болка, и с много строг глас заповядал: „Ставай веднага! Казах ти: изгори тези книжа!“ Тогава братът се вдигнал, събрал листовете с протоколите, натурял ги в печката и ги изгорил. Щом свършил това и тъкмо да си легне, на вратата се чули силни удари, а отвън - шум и гласове. Били полицаи. Влезли и му казали, че имат съобщение за проведено неле­гално събрание и нареждане за обиск. Обърнали цялата къща, заплашвали го да каже за събранието и да даде протоколите, но като не намерили никак­ва следа, си отишли. По такъв начин бил спасен животът му.

     През 1926 г. съборът стана в София - разказва Петър Ст. Камбуров. - Учителя предприе екскур­зия с братството до Мусала. Аз бях в София с брат си Марин и работехме с конете и каруцата. Поради дошлото тогава голямо наводнение каруцарите бедствахме и бяхме доста задлъжнели. Марин реши да отиде с групата на Мусала. Обадих се на Учителя, че искам и аз да тръгна с тях. Той ми нареди: „Не, ти няма да дойдеш с нас, трябва да останеш тук!“ След малко поднових молбата си, но Учителя повтори: „Не, ти трябва да останеш тук!“

Опитах трети път, а той ми рече: „Ти ще останеш да пазиш квартирата на „Опълченска“ 66”. Когато за четвърти път отидох да го питам, внезапно ме за­боля десният крак и ме се поду ходилото. Учителя извади един галош и ми го даде. Махнах обувката, превързах крака и обух галоша.

Автобусът с групата замина, а аз останах в София да вардя квартирата. През нощта сънувах някаква силна гръмотевица и се събудих, но раз­брах, че не било гръм, а някой силно чукаше на пътната врата. Станах, отворих и гледам нашето чираче - чука на врата и вика: „Бай Петре, коне­те се отвързали, отишли в една нива и я огазили! Стопанинът ги хванал и ги закарал у тях. Ако не отидеш на обяд да ги откупиш, ще ги продадат на търг.“ Аз веднага се облякох и тръгнах, а кракът вече не ме болеше. Чирачето ни Бончо ме заведе при човека. Конете бяха вързани в двора му и не бяха яли цяла нощ. Поиска ми 3 хиляди лева, но аз успях да го склоня за 500 да освободи конете. Тогава разбрах защо Учителя настояваше да оста­на в София.“

     Преди 9 септември 1944 г. професор Стефан Консулов бил мобилизиран и изпратен с войскова част в Беломорска Тракия. След събитията на де­вети се готвел да замине с частта си за България и издал заповед да се подготвят за тръгване на другия ден. Когато вечерта си легнал да спи, още буден, чул глас, без да има някой при него: „Ставай и веднага заминавай за България!“ Учуден, станал, огледал цялата стая - да няма някаква мистифика­ция, но нищо не открил. Бил силно разтревожен, но все още не искал да послуша неизвестния глас и си легнал отново. Едва изгасил лампата и същият глас още по-строго и настойчиво го подканил да стане и да тръгне за България. Този път той решил да послуша гласа, облякъл се, излязъл, намерил шофьора си и му наредил да приготви колата за път, защото веднага ще заминат за София. Преду­предил и фелдфебела, че тръгва незабавно, а частта трябва да поеме пътя сутринта в 8 часа, както бил наредил вече.

Малко след заминавате на Консулов, дошли части от народната войска, които искали да го арестуват, но не го намерили. На другия ден вой­сковата част поела за София и когато пристигна­ли, фелдфебелът намерил Консулов и му разказал какво се е случило след заминаването му. Така Учителя променил събитията и спасил живота му. Тази случка е помогнала за духовното пробуждане на професора и той започнал да се замисля върху проблеми, които дотогава отричал. От убеден ма- териалист станал усърден спиритуалист. Консулов написа книга, в която въз основа на научни факти доказва съществуването на невидимия свят. Докол­кото си спомням, тя носеше заглавието „Наука и религия“.

      По време на бомбардировките през 1943 г. един брат бил наблюдател в метеорологичната станция в София. Понеже бил много ревностен при изпълнението на службата си, когато трябва­ло да прави наблюдения не се съобразявал с това, че имало въздушна тревога и не гасял лампите. Германците забелязали, че свети по време на тре­вога и приели това като сигнал за противниците. Арестували го и се готвели да го разстрелят. В този момент притичал един български майор и застанал между германците и Игнат - така се казвал братът наблюдател. Майорът им казал, че има български съдилища, които ще го съдят и го закарал в един участък. Братът обяснил, че не е давал сигнали, а си е гледал служебните задължения и го освободи­ли. По същото време Учителя е бил в Мърчаево и точно в този час започнал да пита къде е брат Иг­нат и какво прави. В продължение на десет минути говорел все за него и насочвал мислите на всички към брата метеоролог.

      Брат Петко Христов от Шумен бил с трудоваци в Шуменско и след работа замръкнали в едно село. Всички войници и офицери били разквартирувани, само за него не останала квартира. Той отишъл в близката гора да се помоли. Било през зимата. По време на молитвата му се явил Учителя и му казал в коя точно къща да отиде и да преношува, защото там ще го приемат. Той отишъл в посоче­ната къща, където действително го приели много любезно, като очакван гост.

      Една сестра често преживяваше случилото се с нея: „Баща ми беше в Турция, в Мала Азия, в една болница. Учителя знаеше, че е тежко болен. Една вечер дойде един брат и ми каза: „Учителя те вика“. Веднага изтичах при него и още от вратата попитах: „Учителю, да не е станало нещо с баща ми?“ „Ще провериш“ - ми отвърна той спокойно. Аз отново: „Учителю, кажете ми какво е станало с баща ми, да няма писмо?“ Той повтори: „Ще провериш!“ И както седях срещу него на стола, видях над Учителя едно болнично легло и на него баща ми, който леко обърна главата си към мен, погледна ме и като че се поусмихна. Аз извиках: „Жив е, жив е!“ „Кой е жив“ - ме попита Учителя. „Баща ми е жив!“ Учителя ме погледна: „Казах ти ще провериш“. Баща ми оздравя и живя дълги години след това.

     Учителя гостувал у една сестра, чийто син не бил в Братството. Синът се връщал от града и бил с цигара в ръка. Като излязла да го посрещне, сестрата му казала да не пуши, защото Учителя е в къщата. Но Учителя се обърнал към майката и я помолил: „Не се сърди, нека си пуши, той ми е приятел“, извадил кутия цигари и ги подарил на сина.

      Учителя застъпваше тезата, че всеки е свобо­ден да направи своя избор, да стигне до една идея сам, а не да му се налага.

        Сестра Елена от Търново помни една история от своето семейство: „Като правехме къщата, бях­ме задлъжняли на една наша сестра, която беше добра сама да ни предложи пари. Притеснявахме се, че не можем да ги върнем в срока, защото имах­ме дългове и към други. Току-що бяхме изпратили Учителя на път за София. Аз си поплаках, а Ко­стадин, мъжът ми, от честолюбие сякаш заболя. Учителя схванал нашето положение и се върна от Горна Оряховица. Свари ни смутени и натъжени. Зачудени го попитахме защо се връща, влак ли няма? Той ни отговори: „Не, но вие се смутихте, че сестрата си иска парите“. На сутринта сестрата дойде и каза, че сме задлъжнели и на банката и па­рите й може да пропаднат. Тогава Учителя й рече: „Аз ще ти ги върна“. Тя се засрами и се отказа да иска парите сега. След няколко дни Илия Стойчев повика Костадин да работи в Русе и с първата зап­лата върнахме дълга си преди срока.“

      Сестра Славка Кайрекова си спомня: „Бях в София да купувам стока за амбулантната си тър­говия. Една сутрин отидох рано на Изгрева, на полянката за паневритмия, но нямаше още никой. Повъртях се и тръгнах да си отивам. На връщане при чешмата ме срещна Учителя и ми каза: „Ти си дошла за стока в София и понеже не ти стигат 4 хиляди лева, аз ще ти ги дам и след шест дни ще ми ги върнеш“. Съгласих се, защото бях ан­гажирала стока точно за толкова пари. Платих я и заминах за някакъв панаир. За три-четири дни продадох всичко и направих оборот за около 100 хиляди лева, какъвто не съм правила през цялата си търговия дотогава, а и след това. Успях да изплатя дълговете, които имах, и да върна навреме парите на Учителя. Разбрах, че с даването на парите той ми е дал и своята благословия.“

      По времето, когато преследваха евреите и бя­ха започнали да изселват някои от тях, Учителя извикал брат Лулчев и му заръчал: „Ще отидеш при царя и ще му кажеш да не позволи нито един евреин да бъде изселен вън от границите на Бълга­рия!“ Брат Лулчев отишъл в двореца, търсил царя, но никой не знаел къде се намира той. Върнал се при Учителя и му обяснил, че не може да намери царя. Учителя настоял: „Ще отидеш при царя и ще му кажеш каквото ти заръчах“. Брат Лулчев заминал втори път и пак никой не го осведомил къде е царят. Върнал се при Учителя и казал, че отново не успял да го намери. Учителя влязъл в долната стая, останал там пет минути, излязъл и казал: „Иди в Кричим!“ Брат Лулчев отишъл там и наистина намерил царя, който много се изненадал как са го открили. Лулчев му предал, че Учителя го пратил с поръчение да не позволява да изселват евреите вън от България.

        Веднъж, когато Учителя бил в Сливен, Брат­ството направило екскурзия до Сините камъни. Майката на Мария М. много искала да отиде на екскурзията и й било мъчно, че не може, защото била болнава и много слаба. Учителя я поощрил: „Ще вземеш едно магаре и ще дойдеш“. Тя намери­ла магаре, качила се на него и вървяла лека-полека подир другите. Животното се изморило, почнало да изостава, уморила се и тя, станало й мъчно, че е изоставена след другите. В това време чула няка­къв шум зад гърба си, като от вятър, обърнала се и видяла зад себе си Учителя, който минал покрай нея и продължил напред. А до този момент той бил някъде в началото на групата. Сестрата окураже­на продължила пътя. След известно време отново изостанала и пак изпаднала в мрачно настроение. Повторило се същото: чула зад себе си шум като от вятър, обърнала се и видяла Учителя, който правел движения, сякаш тласка нещо напред, бързо минал покрай нея, без да й продума нищо. Така тя стигна­ла до Сините камъни заедно с другите. По-късно, в трудни моменти от живота, винаги си спомняла за Учителя, който с жеста си я насърчавал: „Върви напред, аз съм с тебе!“